Включено в книгата
Оригинално заглавие
Turbulence, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

20

Покрайнините на Вашингтон, окръг Колумбия

9:05 ч

— Полковник Дейвид Бърд?

— Да, аз съм… само секунда… — отвърна Дейвид в микрофона на клетъчния телефон, като се пресягаше да намали звука на радиото и същевременно се опитваше да не остави колата си да се блъсне в металната мантинела на магистрала 301.

Женският глас от другата страна беше настоятелен.

— Полковник, обажда се сенатор Шарън Дъглас, председател на сенатската подкомисия по въпросите на въздухоплаването.

Писукането на телефона грубо бе прекъснало една интересна малка фантазия с участието на голата жена в спалнята на Джон Блейлок. За част от секундата съзнанието му я замени с образа на сенаторката — глупаво действие, което предизвика неволна усмивка. Шарън Дъглас също беше красива жена.

— Там ли сте още, полковник? — попита тя.

— Да, госпожо сенатор. Какво мога да направя за вас?

— Трябва да дойдете и да кажете на моята подкомисия същото, което заявихте вчера. Екипът ми ви е видял по правителствения канал. Съобщиха ми, че вашата работна група е свършила чудесна работа, като е поставила този проблем в съответния контекст.

— А, имате предвид напрежението сред пътниците в гражданските полети?

— Абсолютно.

Предупрежденията на генерал Овърмайър преминаха през главата му в няколко различни посоки, като задействаха нечути аларми. Вече беше прекалено познат на Капитолия.

— Нека ви обясня защо това изведнъж се превърна във важен проблем за мен, полковник Бърд. Вчера пристигнах в Лондон от Чикаго. Полет шест на „Меридиън“ ще остане вечно жив в моята памет като пример за лошо обслужване. Докато кацнем, бях готова да грабна брадвата и да нападна екипажа с животинска ярост.

Тя описа своето „пътуване в ада“, като започна с непочтителното отношение на изхода на летището, продължи с всички закъснения, които бяха понесли, и стигна до грубото поведение и избухливия нрав на екипажа.

— И всичко това при американски сенатор на борда? — попита Дейвид.

— О, да! Нещата са излезли извън контрол… Дейвид. Мога ли да те наричам Дейвид?

— Разбира се, сенаторе.

— Ами в такъв случай ме наричай Шарън.

— Добре — отговори колебливо Дейвид, като пробваше мислено как ще се обръща към такава влиятелна жена на малко име.

Беше свикнал да разговаря с конгресмени, но сенаторите стояха над членовете на Генералния щаб и бяха извън обсега на един обикновен полковник. От другата страна се чу приятен смях.

— Наричай ме така, както ти е удобно. Само ми кажи, че ще дойдеш да свидетелстваш.

— Сенаторе, за мен ще бъде удоволствие да работя с вашия екип… — започна той, като заобикаляше един камион с ремарке, който беше задръстил лявото платно.

— Не това искам да чуя — прекъсна го тя.

Очукан червен пикап рязко намали отпред, като го накара да скочи на спирачките. Той въздъхна и зави към аварийната лента, където спря и дръпна ръчната спирачка.

— Добре — каза Дейвид, — но ще трябва да говори някой друг от работната ми група.

— Разбирам. Явно са ти се накарали здравата през последното денонощие, нали?

— Ами, да кажем само, че определени висши офицери бяха твърде неприятно впечатлени от факта, че полковник от авиацията на действителна служба се явява пред подкомисията.

— Добре казано. Виж, аз ще се върна във Вашингтон след няколко дни. Хайде да те заведа на обяд и да поговорим. Не хапя, но имам нужда от помощта ти. Както сам каза, Дейвид, тази бъркотия в авиокомпаниите скоро ще доведе до непредвидими последствия. Моите хора ще ти се обадят, за да уговорите време и място.

— Добре.

— Между другото, сигурно е най-добре да не казваш на генерала си, че сме говорили.

— Повярвайте ми, няма да му кажа.

Той чу как връзката прекъсна, изключи собствения си телефон и свали слушалките, като се чудеше как ще угоди на двама господари едновременно.

 

 

„Меридиън“ 6, в полет

Джуди Джаксън току-що беше влязла в салона на първа класа, когато чу звъна на интеркома. Тя вдигна и откри, че разговаря с Гарт.

— Пожарната аларма се изключи, Джуди. Обръщаме към Кейптаун.

— Шегуваш се!

— Не — каза просто той. — Алармата се изключи. Продължаваме.

— Сигурен ли си този път?

— Ей, аз съм само втори пилот. Фил взема решенията.

Тя остави слушалката и пристъпи към завесата, като усещаше нетипичен възел в стомаха си от предстоящата задача да се справи с неконтролируемия доктор в първа класа. Или от сблъсъка с Макнотън. Не всеки ден й се случваше да се разправя с толкова груби и агресивни пътници като него.

„Проклет британец!“ — помисли си тя. Оттогава не се беше обаждал, но ефектът от вербалната му атака в Лондон беше, че тя спря да прави обичайните си съобщения по уредбата, а това беше дразнещо. Тя обожаваше да си измисля. Лъжи, как не! Това не беше лъжа, а творчество. Много важно, че кралицата била в Индия или не знам си къде! Кого го интересува? Пътниците просто искаха да чуят разумно обяснение. Тя никога не се беше притеснявала за истината.

Джуди вдигна микрофона, но отново изпита неприятното чувство, че губи контрол. Затвори очи и поклати глава, за да се отърве от него. „Това са глупости — каза си. — Аз съм царицата на салона.“

Шумът от включването на уредбата предизвика ново вълнение сред пътниците. Всички вдигнаха глави и погледнаха към колоните. Тази гледка обикновено й доставяше удоволствие, защото беше потвърждение на силата й да властва над триста души винаги когато поиска.

Отново говори старшата стюардеса. Спомняте ли си, когато ви казах, че се връщаме в Лондон, защото пилотите ми казаха да ви го съобщя? Е, пак можете да си приберете английската валута, защото излиза, че хората в пилотската кабина отново са променили решението си. Връщаме се към план А. Продължаваме към Кейптаун по разписание.

Тя млъкна, като се чудеше какво да добави и за момент се стресна, че не може да измисли нищо.

А, проблемът с двигателите очевидно е решен, а за тези от вас, на които им е твърде горещо, съм помолила пилотите да пуснат климатика на максимална мощност, така че ако ви стане прекалено студено, обадете ни се.

„Добре — помисли си Джуди. — Започнах да си спомням уроците по психология на тълпата. Ако им кажеш, че им е студено, наистина ще се почувстват така.“ Все пак се чувстваше малко неловко. „Това беше най-странното съобщение, което съм правила“, помисли си, като усети как леко се изчервява от неудобство. Обърна се, за да се върне в първа класа, но видя Ел и Синди да махат през завесите.

— Джуди, помощ! — извика Ел.

— Какво?

Синди посочи с палец назад.

— Няколко души питат дали това е същият двигател, който се нуждаеше от ремонт в Лондон, и според мен са уплашени.

— Ако е същият, и аз съм уплашена — добави Ел.

Джуди скръсти ръце и се вторачи в тях. Ел беше смайващо висока блондинка с остри черти, а Синди беше хубава дребничка брюнетка. И двете изглеждаха изтощени.

— Трябва да си оправиш очната линия — каза Джуди на Ел, като предизвика стресната реакция.

— Джуди! — настоя Синди. — Трябва да ни кажеш. Пилотите знаят ли нещо?

Джуди облиза устни и погледна към стълбичката, която водеше към горния етаж и пилотската кабина, преди да върне поглед върху Синди.

— Не. Ще трябва да им се обадя. Чакай.

Тя се обърна, набра двуцифрения номер на пилотската кабина и предаде въпроса. После затвори и се обърна към жените, до които вече стояха още две стюардеси.

— Да, същият двигател е, но проблемите нямат връзка. — Тя им предаде остатъка от отговора на Гарт Абът за фалшивата пожарна тревога.

— И така, доволни ли сте? — попита накрая, като добави и малко сарказъм.

Ел огледа колежките си, преди да отговори:

— Ние сме доволни, Джуди, но тези хора — те не ни вярват вече. Доста са разстроени.

— Не чуха ли съобщението ми по уредбата?

Синди закима.

— Да. Но, Джуди, след онова, което каза човекът в Лондон, те… искам да кажа…

— Те не вярват и на една наша дума — добави Ел.

Джуди видя движение с периферното си зрение и се обърна, когато Джени Бретсън влезе през завесата от първа класа.

— Джуди?

— О, по дяволите. Ти пък какво искаш, Бретсън?

— Имаме проблеми в салона.

Джуди усети проблясък на задоволство от промяната.

— Аз наистина имам проблеми, Бретсън, и причината за тях си ти. Връщай се на мястото си.

— Не. Този лекар…

— Ще се справя със собствения си самолет, благодаря — добави Джуди.

— По дяволите, изслушай ме! — настоя Джени, като стресна Джуди и останалите. — Аз съм записана в този екипаж, независимо дали ти харесва. Доктор Логан е на крачка от нервната криза, Джуди. Разговарях с него и човекът си има причина да…

— Това изобщо не ме интересува! Ако пак стане от мястото си, ще му сложа белезници.

— Страхотно, Джуди. Добър отговор. Проблемът е, че всеки път, щом заговориш по уредбата, той се стяга, както и повечето от тях.

Джуди бързо огледа Ел и Синди, после върна очи върху Джуди.

— Между другото, само жени ли сме на този полет?

Джуди презрително изсумтя.

— Защо, бейби? Малката палава Джени има нужда от голям, надарен мъж?

— О, порасни най-сетне, Джуди. Много добре знаеш за какво говоря. Има ли в този екипаж стюарди, обучени за ръкопашен бой?

Джуди стоеше с ръце на кръста, вторачена в Джени Бретсън.

— Не, освен ако някое от моите момичета не си е направило операция за смяна на пола в почивката.

— В такъв случай — продължи Джени, — много се съмнявам, че някоя от стюардесите ще успее да удържи тези пътници, ако започнат да буйстват. Във втория и третия салон има половин дузина сърдити мъже, ако не си забелязала, а двама от тях са доста едри.

— Е, и?

— Ами освен ако на този самолет не се возят гратис цял отбор пилоти с ръце като дънери и ти не успееш да ги убедиш да нарушат новите правила и да излязат от пилотската кабина, остава на нас да се справим, ако някой наистина загуби контрол над себе си.

По лицето на Джуди премина сянка на съмнение.

— Според теб какво ще направят?

Джени поклати глава, като бързо хвърли поглед през рамо, за да се увери, че не ги подслушват.

— Не знам, но имам много лошо предчувствие. Знаеше ли, че председателят на борда на директорите на „Инглиш Петролиум“ също пътува в този самолет?

— Не.

— Ами там е. Мистър Макнотън.

— Макнотън… — повтори Джуди, а долната й челюст издаде изненадата й.

— Точно така. Освен това казвате, че има проблеми в икономическа класа, за които още не знам, нали? — продължи Джени към Синди и Ел, които кимнаха утвърдително. — Добре тогава. Според мен трябва да накараме този командир да побърза да успокои нещата, преди да стане беля.

Ръцете на Джуди отново бяха на кръста й, а в гласа й се беше върнала твърдата нотка.

— Благодаря ви много, професор Бретсън.

Джени скръсти ръце и посрещна враждебния поглед на Джуди.

— Знаеш ли, Джаксън, не ме интересува дали ме харесваш, или не, но ако нещата тази вечер загрубеят, по-добре да сме в един отбор. А точно сега ми се струва, че дори не знаеш какво означава тази дума.