Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Turbulence, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джон Нанс. Полет 6

Американска. Първо издание

ИК „Обсидиан“, София, 2002

Редактор: Кристин Василева

Коректор: Петя Калевска

Техн. редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

ISBN: 954-769-038-8

История

  1. — Добавяне

16

Централен Лондон

9:40 ч

Сенатор Шарън Дъглас застана до бюрото в хотелския си апартамент и набра номера на административния си помощник във Вашингтон. Бил Пъркинс отговори веднага.

— Бил, съжалявам, че те събуждам в този час, но ми трябва запис от заседанията на сенатската комисия, която изслушва свидетели по проблемите за напрежението в самолетите. Изпрати ми го по електронната поща веднага щом пристигнеш в офиса. Ще насрочим собствено заседание.

В слушалката последва очакваният период от ръмжене и покашлялия, докато Пъркинс се събуди.

— Шарън, нали се съгласихме, че това е фалшива тревога…

— Не бях права, окей? Приятелите ни от другата страна в Сената в този случай не грешат. Няма да повярваш през какво минах току-що, докато пристигна.

— Какво, кофти ли беше полетът?

— Никакво обслужване, никакво възпитание, липса на ред, липса на обучен персонал, невероятно претъпкване, плюс онова, което една моя нова приятелка нарече „синдром на плъховете“. Бил, може и да сме се справили с терористичната заплаха, но ако не излеем малко студена вода върху системата, тя съвсем скоро ще избухне отвътре.

 

 

Летище „Хийтроу“, Лондон

9:40 ч

Мартин Нгуме беше влязъл в първа класа с широко отворените очи и страхопочитанието на средновековен гражданин, пристъпващ в катедрала. След като беше прекарал повече от дванайсет часа в миниатюрната машина за мъчения в икономическа класа, седалките в първа му изглеждаха като тапицирани с кожа тронове. И всички оборудвани с електронните играчки, в които се беше влюбил, откакто беше пристигнал в Америка.

Ел Шантрийз, високата и стряскащо руса стюардеса, забеляза колебанието му, докато го поздравяваше на вратата, и посочи наляво към носа.

— Добре дошли на борда, господин Нгуме. Вие сте в 2-А.

— Моля?

— Завийте наляво и продължете нагоре през завесите.

Мартин се усмихна и пое напред. Все още не можеше да повярва, че американката беше проявила такава щедрост. Вълнуваше се от мисълта, че ще прекара остатъка от пътуването в такъв лукс. Настани се предпазливо на седалката, вдъхна дълбоко аромата на кожа, прокара ръце по меките облегалки и внимателно разтвори малкия екран, четейки инструкцията отстрани.

— Искате ли нещо за пиене, преди да потеглим, сър? — попита друга стюардеса, която внезапно се беше появила до мястото му.

Той се огледа за обичайната метална количка с напитките, но не я видя, и се зачуди къде ли я беше оставила.

— Бих… искал портокалов сок, моля.

— Разбира се — каза тя и изчезна в кухнята, за да му го донесе.

„Като в ресторант значи — помисли си той. — Мама би се зарадвала да види всичко това.“

За момент истинската причина за пътуването беше избледняла от съзнанието му. После смазващата тревога се завърна, но той все пак успя да си припомни любимия й съвет: „Онзи, който проваля удоволствието си от едно чудесно преживяване, защото се притеснява за неща извън своя контрол, пропилява един дар“.

Беше на едно чудесно място благодарение на щедър подарък. Щеше да му се наслади максимално. И без това не можеше да направи нищо повече за майка си преди да стигне в Кейптаун, освен да се моли.

 

 

На борда на Полет 6, летище „Хийтроу“

11:38 ч

На отсрещната страна Робърт Макнотън барабанеше с пръсти по ръба на коженото кресло. Бързината и интензивността на нечутия ритъм се увеличиха значително след последното съобщение. До десния му лакът имаше прозорец и той ясно виждаше през него стълбичката на екипа механици под четвърти двигател. Няколко техници в бели гащеризони с логото на „Меридиън“ се суетяха около него и беше съвсем ясно, че усилията им нямат практически нищо общо с каквито и да било въображаеми маршрути на английската кралица.

В салона на първа класа се чувстваше нарастващо напрежение още от първото закъснение насам и Макнотън го долавяше. Пътник на име Логан се оплакваше най-шумно от температурата, забавянето и отношението на служителите от авиокомпанията. Господин Логан, заключи Макнотън, очевидно се беше качил на борда вече ядосан, а отсъствието на свестен екипаж бе влошило допълнително настроението му.

Логан отново беше станал и разговаряше със старшата стюардеса, като този път сочеше часовника си и с отвращение жестикулираше към екипа механици отвън. Робърт Макнотън беше преминал собствената си точка на кипене още преди няколко минути, с последния епизод от дългия и все по-фантастичен сериал от лъжи. Той разкопча колана си, изправи се и се насочи към кухненското помещение. Отвори завесата в момента, в който същата стюардеса се канеше отново да включи уредбата.

Тя стреснато се обърна и остави слушалката.

— Мога ли да ви помогна?

— Очевидно вие сте дамата, която прави съобщенията през последните два часа, прав ли съм? — попита той тихо.

— Да — отвърна тя.

Дребничкият мъж имаше безупречно поддържана гъста сребриста коса и костюм за най-малко хиляда долара.

— Бихте ли били така добра да ми кажете каква длъжност изпълнявате в този екипаж? — попита той с напълно спокоен глас, в който нямаше и следа от раздразнение или гняв.

Джуди видимо се успокои и се усмихна.

— Разбира се, сър. Аз съм старшата стюардеса.

— Чудесно — каза той с лека усмивка и изтънчен британски акцент. — А освен това, предполагам, имаме и командир?

Той вдигна вежди и се усмихна, а Джуди се разсмя.

— Да, разбира се. Много е трудно да летим без командир, знаете ли.

— Отлично. Има и още една дребна подробност. Думите ваши ли са или негови?

— Моля?

— Думите, изговорени в този инструмент. — Той посочи към телефонната слушалка в ръката й, която служеше и за микрофон. — Да разбирам ли, че всичко, което казвате, е продиктувано от командира? И вие нямате избор?

— Господи, разбира се, че не — тръсна глава Джуди. — Искам да кажа, че изборът е изцяло мой. Аз отговарям за салоните. Установявам какво става и го съобщавам на пътниците.

— Естествено. А сега ми трябва още само едно пояснение, ако бъдете така добра.

— Разбира се — кимна тя усмихнато. — За какво става въпрос?

— Как да ви кажа, имам известни проблеми със съобщенията ви.

— Така ли? — попита тя, все още усмихната.

— Точно така. Първо ни обяснихте, че забавянето се дължи на кралицата, а по една случайност аз лично знам, че тази седмица кралицата е в Индия и няма да се върне преди петък. През следващите трийсет минути виновна беше кулата за въздушен контрол, но честотата на собствената ви авиокомпания, до която имаме достъп чрез аудиосистемата, е същата като на кулата и не дава никаква информация за никакви закъснения.

Усмивката на Джуди Джаксън беше започнала да увяхва.

— Ами такава информация получаваме — успя да каже тя.

— Наистина ли? Това е забележително, защото ни съобщихте за задръстване, а пистата е празна, после за спешен случай от медицинско естество при пълна липса на линейки, а най-сетне ни предложихте и шедьовъра си: гръмотевична буря при ясно небе независимо от факта, че от осем часа тази сутрин най-близкият буреносен фронт се намира на двеста километра северно от Дания.

— В района имаше лошо време и…

— Това време несъмнено предизвика някаква сходна реакция във външния десен двигател на този реактивен самолет, така ли?

Джуди окончателно беше изгубила равновесие. Придаде си гневно изражение и сложи ръце на кръста си.

— Щом знаете толкова много за самолетите, със сигурност ще разберете, че когато има закъснения, нашите наземни техници трябва да проведат някои тестове.

— Сигурен съм, че сте права. Аз имам свидетелство за управление на реактивен самолет едва от трийсет и две години, а моята корпорация притежава „Боинг 737“, който самият аз управлявам едва от две. Така че, млада госпожице, и въпросът ми към вас е следният: дали сте безработна писателка, или просто обичате да лъжете пътниците си?

— За кого се смятате, че ми говорите така? — озъби се Джуди.

— О, за никого — рече той все така тихо. — Просто пътник с платен билет.

— Тогава ви предлагам да се върнете на мястото си.

— Както желаете — отвърна той с намек за поклон. — Бих ви помолил обаче да се придържате към екзотичната и очевидно доста остаряла идея да казвате истината. Ние не сме идиоти.

Макнотън се върна в салона на първа класа и се плъзна покрай празното място до пътеката, за да седне до прозореца, като бутна собственото си куфарче. Малкият кожен етикет с логото на „Инглиш Петролиум“ се закачи за ръба на панталона му и се обърна, като откри собственото му име, отпечатано със златни букви: Робърт Макнотън, председател на управителния съвет.

Звукът от отново включената уредба привлече вниманието му към колоните над главата му. Беше гласът на същата жена, но сега в него имаше допълнителна острота.

Просто една допълнителна забележка, дами и господа. Заради останалите проблеми, които забавиха излитането ни, техническият ни отдел реши да извърши рутинна проверка на външния ни десен двигател, което може би сте забелязали. С други думи, нищо страшно. Просто рутинна проверка. Оценявам търпението ви, но сега времето се оправи, така че скоро ще бъдем готови за излитане.

Пръстите на Робърт Макнотън подновиха барабанното си соло по облегалката. Внезапно един мъж седна на съседното място. Робърт спря да барабани и погледна към него.

— Извинявайте, че ви безпокоя — каза мъжът. — Аз съм доктор Брайън Логан. Лекар съм, от Щатите.

Макнотън стисна ръката на спътника си без особено въодушевление.

— Радвам се да се запозная с вас, докторе. Аз съм Робърт Макнотън.

— Останах с впечатлението, мистър Макнотън, че също сте разстроен от тези съобщения.

— Наистина. — Макнотън се запита дали да продължи, но реши, че в крайна сметка има нужда от съюзник в тази глупава ситуация. — Тя постоянно ръси лъжи и на мен наистина ми писна!

Логан кимна, като присви очи.

— Нищо не е наред в тази скапана авиокомпания. Всички тия глупости за кралицата, времето и задръстването, а според мен имаме проблем с външния десен двигател още откакто напуснахме изхода.

— Започвам да се съгласявам с вас, докторе — каза Макнотън. — Вече разговарях с нея за това, но както чухте, без никакви последствия.

Брайън отново кимна и се надигна в креслото, като се огледа, сякаш проверяваше дали някой не ги подслушва. Този жест изпрати малък предупредителен сигнал в тялото на Макнотън. Брайън отново се обърна към него и понижи глас:

— Мога ли да разчитам на вас да свидетелствате?

Робърт Макнотън забави отговора си, докато изучаваше лицето на доктора.

— Моля? „Свидетелствам“ ли казахте?

— Да. За лъжите им! Мисля, че ги хванахме на местопрестъплението.

Все по-силното предчувствие, че трябва да внимава, накара Макнотън да се поколебае и внимателно да подбере думите си.

— Ами, докторе, напълно съм съгласен, че поведението им е скандално, но… въпреки че не съм адвокат… сериозно се съмнявам, че случилото се дава основания за съдебен процес, ако възнамерявате да предприемете подобно нещо.

Брайън се вторачи в него за няколко секунди, после примигна и поклати глава.

— Съжалявам, аз… не се изразих правилно. Ако изпратя оплакване до управата, ще мога ли да разчитам на вас да ме подкрепите?

— О, разбирам. — Робърт Макнотън измъкна една визитка от вътрешния джоб на сакото си и му я подаде. — Разбира се, че можете. Просто се свържете с кабинета ми. Всъщност от известно време и аз обмислям нещо подобно.

— Най-сетне! — извика докторът.

Робърт Макнотън се стресна, после осъзна, че събеседникът му сочи през прозореца. Той проследи жеста и погледна надясно. С облекчение видя как техниците изтеглят стълбичката и затварят двигателя. Видя как един от тях заговори по портативната си радиостанция и след няколко секунди самолетът потрепери, а отвън се чу нарастващият вой на двигателя.

Докторът се изправи и тръгна назад.

„Странно поведение“ — помисли си Макнотън, докато издърпваше куфарчето в скута си, за да извади един обемист доклад. Трябваше да се подготви за насрочена без предупреждение среща в Кейптаун и тъй като реактивните самолети на собствената му компания вече бяха заети, полетът на „Меридиън“ изглеждаше най-приемливият избор. Вече започваше да съжалява за него.

Звукът на уредбата, която се включи отново, привлече вниманието му и той се запита дали пилотите най-сетне ще се обадят. Вместо това чу гласът на д-р Логан:

Дами и господа, говори Брайън Логан, един от пътниците в този самолет. Има нещо, което трябва да чуете на всяка цена.

Старшата стюардеса, която изтупваше възглавници и се правеше на заета в предната част на първа класа, през цялото време внимателно избягваше погледа на Макнотън. Когато чу гласа на д-р Логан, тя хукна назад.

Този екипаж ни лъже от часове. Безсмислиците за кралицата бяха лъжа, никъде наоколо не е имало гръмотевична буря…

Джуди Джаксън прелетя покрай Робърт Макнотън и профуча през завесата. Той чу как стъпките й се отдалечават в съседния салон и виковете й, докато д-р Логан продължаваше по уредбата:

… летището не е задръстено и през цялото време се опитват да скрият факта, че…

Чу се шумът от блъскане на микрофон, последван от падане на пода. Долетяха разгорещени гласове. Джени се изправи и решително пое назад. От колоните долетя ръмжене, явно се водеше борба.

… трябва… трябва да знаете… че… пусни го!… имаха проблем с… двигателя… и не искаха да ни кажат! Ще се примирите ли с това?

Микрофонът отново беше изтръгнат от ръцете му и от колоните се понесе гласът на Джуди Джаксън, задъхан, но изпълнен с твърда решимост:

Дами и господа, извиняваме се за това избухване. Един от пътниците ни, изглежда, има емоционални проблеми.

Външният десен двигател вече работеше и прозвучаха две иззвънявания, когато боингът започна да рулира.

Макнотън погледна през завесата, но реши да не се намесва. Не беше особено сигурен в реакцията на лекаря. Вероятно моментът не беше подходящ.

Ядосаните гласове и звуците от борба постепенно се придвижваха напред. Брайън Логан изхвърча заднишком през завесата, изтласкван от цяла група стюардеси, предвождана от бясната Джуди Джаксън.

Сър! Ако не седнете веднага на мястото си и не закопчаете колана си, ще помоля командира да се върне до изхода и да ви изкарат от самолета с белезници!

— Давайте, проклети да сте — каза той с нисък и заплашителен глас. — Вече съдя тази скапана компания за убийството на съпругата и неродения ми син. Просто ще добавя още двайсет-трийсет милиона към иска. — Той се обърна, за да седне.

— Правете каквото искате, когато не сте на самолета ми, но ако не престанете…

Брайън Логан рязко се завъртя и насочи показалеца си към лицето на Джуди Джаксън, като изръмжа:

— Не се осмелявайте да ми нареждате.

Седнете… веднага… или ще се върнем! — Джаксън се обърна към една стюардеса и посочи към пилотската кабина. — Качи се горе, вземи телефона и изчакай, за да уведомиш пилотите за това. Ще ти дам сигнал.

По-младата жена веднага пое назад, като мина по успоредната пътека, за да не влезе в обсега на Брайън.

Докторът остана неподвижен една секунда, оглеждайки събраните пред него сили. Пет от стюардесите се бяха появили, за да подкрепят началничката си, включително и онази, която не беше на смяна, и всички го гледаха вторачено. Брайън погледна към Робърт Макнотън, който едва забележимо поклати глава и му посочи с ръка да седне. Лекарят бавно се предаде и се отпусна на седалката.

Очите на Джуди Джаксън блестяха от гняв, но страхът от избухливостта на мъжа я възпря.

— Не желая да ви виждам повече извън това място — извика тя.

— Казвам се доктор Логан и ще правя каквото си искам.

— Професията ви не ме интересува. Ако докоснете който и да било уред на този самолет или член на екипажа, или оспорите, или не изпълните нарежданията ни за втори път, ще бъдете арестуван, отстранен, обвинен, съден, признат за виновен и вкаран в затвора. Не забравяйте, че имаме въоръжени авиационни шерифи и ако решат да се захванат с вас, ще прекарате следващите десет години в затвора, в случай че изобщо оцелеете… при това вероятно в Обединеното кралство, където не толерират подобно поведение. Разбрахте ли ме?

— Свърши ли? — попита той.

— Да.

Той отново насочи показалеца си към нея и заговори ниско и заплашително:

— Жено, ако чуя още една лъжа от теб, ще ме подкрепят триста разгневени пътници.

— И ти не смей да ме заплашваш — изсъска тя, но преглътна достатъчно шумно, за да издаде притеснението си, после бързо пое назад през завесите. Добре знаеше, че в международните полети на „Меридиън“ няма въоръжени шерифи.

Джени Бретсън стоеше до мястото си в първа класа, наблюдавайки сцената. Когато Джуди Джаксън се обърна да си върви, тя я последва и най-сетне я спря в кухненското помещение на бизнес класата.

— За какво беше всичко това, Джуди? — попита, като посочи през рамото си.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джуди, без да се обръща.

— Да не би да е пълнолуние или нещо подобно? На отсечката Чикаго — Лондон също беше пълно с ядосани хора. Защо се вбеси докторът?

Джуди внезапно се обърна, огледа Джени и се намръщи.

— Този следобед не сме в най-добрата си форма, нали, мис Бретсън? Сигурна ли сте, че ще преминете инспекцията на началника на стюардесите по време на полет?

— Какво говориш? — отвърна Джени.

Джуди изсумтя и махна с ръка.

— Няма значение. Предполагам, че на бившите шефове се позволява да изглеждат като вещици.

— Като… какво?

— Какво искаш, Джени? Заета съм.

— Виждам. Чух целия спор и се чудех дали не мога да ти помогна по някакъв начин.

Джуди пристъпи напред, като заби показалец в гърдите й.

— Бретсън, нека да изясним това. Аз отговарям за този самолет и за този екипаж. Ти вече не си шеф в тази компания, макар всички да знаем, че продължаваш да работиш като доносник. Хвърлиха те на този самолет, за да се престорят, че спазват закона, и за да шпионираш.

— Моля? Сама не си вярваш. Но щом го спомена, защо излитаме с екипаж, който не отговаря на изискванията?

— Както знаеш, с твоя задник на борда технически отговаряме на изискванията. Но ти не си едно от момичетата ми и аз нямам нужда от твоята помощ, а и не бих я приела, дори да имах. Върви да спиш зимен сън и не ми се пречкай.

— Никога няма да се промениш, нали, Джуди? Същото нахално, агресивно поведение и същата пълна липса на отношение към клиентите.

— Седни си на мястото, Бретсън! Или искаш да арестувам и теб?

Джени въздъхна и посочи нагоре, когато двойният сигнал за излитане прозвуча в салона:

— Ти ли ще уведомиш командира за случката, или аз да го направя?

— Никой няма да говори с моята пилотска кабина освен мен. Чат ли си?

— Те трябва да знаят, Джуди.

— Изчезвай веднага, по дяволите! — отсече Джуди, като посочи напред.

Джени се оттегли през завесите и достигна мястото си в момента, в който двигателите достигнаха пълна мощност и тежко натовареният „Боинг 747“ започна да набира скорост за излитане.