Включено в книгата
Оригинално заглавие
Turbulence, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

9

На борда на „Меридиън“ 6, полоса „С“

Летище „О’Хеър“, Чикаго, Илинойс

17:30 ч

Четирите часа, прекарани в закъсняващия сгорещен самолет, започваха да се отразяват на Карън Дейвидсън. Беше изтощена, а видът на сина й, ескортиран по пътеката на боинга от един ядосан стюард, изобщо не й помогна. Четиригодишният Били Дейвидсън не обичаше да стои мирен и тя вече го бе гонила веднъж в самолета. Но този път малкият бе откачил колана си и беше побягнал, докато тя беше заета да кърми малката му сестричка. Не можеше да става и дума за преследване.

Беше видяла как стюардът хваща Били, без да се церемони особено, и го понася обратно.

— Ау! — запротестира Били.

Мъжът обърна детето и го натика в седалката, преди да навре пръст в лицето му.

— Веднага си сложи колана, млади човече, или ще отворим вратата и ще те изхвърлим на бетона.

— Ей! Не заплашвайте сина ми! — извика Карън колкото стресната, толкова и обидена.

Мъжът се обърна към нея.

— Приберете хлапето си и няма да има нужда от заплахи.

— Знаете ли — започна тя, а умората й надви предпазливостта, — отношението ви не ми харесва особено. Всички сме уморени, прегрели и изнервени, включително и моето момченце. Не знам защо не работи климатичната ви инсталация, но това е гадно, а вие бяхте груб. Синът ми не иска да прави състезания по пътеката. Просто иска да излезе.

Стюардът изсумтя и приклекна до нея, като говореше достатъчно високо, така че да го чуват и от съседните редове:

— Вие сте на ръба да нарушите закона, когато спорите с мен. Знаете ли? Мога да ви арестувам, ако не се подчинявате на нарежданията ми. Това е обществено място, а не детска градина.

Той стана и се отдалечи, като остави Карън Дейвидсън и съседите й с отворена уста.

* * *

В дъното на големия салон една от единайсетте стюардеси се обърна, когато усети, че някой я дърпа за ръкава, после се усмихна на мъж с посребрели коси.

— Извинете за безпокойството — рече той, — но някой обяви нещо за клетъчните телефони и вратата.

— Да, сър — отвърна тя. — Можете да ги използвате само докато сме на пистата и вратата е отворена, защото в противен случай пречат на навигационната система на самолета.

— Пречат, когато вратата е затворена, но не и когато е отворена?

— Да, сър. Такъв е законът.

— Законът? И защо законът твърди подобно нещо?

Ръцете й застанаха на кръста.

— Защото клетъчните телефони са опасни и могат да попречат на навигационното оборудване на самолета, докато е на пистата.

— А… командирът се нуждае от навигационно оборудване, за да намери края на пистата?

От съседните седалки долетя кикот и стюардесата осъзна, че са я подложили на разпит.

— Да, вероятно — каза тя. — Вижте, трябва да тръгвам.

— В някое училище ли ви преподават тези глупости?

— Моля?

— Тези пълни глупости, които дрънкате поради пълното си невежество. Наистина ли ви учат на подобни безсмислици?

— Не знам какво имате предвид, сър, но ви казах, че такъв е законът.

— Млада госпожице, аз съм адвокат с четирийсет години стаж в областта на комуникациите, а освен това съм електронен инженер. Нищо от това, което казахте, не е вярно. Това просто е правило на авиокомпанията. Не е постановление, нито закон. На практика няма вероятност клетъчният телефон да попречи на работата на навигационното оборудване в този модерен самолет на земята, нито пък на някоя друга система. А единствената причина използването на клетъчни телефони във въздуха да е забранено е, че не са проведени достатъчно изследвания, за да се установи безопасността им. Няма нищо общо с отворената или затворената врата. На всичко отгоре, ако телефоните можеха да доведат до експлозия на горивото, използването им на земята до изхода на терминала щеше да бъде най-неподходящото време.

Тя безмълвно се обърна и се отдалечи възможно най-бързо, докато десетина от пътниците наоколо избухнаха в аплодисменти.

 

 

В кухненското помещение на първа класа Джени Бретсън, старшата стюардеса, вдигна слушалката на интеркома и позвъни в кабината, за да уведоми пилотите за нарастващото напрежение.

— Капитане, имаме един мъж в бизнес класа, който иска да слезе. Настоява да се върнете до изхода.

— Не можем да го направим.

— Не се чувствал добре.

— Аз също.

— Какво да му кажа?

— Кажете на този човек, че имаме над триста пътници с платени билети, които искат да излетим, и ако излезем от тази опашка и се върнем на изхода, това ще означава поне още два часа закъснение. Толкова ли му е зле?

— Ще го попитам.

След две минути тя отново беше на телефона.

— Казва, че не се чувства добре, и настоява да го пуснете да слезе.

— Значи не е болен?

— Не. Искам да кажа, предполагам, че не. Но може би трябва да го послушаме.

— Той просто хленчи, а това не ме впечатлява особено. Кажете му, че авиокомпанията по никакъв начин няма да одобри слизането му, освен ако не го изкарат с линейка. Ако не му харесва, да се оправя в Лондон.

 

 

В задното кухненско помещение на Полет 6 Лара Ричардсън се беше задълбочила в последния брой на списание „Пийпъл“, когато позвъняването на един от пътниците привлече вниманието й. Тя рязко затвори списанието и завъртя очи към колежката си, докато се изправяше.

— Сега пък какво има?

Лара пое напред през самолета, като търсеше светната лампичка за повикване, и я откри на 28-ми ред.

— Окей, кой е този палавник? — попита с пресилена усмивка, докато оглеждаше четиримата пътници в редицата. — Кой позвъни?

Един мъж на средна възраст с пребледняло лице вдигна ръка.

— Ние… ние се тревожим кога ще пристигнем в Лондон.

— Да, сър, всички се тревожим кога ще пристигнем в Лондон — отвърна Лара, като завъртя очи.

Чък Ливай замълча, докато изучаваше лицето й, преди да продължи:

— Просто… исках да знам дали имате представа кога ще излетим.

— Никой не знае това, сър. Всички самолети изчакват на пистата за рулиране заради бурята, а и защото от кулата не си вършат работата както трябва. От тях зависи.

Чък погледна съпругата си Ана, която изглеждаше едновременно мрачна и натъжена.

„Много приятна двойка“, помисли си Лара.

— Вижте, мис… — започна той с глас, в който се долавяше смазваща умора.

— Сър — прекъсна го тя. — Ще разберете веднага щом и ние го узнаем. Окей?

— Просто искам да знам дали няма друг полет или може би друга авиокомпания, която да ни закара дотам по-бързо. Цената няма значение.

Тя се усмихна насила.

— Да ви приличам на касиерка? Откъде да знам?

— Мис — опита той отново, — вие не разбирате…

— Не, вие не разбирате! Не можете да слезете от този самолет, освен ако той не се върне на изхода. Тогава ще можете да слезете и да си направите нова резервация. Междувременно не мога да ви помогна, а съм много заета. Окей?

— Хей. Извинете ме — обади се мъжки глас от срещуположния край на редицата.

Лара Ричардсън се обърна и видя ядосан млад мъж в униформа на военноморските сили. Тя широко се усмихна и наклони глава.

— Здрасти, моряче. Сега ли пристигаш?

Изражението му не се промени, когато й направи знак да се приближи и заговори тихо:

— Мис, не смятате ли, че трябва да се отнасяте към тези хора с малко повече уважение?

Лара се пресегна и го потупа по главата, след това се изправи и пое обратно.

— Ти карай твоите лодчици, приятел, а аз ще си карам самолета.

Зад гърба й се чу изщракването на колана и тя видя с периферното си зрение размазано бяло петно, когато флотският лейтенант се изправи и я последва. Настигна я в задното кухненско помещение.

— Мис, една минута.

Тя се обърна с ръце на кръста, като го фиксираше с леден поглед.

— Да?

— В една болница в Цюрих, Швейцария, в този момент лежи младо момиче с два счупени крака, сериозни вътрешни наранявания и мозъчно сътресение и вероятно му остават не повече от 24 часа живот. Колата му, взета под наем, е била размазана от камион рано тази сутрин. Момичето е на 21, неомъжено и е обикаляло Европа след завършване на училище. Родителите са спестили парите за пътуването. Същите, с които току-що се отнесохте като с боклуци.

Долната челюст на Лара леко увисна.

— Господи, не знаех.

— Но така и не попитахте, нали? Разговарях с тях, преди да се качат. Уплашени са до смърт, че дъщеря им ще умре, докато седим на пистата на „О’Хеър“. Не мислите ли, че имат право на повече внимание?

— Съжалявам — каза тя. — Не знаех.

Лара мина покрай него и бързо пое по пътеката.

 

 

В задната част на салона се беше събрала малка тълпа. Джени Бретсън дръпна завесата на кухненското помещение и видя едър мъж с костюм и изкривена вратовръзка, който вървеше назад през самолета с телефон до ухото си, а една от стюардесите го преследваше.

— Сър! Сър! Не можете да го използвате тук, ако вратите не са отворени!

— Тогава отворете проклетата врата — измърмори той през рамо.

— Не можете да го използвате тук — повтори тя.

Той се завъртя към нея.

— Така ли? Вашите момчета изключиха телефоните на седалките, а сме още на пистата. Кой казва, че не мога?

— Правилата…

— Майната им на правилата! Всеки с поне малко мозък знае, че тези телефони не могат да взривят и буре с нитроглицерин в магазин за оръжие! Правилата са глупави, както впрочем и тази авиокомпания.

Той отново залепи телефона на ухото си.

Друга стюардеса, слаба и елегантна жена на трийсетина години, се доближи по пътеката, за да помогне на колежката си. Стюардът подаде глава иззад ъгъла на първа класа.

— Сър! — каза втората стюардеса.

Мъжът спря да говори за момент и предупредително вдигна ръка.

— Оставете ме на мира, по дяволите! Или включете телефоните на самолета, или ме върнете на изхода, или ме оставете на мира!

Той се наведе, за да отговори на гласа от другата страна, така че само един пътник чу следващите му думи.

— Да. Казвам се Джак Уилсън и искам да съобщя за отвличане.