Джон Нанс
Полет 6 (38)

37

„Меридиън“ 6, в полет

22:45 ч

Бяха изминали няколко минути от последния силен удар по вратата на пилотската кабина. Фил Найт се извърна, за да погледне през рамо. Очите на Джуди Джаксън бяха разширени от уплаха над кислородната маска, която закриваше устата и носа й. Ръцете й все още стискаха брадвата в скута й.

Той се протегна в другата посока и завъртя ключовете на кислородния й регулатор на 100 процента и аварийно положение, за да продължи да получава достатъчно налягане и да остане в съзнание.

Фил отново погледна нагоре към таблото за налягането в кабината. Височината вече беше малко над 9000 метра и дишането му беше странно, сякаш кислородната система насила надуваше дробовете му и го караше да се напряга, за да издиша всеки път. Беше чувал за това в пилотското училище, позитивно налягане и нещо, наречено обратно дишане на големи височини, но не можеше да си спомни подробностите.

Контролът върху налягането в салона беше на ръчно управление и той леко завъртя ключа, докато голямата изходна дюза на шейсет метра по-назад в самолета леко се затвори, а индикаторът за увеличаване на височината спря да се изкачва. Девет хиляди беше достатъчно, пресметна той. След още десет минути без допълнителен кислород дори портативните бутилки щяха да свършат и само двамата с Джаксън щяха да останат будни. Тогава щеше да я изпрати отзад, за да използва пластмасовите белезници и да заключи Логан, когото беше видял на монитора да блъска безрезултатно по вратата. Сега установи, че лекарят е проснат на пода в коридорчето.

Фил погледна към предното табло, като спря очи на висотомера. Отново бяха влезли в двайсетградусов ляв завой. Той върна боинга на курс 350 градуса и отново включи автопилота. Сърцето му още биеше учестено в очакване на нападение по вратата.

Радарният екран привлече вниманието му и той осъзна, че досега не го е забелязал. Летяха на 11 700 метра и мощните лъчи, които самолетът разпращаше в нощта, се връщаха със сериозни доказателства за огромни буреносни облаци отпред. Докато гледаше, на радара изпълзя огромна напречна жълта ивица, силно нашарена с червено, която показваше буреносен фронт над Западна Сахара. Толкова червено на екрана от такова разстояние показваше, че проблемът беше сериозен. Трябваше да заобиколи.

Фил протегна ръка към таблото на автопилота и бавно завъртя ключа за посоката по часовниковата стрелка, като промени курса надясно първо десет, а после двайсет градуса, наблюдавайки радара, за да се увери, че планираният маршрут минава на изток от бурята. Знаеше, че върховете на подобни чудовища често се извисяват над 18 000 метра. Беше виждал и отбягвал безброй такива бури над Средния запад на САЩ, но над огромната пустош на Сахара със сигурност беше по-страшно.

„Къде сме на картата?“ — зачуди се Фил, като се огледа за авиационния атлас, и в същия момент реши, че няма значение. Така или иначе, беше над безбрежната Сахара. Кой се интересуваше коя държава е предявила права над нея? Още повече, беше в извънредно положение и излъчваше транспондерен код за отвличане, така че светът по закон трябваше да го остави да прави всичко необходимо, за да успее да кацне.

 

 

На пет метра по-назад, от другата страна на вратата на пилотската кабина, Брайън Логан видя как светът отново изплува на фокус, когато свежа струя кислород си проби път в дробовете му. Около него проблеснаха цветове, докато се свестяваше, и той осъзна, че някой държи маската върху лицето му.

Брайън погледна нагоре и откри очите на Джени Бретсън. Бяха зелени, големи и изразителни, отбеляза той. Тя махна маската за няколко секунди, за да проговори:

— Чуваш ли ме, Брайън?

Той кимна.

— Дръж си маската. Другата ти бутилка свърши.

Тя сложи собствената си маска и дълбоко вдиша няколко пъти, преди отново да я махне.

— Имаме само няколко минути, ако не върне налягането в салона. Мисля, че сме последните хора в съзнание. В тези бутилки не е останало много.

Беше ред на Брайън да проговори, а новият прилив на кислород към мозъка му помогна да осъзнае, че ако разбиеше вратата, това щеше само да доведе до още по-опасно въртене в ръцете на уплашения командир. А оставаше и дразнещият факт, че не беше успял да разбие ключалката. Ако имаха само няколко минути, преговорите бяха единствената възможност.

Той махна маската си.

— Къде е интеркомът?

Джени вдигна очи и се огледа, като забеляза един апарат на няколко метра. Остави го с пълната кислородна бутилка и се изправи да вземе слушалката.

— Не махай маската. Може да имаш само трийсет секунди, в които да бъдеш в съзнание без нея.

Той кимна и отново си сложи маската.

— Искаш да му се обадиш ли? — попита тя, като посочи към затворената врата на кабината.

Той кимна по-енергично, а тя набра номера и му подаде слушалката.

Фил Найт се поколеба, преди да отговори. Прецени, че най-много една или две стюардеси все още са в съзнание, докато изсмукваха последния кислород от бутилките си, но любопитството надделя. Той вдигна слушалката към ухото си и се стресна, когато чу гласа на Логан от другата страна. Отново погледна към екрана на монитора. Логан вече не се виждаше.

— Имам достатъчно бутилки — започна лекарят, — които да ми осигурят достатъчно време, за да разбия вратата и да те убия на място, а тук има друг пилот, който да поеме самолета, но… въпреки това ти предлагам сделка.

— Какво? — каза Фил Найт след няколко секунди напрегнато мълчание. — Каква сделка?

— Незабавно свали височината в салона, така че да можем да дишаме, и ние… ще те оставим на мира. Но… трябва да обещаеш, че наистина отиваш в Лондон или на някое приемливо място.

— Точно в Лондон отивам, по дяволите! Вече ти казах.

— И без повече номера?

— Добре.

— И включи тези екранчета… подвижната карта, от която се разбира къде сме, за да сме сигурни, че изпълняваш условията.

— Предполагам, че мога да го направя.

— И така… разбрахме ли се? — попита Брайън.

Последва нова тишина, докато Фил Найт се бореше с бученето в главата си и обмисляше условията. Никакви опити за насилствено влизане в кабината срещу кислород. Така или иначе, можеше да загази сериозно, ако някой от пътниците започнеше да съди „Меридиън“, че ги е накарал да припаднат, и това беше по-добро решение.

— Разбери, Логан — отвърна Фил, — ако се отметнеш от думата си, просто ще отворя дюзата, височината в салона ще скочи на 11 700 метра и вие почти незабавно ще изгубите съзнание.

— Да. Разбирам. Естествено, аз ще успея да вляза и да ти счупя врата, преди да припадна, но добре. Договорихме ли се?

— Стига да спазваш условията — отвърна Фил, а в главата му все още отекваше гласът на предпазливостта.

Той чу женски глас, който мърмореше нещо за кислородните маски на пътниците, после гласът на Логан се върна в слушалката.

— Добре. Ти си натиснал някакъв прекъсвач за маските на пътниците, нали?

— Да — отвърна колебливо Фил.

— Включи го.

Преминаха няколко секунди, после в горната палуба се чу внезапен шум, когато гумената джунгла от жълти кислородни маски се изсипа от тавана над седалките.

— Добре. Върнах го. Спуснаха ли се маските?

— Да. Надявам се да не си убил някого. Няма никой буден, който да сложи маските.

— Имам правото да правя всичко необходимо, за да прекратя бунт на самолета си — отсече Фил.

— Върни налягането в салона. Бързо. Искам ушите ми да започнат да пукат веднага! — добави Брайън.

Фил Найт се протегна към таблото над главата си и завъртя необходимите ключове, а очите му се върнаха към висотомера на салона, за да потвърдят, че налягането в самолета започва да се повишава, а относителната височина в салона да пада.

— Добре. Връщам налягането.

— Сигурно десетина души ще получат гърчове от кислородна недостатъчност, глупак такъв. Известно ли ти е?

— Майната ти, Логан! И без това отиваш в газовата камера за въздушно пиратство и убийство. На теб известно ли ти е, а?

За няколко секунди се възцари тишина, докато всеки обмисляше положението си и безполезността от собствената си ярост.

— Виж — обади се Брайън, — преди малко каза, че не искаш да се самоубиваш.

— Разбира се, че не искам да се самоубивам!

— Значи имаш план и аз искам да знам какъв е. Защо обърна, когато ти казахме да продължиш към Кейптаун?

Фил Найт изсумтя в слушалката.

— Беше твърде зает със заплахи, за да ме чуеш, Логан. Нямахме достатъчно гориво, за да стигнем до Кейптаун. Много просто. Връщаме се в Лондон, както ти казах, и дори при това положение, ако ми се наложи да заобикалям заради лошо време, може да се наложи да кацнем в Париж.

Брайън погледна покрай Джени към горната палуба. Все още никой от пътниците не се беше раздвижил, но той вече трябваше да прочиства ушите си. Значи налягането се увеличаваше.

— Трябва да направиш съобщение по уредбата хората да прочистят ушите си — каза Брайън.

— Теб повече те бива по гневните призиви за бунт — отвърна Фил. — Ти си го направи.

На устата на Брайън напираха няколко обидни отговора, но той съзнаваше, че току-що постигнатото съгласие с командира може да се окаже крехко, затова успя да се овладее и да не изкрещи.

— Добре — въздъхна той, изключи апарата, после отново го включи и набра кода на уредбата:

Приятели, говори доктор Логан. Чуйте ме! Събудете се! Събудете се, всички! Възстановяваме налягането в салона, но трябва да вземете мерки за ушите си. Когато започнете да усещате тежест в тях, здраво стиснете носа си, затворете уста и духайте в носа. Ушите ви ще изпукат и ще се прочистят. Това е техниката Валсалва. Правете я горе-долу веднъж на минута.

Брайън отново включи интеркома и по някаква неясна за него причина отново набра кода на пилотската кабина. Фил също отговори веднага.

— Аха?

— Трябва да знам нещо.

— Какво, Логан?

— Защо остави втория пилот на пистата? Ще умре от загуба на кръв. Как можа да го направиш, за бога?

— Не съм го оставил! Тоест изобщо не го видях, докато не започнахме да ускоряваме за излитане, а ако не си забелязал, трябва да мисля за още триста души. Предположих, че вече е на борда, когато започнах излитането. Честна дума.

— Аз ти казах, че не е на борда. Казах ти, че е прострелян.

— Изобщо не съм чул нищо подобно, докато ти не ми се разкрещя. А вече бяхме във въздуха.

— По дяволите! — каза рязко Брайън. — Знам, че лъжеш. И знаеш ли защо? Защото ти казах да спреш самолета и ти веднага натисна спирачките.

— Не съм чувал да ми казваш нищо за спиране, Логан.

— Връзката беше добра. Чувах шумове от пилотската кабина — възрази Брайън.

— Може би си чувал, но слушалката беше на пода. Опитвах се да карам проклетия самолет, а не да говоря. Стигнахме края на пистата, а аз рулирах с голяма скорост. Трябваше да спра, за да не изляза от бетона. Нямаше нищо общо с теб.

— Значи твърдиш, че не си ме чул?

— Не, по дяволите, не съм те чул! Но със сигурност чух старшата си стюардеса, когато ми каза какво си направил на Гарт… моя втори пилот.

— Опитах се да го спася.

— Да бе, точно така.

— Чакай малко! Какво точно ти каза Джаксън?

— Тя е свидетел на факта, че си го пребил до смърт и си го изхвърлил от електронния отсек, или поне не си му позволил да влезе и той е паднал отвън.

— Какво? Господи, човече, това е абсолютна лъжа!

— Недей… не го отричай, Логан — отвърна Фил Найт. — Тя седи до мен и кима. Видяла те е да пребиваш втория пилот с кислородна бутилка.

— Това не беше вторият пилот, идиот такъв! Вече ти казах преди. Това беше… бяха… двама войници, които се опитаха да се качат, след като вторият пилот беше прострелян и падна на пистата!

В пилотската кабина настъпи тишина.

— Защо да вярвам на теб, Логан?

— Защо, по дяволите, точно аз ще искам да убивам втория пилот? Той вече ми беше обяснил какъв задник си. Ако исках да пребия до смърт някой пилот, това щеше да си ти, а не той, като се има предвид през какво ни прекара.

— Просто стой далеч оттук! — отсече в отговор Фил, а напрежението се беше върнало в гласа му. — Все още мога да сваля налягането в салона с един пръст.

Брайън отвори уста, но в слушалката отекна многозначително изщракване. Фил Найт бе прекъснал връзката.