Включено в книгата
Оригинално заглавие
Turbulence, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

44

Оперативен център, самолетоносач „Ентърпрайз“

00:23 ч

Няколко ескадрили тежковъоръжени изтребители F-14 „Томкет“ вече бяха излетели в нощта. Сега летяха на 11 100 метра и очакваха заповед за стрелба. От самолетоносача продължаваха да предават на няколко различни честоти, като се опитваха да се свържат с пилота на боинга беглец. Полет 6 на „Меридиън“ доближаваше средата на маршрута си над Средиземно море, а планът беше да го свалят колкото е възможно по-далеч от брега.

В пилотската кабина на изтребителя водач старши лейтенант Крис Бъртън с повиквателна „Зверче“ отново провери местоположението си и започна да обръща на юг. Радарът му вече бе уловил боинга и целта пълзеше по екрана на лейтенант Люк Берис, който отговаряше за оръжията. Планът беше да летят на юг във формация от четирима в продължение на 45 километра и да завият на 180 градуса, за да излязат зад боинга; друга ескадрила от четири изтребителя щеше да се спусне от височина 11 700 метра само ако има нужда от нея. Именно старши лейтенант Бъртън трябваше да докладва какво вижда през прозорците на самолета, ако изобщо види нещо, както и да се опита да обърне боинга на юг, но последната му лична заповед на вратата на залата за инструктаж беше добавила нов смисъл към мисията.

— Капитанът иска да знаеш — предупреди го командващият му офицер, — че може би ще препредаваме описанието, което даваш, директно към „Еър Форс Едно“. Президентът иска да следи атаката на живо.

— На какво разстояние сме, Боровинка? — попита Бъртън, като използваше официалната повиквателна на Берис, която обикновено съкращаваше на „Бори“.

— Приближава се на 140. Пет-точка-пет минути до обръщането.

 

 

НРС Шантили, Вирджиния

18:23 ч

Дейвид Бърд се изправи и прошепна на ухото на Джон Блейлок:

— Трябва да говоря с теб отвън. Спешно.

Джон го погледна, поколеба се, после кимна, изправи се и се обърна към Джордж Зофел.

— Трябва да идем за малко отвън, Джордж. Как да влезем после?

Зофел не откъсна очи от екраните, докато отговаряше:

— Използвайте телефона отвън на стената, аз ще дойда да ви взема.

Те излязоха в коридора и се увериха, че секретната врата е затворена зад гърба им.

— Джон, разбирам, че ти си специалистът, а аз знам много малко за разузнаването — започна Дейвид Бърд, — но тези хора вътре правят огромна грешка и трябва да намерим начин да ги спрем.

— Защо? Защото имаш лошо предчувствие?

— Да, имам лошо предчувствие. Точно както теб, и аз съм отдавна в авиацията и имам интуиция.

— Не съм го отричал, Дейви. Но трябва да ме убедиш. Кажи ми защо при наличието на солидни фотографски доказателства, че пътниците са слезли от този самолет, а двамата пилоти са мъртви, и при всички предупреждения на разузнаването, да не взривим тази барака във въздуха, преди да е запалила или заразила част от Европа?

— Защото не е това, което изглежда.

— Тоест?

— Смятам, че командирът все още е жив и се намира на борда.

— Значи вероятно той е изменникът и си мисли, че ще оживее след онова, което искат да направи.

— Какви доказателства имаш? — попита Дейвид.

— Доказателствата ми са кадрите от лагера на бунтовниците в Нигерия, Дейвид. И ти ги видя. Имаме и странични доказателства от снимките на стълбата за евакуация и автобусите, но това са истински кадри на живо, които показват човешки същества, повечето от тях със светла кожа, и вече сме преброили почти двеста от тях вътре и около тази барака. Какво казаха преди малко? Другият отдел някъде в тази сграда, който анализира кадрите?

— Казаха, че според тях има над осемдесет процента хора от бялата раса — повтори Дейвид, като дъвчеше устна и вдигна показалец. — Но! Не сме видели всички, а на самолета може да има още много останали пътници. По дяволите, Джон, командирът може дори да не знае, че са накарали част от тях да слязат.

— Кажи ми кое е най-голямото грахово зърно под дюшека ти. Каква е основната грешка в разсъжденията на хората в тази зала?

Дейвид кимна, като премисляше всичко и се оглеждаше в двете посоки, за да се увери, че са сами в коридора.

— Това, което твърди предполагаемият командир в съобщението си, не е отхвърлено с доказателства. Заради снимките на заложниците заключаваме… те заключават… че бунт на пътниците или инцидент с разгневени пътници не е възможен просто защото няма пътници. Но ние нямаме неоспорими доказателства, че на борда няма пътници.

— Не съм съгласен — каза Джон Блейлок.

— Погледни го от другата страна, Джон. Ако има каквато и да е вероятност група ядосани пътници да са овладели самолета, дори да са малко на брой, не можем да отхвърлим съобщението на командира като съставна част от големия план на терористите. Каквато и да е вероятност! А има такава, при това немалка. Исках да ти кажа, колкото и странно да ти звучи, че съм изучавал групи от пътници, които са били на ръба на точно такъв бунт. Защо ти е толкова трудно да повярваш, че те са в състояние да сплашат един командир до такава степен, че да помисли, че е в опасност? Особено в самолет, който вече е направил аварийно кацане в средата на африканска гражданска война. Бунтът на пътниците изобщо не изглежда по-странен.

— Смисълът от всичко това, полковник?

— Точно това е проклетият смисъл, Джон.

— Разузнаването работи с оценки на истинността, степени на увереност и предположения, до едно основани на наличните доказателства. Ти се опитваш да обориш цялата им хипотеза с философски аргументи.

— Глупости! — отвърна Дейвид, като се обърна и закрачи замислен, после рязко се извърна към него и щракна с пръсти. — Добре, Джон, факти ли искаш? Ето ти един неоспорим факт. Преди малко говорих със сенатор Дъглас в Лондон. Събудих я. Тя е била на този полет в отсечката от Чикаго до Лондон.

Дейвид предаде списъка на закъсненията и обидите, които беше претърпяла Шарън Дъглас.

— Освен това говорих с управителя на „Меридиън“ за „Хийтроу“. Над сто от тези ядосани хора са продължили към Кейптаун.

— Разбирам — отвърна Джон неубеден, но продължи да слуша.

— Освен това лондонският управител на „Меридиън“ вчера е имал неприятна среща с един твърде сърдит американски лекар, който се е качил на самолета за Кейптаун. В момента се опитва да намери бележката, на която е написал името му, защото не е сигурен, но жената на лекаря е починала в самолет на „Меридиън“ миналата година, защото екипажът не й обърнал внимание, когато помолила за спешна медицинска помощ. Той съди авиокомпанията за милиони долари. И защо такъв човек ще лети със същата авиокомпания? Може би защото планира да започне бунт.

— Или може би защото е организирал отвличане и му е платено от терористична група — добави Джон, като вдигна разтворената си ръка. — Добре, Дейвид, виж. Съгласни сме, че пътниците вече са били ядосани. Има десетки начини, по които това да е било планирано терористично действие. Факт е, че който и да е организирал превземането на този боинг, вероятно е имал съучастник или наемник на отсечката от Чикаго, затова е знаел за ядосаните пътници и в последната минута може да е използвал информацията, за да направи постановката си още по-реалистична. Не забравяй, че имаме работа с много добре организирана група. Те със сигурност са имали най-различни алтернативни планове.

— Ако изобщо имаме работа с такава група. Джон, не разбираш ли, че действаме прибързано? Действаме прибързано заради напълно оправданото решение никога повече да не ни хващат със смъкнати гащи, но все пак бързаме, а ако грешим, след няколко минути нашите изтребители ще взривят във въздуха група невинни американци, а лошите последствия и политическата вреда от това ще бъдат огромни, дори ако не споменаваме жертвите и скръбта на близките.

— Чакай, Дейвид. Ти твърдиш, че решението за сваляне е било едва ли не предварително взето, така ли?

— Те приемат, че липсата на радиовръзка, разрешение за преминаване и налични пътници автоматично означава, че имаме работа с троянски кон. Това просто не може да се докаже. Затова решението е взето предварително. Може да има и други обяснения, за бога! Искам да кажа, Джон, имаме ли каквито и да било доказателства за някакво оръжие?

— Не.

— Не! Нямаме. Просто предполагаме, че подозрителният маршрут на този боинг и предполагаемата липса на пътници означават, че на борда задължително трябва да има бомба или биологично оръжие.

Джон Блейлок клатеше глава.

— Ако доближаваха Ню Йорк или Вашингтон, щеше ли да се колебаеш?

— Не, предполагам, че не.

— Ти не си виждал това, което аз съм виждал, Дейвид. Предупрежденията, че останалите терористични организации, които бавно изкореняваме в целия свят, планират нещо точно такова, стават все по-силни от няколко месеца насам, а… има и два скорошни инцидента, за които не знаеш, дето правят вероятността още по-голяма.

Дейвид замълча за миг, като премисляше думите си.

— Джон, трябва да ме послушаш. Каним се да направим историческа грешка. Попитах дали има доказателства за бомба, антракс или каквото и да е и ти каза „не“. Предупрежденията, на които базираме заключението, че това е летящо оръжие, са дори по-несериозни и подозрителни от доказателствата, които току-що ти дадох. Откъде, Джон, някой пилот терорист или терористична група ще знаят, че на борда ще има достатъчно ядосани пътници, за да оправдаят историята за някакъв бунт?

— Казах ти, може би са имали съучастник в Лондон или на самолета.

— Но, Джон, дори да е вярно, те не биха могли да използват подобна история. Помисли. Всички други елементи от плана вече са били на мястото си. Тези крадци и терористи, ако съществуват, не биха оставили на случайността съобщението от пилотската кабина да бъде написано в последната минута. Било е прекалено важно. Било е проектирано така, че да държи всички по-далеч от тях и да разсее всяко съмнение. Кой, по дяволите, би успял да измисли пътнически бунт, камо ли да го опише с американска фразеология? Не, Джон, там горе има истински пилот на „Меридиън“, в салона на самолета му има пътници, а ние се каним да ги избием.

— Мшира е доста убедителен, Дейв. Нигерия току-що ни изненада, като наистина му преведе десет милиона долара, за да му попречи да започне да ги екзекутира. След време ще си ги иска от нас.

Дейвид въздъхна и поклати глава.

— Може и да държат за заложници някои от пътниците, но не всички. И, пак питам, къде е оръжието, което предполагаме, че е натоварено на борда? Спътниците не откриха големи пакети или бомби на самолета.

— Може и да бил малък пакет или пък Мшира да е знаел кога преминават спътниците и да е работел в паузите. — Джон кимна на себе си. — Аха, това би било точно в негов стил.

Той отново погледна Дейвид.

— Виж, в твоите аргументи има сериозна логика, Дейвид. Добре са измислени, с изключение на един фатален пропуск.

— Какъв?

— Така или иначе, ще повдигна този въпрос вътре, но… снимките на пътниците като заложници са толкова близо до сигурното, а действията на самолета са толкова реално заплашителни, че в ума на разузнаването те просто имат по-голяма сила от твоята логика и са напълно достатъчно доказателство. Не забравяй, че в момента воюваме и на планетата няма нито едно място, което да е извън обсега на нашето внимание.

— Какво трябва, за да те убедя, Джон?

Джон Блейлок поклати глава и въздъхна, като за момент изучаваше обувките си, после отново вдигна очи.

— Трябва да видя нещо в това съобщение, което не би могъл да знае никой друг, освен истинския командир. А вече почти нямаме време.

 

 

На 192 км западно от самолетоносача „Ентърпрайз“

00:24 ч

Крис Бъртън наблюдаваше светлините на „Боинг“ на „Меридиън“, които преминаваха от лявата му страна. Движеше се с над 1600 км/ч. Тримата му спътници бяха в разтегната формация зад него. Той се завъртя наляво на 90 градуса, за да обърне и да доближи „Меридиън“ 6 отзад, а те го последваха. Бъртън изправи изтребителя в същата посока и ускори към боинга, а останалите го последваха.

— Добре, Зверче, потвърждавам логото на „Меридиън Еърлайнс“ и номера на опашката. Приближавам го отляво.

Крис побутна дроселите назад и пусна задкрилките, за да забави скоростта на приближаване, докато се плъзваше на позиция почти успоредно с лявата страна на боинга.

— Как ти се струва? — попита Барис по директния микрофон.

— Общо взето тъмно, Зверче. Виждам няколко светлини за четене. Изглежда сякаш… не знам, може и да има няколко души вътре, които четат. Трудно е да се каже. Не бих искал да го повторя под клетва.

— Може и да са кукли, Бори — добави Бъртън, като придвижи изтребителя покрай боинга и огледа останалите прозорци, повечето от които бяха тъмни.

— Може. Никой от тях не се движи.

— Ще се приближа по-близо и ще застана до кабината.

Крис почти недоловимо докосна приборите, за да се издигне на десетина метра над нивото на крилата, като внимаваше следата от изгорели газове зад изтребителя да не влиза директно в крилото или опашката на пътническия самолет.

— Виждаш ли някой вътре? — попита колегата си отзад.

— Аха, май да. Има една глава до прозореца на фона на светлините от приборите.

Водачът докладва какво виждаха.

— Разбрано, Зверче. Опитай се да се свържеш с него — отвърнаха от кораба. — Тук долу не получаваме отговор.

— Заемам се, Зверче — каза Берис от задната седалка, избра подходящата честота и натисне бутона за предаване.

— „Меридиън“ шест, „Меридиън“ шест, на ваши десет часа има изтребител от ВМС на САЩ, моля отговорете. Отговорете на едно-двайсет-едно-точка-пет.

— Отговарят ли? — попита Бъртън.

— Съвсем не. — Барис опита отново, после за трети път, докато водачът проверяваше позицията им.

— Няма добри новини, база — излъчи той обратно към кораба. — Няма отговор. Ще се опитаме да го обърнем.

Бъртън пусна бутона за предаване.

— Бори, продължавай да опитваш, окей?

— Естествено. Но бих ти препоръчал да не се доближаваш повече, приятел.

— Още три-четири метра и това е.

Бъртън отново пое напред и включи всички светлини на изтребителя. После извади едно фенерче от джоба на униформата си и го насочи към пилотската кабина, като мигаше, за да привлече вниманието им. Който и да седеше в лявата седалка, той гледаше надясно. Крис виждаше лъча на фенерчето, който осветяваше тила на човека, но той очевидно не забелязваше отраженията от фенерчето в пилотската кабина.

— Добре, Бори, ще го бутна — каза Бъртън, като нарочно слезе, за да позволи турбуленцията след изтребителя да премине през крилото на реактивния самолет и го накара да подскочи.

Завъртя глава, за да види предвидимия ефект, при който светлините на крилата на боинга показаха внезапно завъртане наляво, после надясно, преди да се върнат към постоянен полет.

Бъртън се върна назад, където отново можеше да вижда в пилотската кабина, но човекът на прозореца беше обърнат на другата страна.

— Още няма отговор — докладва Бъртън.

— Бутнах го, но автопилотът е включен.

— Крис…

— Знам, знам… нямаме време, нали?

Той усети как се стяга от нарастващото напрежение. Започна да клати крилата и да мига със светлините на изтребителя, като спазваше международните правила за прехващане по време на полет, но никой в пилотската кабина на боинга не отговаряше.

— Неприятно ми е да ти го кажа, Зверче, но вече почти излязохме от зоната за идентификация. Имаме по-малко от двайсет и три километра, преди да го обърнем или да го свалим.

— Ще опитам от другата страна. — Той натисна бутона за предаване. — Две, три и четири, задръжте позициите си. Опитвам се да му привлека вниманието.

Бъртън подскочи с изтребителя над нивото на пътническия самолет и леко зави надясно, като плавно се плъзна напред и отдясно на пилотската кабина, после отново се спусна надолу към нивото на очите на пилота. Пак опита с клатенето на крилата и фенерчето и този път настъпи раздвижване, когато самотната фигура в пилотската кабина внезапно изчезна.

— До базата, тук Зверче. Бутнах го и го осветих с фенерче отляво, изпълних всички стандартни движения, но нямам отговор. Сега съм от дясната страна и пилотът вътре се наведе, за да не го виждам, веднага щом ме забеляза.

— Един човек, така ли?

— Точно така.

— Мъж или жена?

— Не можах да видя.

— Остани на позиция, Зверче. Вече си почти на границата.

Бъртън поклати глава и подсвирна в интеркома.

— Как ти се струва, Бори?

— Според мен ще ни накарат да го размажем, Крис, и господ да ни е на помощ, ако сгрешат.