Включено в книгата
Оригинално заглавие
Turbulence, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

31

„Меридиън“ 6, в полет

21:14 ч

Брайън Логан седеше в полумрака на електронния отсек и дишаше учестено. Усещаше шумовете и движенията на излитането; разбра, че стряскащото разтърсване, което накара отсека да потрепери преди няколко секунди, беше тежкият колесник на носа, който се прибираше на броени метри от мястото, където седеше.

Гневът му нарастваше безмерно, възмущението му от загубата на втория пилот се подсилваше от омразата му към „Меридиън Еърлайнс“ и дълбокото, все по-силно подозрение към командира, за когото само той знаеше, че нарочно е оставил втория си пилот на летището.

Лицето на младия мъж беше ярко запечатано в паметта му. „Как се казваше?“ — помисли си Брайън, ядосан, че не може да си спомни веднага. Поне трябваше да се сети за малкото име на човека.

„Гарт. Казваше се Гарт.“

Спомни си как бе предупредил Гарт, че командирът се опитва да се отърве от него. „Бях прав през цялото време.“ Брайън усети за миг, че липсва логика, но отхвърли мисълта. Беше видял с очите си как капитанът го направи, нали?

„Командирът ме чу. Казах му по интеркома, че вторият пилот е тежко ранен и той трябва да спре самолета, и той веднага удари спирачките. Знаеше. Но въпреки това излетя.“

Брайън разтърси глава, за да прогони умората, шока и объркването. Съзнаваше, че някъде дълбоко в него границата между спомена за Дафни и настоящата действителност опасно се размива, но беше твърде изтощен, за да се противопоставя на бързо обземащия го гняв. Образът на втория пилот, който лежеше някъде зад тях на пистата, отказваше да напусне главата му, а съпътстващата го болка, вина и безпомощност събаряха и последните прегради. Вторият пилот се превърна в заместител на жена му и сина му. В лепкавата хватка на „Меридиън“ те бяха едно и също. Там долу, на пистата, можеха да лежат Дафни и сина им, кървящи до смърт, изоставени от друг капитан на „Меридиън“. Друг убиец.

И отново му беше отнет шансът да ги спаси.

Брайън рязко се изправи. Принуди се да се върне в настоящето. Все още се намираше в истинска и много опасна ситуация. Беше във вътрешността на реактивен самолет, пълен с пътници, чийто живот беше сериозно застрашен. Беше твърде късно за Гарт, както и за Дафни, но същият безчувствен командир седеше в пилотската кабина. Все още имаше възможност да промени нещата. Хората в салона трябваше да разберат какво е станало — и какво става.

Брайън клекна, загледан в петното светлина отгоре, и се замисли. Какво да прави? Някак трябваше да махнат капитана от мястото му, но кой щеше да управлява самолета, след като той беше елиминирал помощника си по толкова ефективен начин? На борда сигурно имаше и други пилоти. Трябваше да ги открие бързо.

„Но защо един командир ще иска да се отърве от помощника си?“ — запита се Брайън.

Нямаше смисъл. Как да разбере поведението на командира? „Меридиън“ очевидно беше пълна със злобни пилоти без човешки чувства, но какво беше накарало този да кацне във военна зона и да изостави помощника си? Защо?

Отговорът се промъкна като змия през вратичката на медицинското му образование. Не беше психиатър, но основите на психологията бяха задължителни за всички лекари и някои предупредителни знаци, които бе пропуснал по-рано, започнаха да изплуват в ума му.

Спомни си за две ужасни катастрофи, които бяха привлекли световното внимание на медиите — в едната един египетски пилот самоубиец беше свалил собствения си „Боинг 767“ до Ню Йорк, а в другия един явно разстроен сингапурски командир беше паднал някъде над Малайзия.

„Ами ако планира да се самоубие? Господи, това трябва да е! Той планира да се самоубие и да ни повлече със себе си.“ Самоубийствените намерения обясняваха всичко странно в поведението на командира. „Предполагам, че само аз на борда разбирам какво става наистина, както съм и единственият свидетел на предумишлено убийство.“ Откритието го смрази още повече. „Само аз разбирам в каква опасност сме попаднали.“

Трябваше да направи нещо. Трябваше да открие начин да отнеме контрола от командира, преди да е успял да избие всички на борда.

Брайън се изправи и хвърли поглед към кислородната бутилка и разкъсаните жици, повредени от опита му да отблъсне войниците. Той бързо пристъпи на омекналите си крака към малката стълбичка, водеща към салона, и се изкачи през люка. Заобиколиха го същите лица, които го бяха подкрепили по-рано. Разяждани от тревога и любопитство, те го заразпитваха какво е станало и къде е вторият пилот.

— Командирът го остави на пистата, за да умре — каза Брайън, а по бузите му се спуснаха неочаквани сълзи, докато стискаше зъби в опит да се овладее. После вдигна дясната си ръка, за да спре въпросите.

— Попаднали сме в ужасна опасност — започна той. — Командирът иска да се самоубие.

Настана тишина. Мъжете и жените около него се опитваха да разберат какво им казва.

— Извинявай, не те разбрах? — попита един от тях.

— Казах, че капитанът иска да се самоубие. Отначало не го разбирах, но това е единственото разумно обяснение за всичко, което се случва.

Хората в групата си размениха бързи, разтревожени погледи, докато Брайън им описа как е видял втория пилот да остава на пистата, обаждането му по интеркома в пилотската кабина и отказът на командира да спре излитането. Лицата около него побледняха и той усети прилив на надежда, че ще повярват на истината в думите му. Имаше да убеждава още много хора.

— Трябва бързо да разберем дали на борда има още някой, който може да управлява самолет — каза Брайън.

Президентът на „Инглиш Петролиум“ беше в периферията на групата и слушаше внимателно, но сега пристъпи напред.

— И вие сте сигурен, докторе, че командирът е знаел за раняването на втория пилот, така ли?

Робърт Макнотън забеляза, че Брайън го позна, докато кимаше енергично.

— Знаеше. Копелето определено знаеше. Казах му, че Гарт е тежко ранен, че е прострелян и че трябва да спре самолета, и той наистина спря. Усетихте ли как натисна спирачките, преди да обърне?

Макнотън кимна сериозно, както и няколко от другите.

— Добре. Той удари спирачките в същия момент, в който му казах какво е станало. Но после този мръсник обърна и излетя, като остави горкия човек да умре от раните си.

— Боже господи — каза Макнотън. — Толкова тежко ли беше ранен?

— Когато са те простреляли няколко пъти с автоматично оръжие и вероятно са разкъсали артерия, ще умреш от загуба на кръв, ако незабавно не получиш помощ. Аз можех да го спася, но…

Брайън направи гримаса, докато се опитваше да забави учестеното си дишане. Дребната красива жена, която преди време се беше представила за член на екипажа, го хвана за ръката и очите й намериха неговите.

— Защо смяташ, че командирът иска да се самоубие? — попита Джени Бретсън.

Брайън я погледна.

— Вторият пилот ми разказа доста за онова, което е ставало там горе, откакто излетяхме от Лондон. Били са в състояние на окопна война. Командирът се е опитвал да кацне на най-опасните места и сега разбирам, че е искал да го направи, за да се отърве от помощника си. Когато събереш фактите, самоубийството… и убийството на всички ни… е най-вероятното обяснение.

Брайън отново усети надигащата се в него паника, докато оглеждаше лицата наоколо и осъзнаваше, че не могат да схванат обяснението му.

— Това е доста хипотетично, не мислите ли? — попита Макнотън, докато Джени Бретсън мълчаливо се вглеждаше в очите на Брайън.

„Те не разбират! Мислят, че съм луд“ — помисли си той.

— Вижте, аз не съм психиатър! Разбира се, че може да греша за мотивацията му, но реално това, което е направил и което прави в момента, е доста странно. Сигурен съм, че го разбирате. Имаме пилот в кабината, който е излязъл извън контрол и ни изложи на голяма опасност няколко пъти днес, а сега е там горе сам и може да прави каквото си поиска. Вече е среднощ, някъде в Африка, самолетът е ударен и може да е изгубил бог знае какви системи, а никой не наблюдава този побъркан. Знаем, че остави помощника си на пистата нарочно, за да умре, и ви казвам, че трябва да измислим някакъв начин да го контролираме, докато не кацнем в Кейптаун. Има ли някой, който да не е съгласен?

„Слава богу!“ — помисли си Брайън. Всички кимаха освен дребничката стюардеса, която продължаваше да изглежда скептична.

— Какво предлагаш да направим? — попита Джени Бретсън с тих и сдържан глас, докато очите й се впиваха в неговите като кадифени лазери.

— Предполагам… че не можем да използваме уредбата, без той да ни чуе, така че ще трябва да се разпръснем и да потърсим някакви пилоти.

— Защо? — попита Джени с все по-твърд глас. — Искаш да намериш някой с разрешително за „Чесна 150“, който да замени командира на „Боинг 747“? Това е повече от рисковано.

Брайън я погледна в очите, като на по-дълбоко ниво осъзнаваше, че тя прониква през контролираната му фасада и че останалите внимателно наблюдават разговора им.

— Не — отвърна той с равен глас. — Не да го замени. Да наблюдава какво прави. Ще ни трябва заместник само ако се опита да ни разбие.

Джени най-сетне кимна и Брайън усети малък прилив от облекчение да преминава през тялото му.

 

 

Джуди Джаксън беше избягала от предното кухненско помещение, когато самолетът се издигна над пистата, броени минути преди Брайън да се покаже от електронния отсек. Бързо премина покрай мрачните лица на пътниците, а после и през процедурите за влизане, които Фил Найт беше потвърдил с натискането на един бутон отвътре. Тя затвори вратата и провери ключалките.

— Остави втория пилот — констатира тя, като седна в сгъваемата седалка зад Фил.

Командирът се извърна, опитвайки се да различи лицето й в тъмното. Сиянието на инструментите се отразяваше в очите й, загледани в нищото.

— Знам — кимна той. — Мислех, че вече е на борда. Когато излитахме, го… видях отстрани. Не можах да спра.

— Знам — каза Джуди. — Видях как стана.

Той отново се обърна.

— Какво си видяла?

— Докторът, Логан. Той удари Гарт с една кислородна бутилка, когато Гарт се опита да влезе обратно.

Какво?

Тя стисна облегалката на пилотското кресло с треперещи ръце. Фил Найт местеше трескаво поглед от таблото с инструментите към Джуди Джаксън.

— Седни… седни на онова място — нареди той. — Какви ги говориш, по дяволите?

Джуди се отпусна в празното кресло на втория пилот и повтори това, което беше видяла.

— Но защо, за бога? — попита той.

— Не… не знам.

— Защо ще иска да убива пилот?

— Той е луд, командире. Опитах се да кажа и на двама ви, но вие не искахте да ме слушате. Всичко това има нещо общо с починалата му съпруга. Мисля, че иска да ни избие.

Тя видя пребледнялото лице на Фил Найт, когато той отново се обърна да я погледне.

— Джуди, провери дали е заключена вратата на кабината. Трябва да се обадя на компанията.

— Заключих я.

Фил издърпа сателитния телефон от поставката му. Дисплеят беше осветен, но връзка нямаше, в слушалката се чуваше само пукането на статично електричество.

— По дяволите!

— Какво? — попита тя с разтреперан глас.

Той я изгледа, сякаш тя беше причината за раздразнението му.

— Сателитният телефон не работи. Без него не мога да се обадя на диспечера.

— Какво ще правим? — попита Джуди с несигурен глас, а ревът на въздуха около тях сякаш я притискаше. — Пътниците са на негова страна.

Фил плъзна очи по инструментите, за да се увери, че самолетът все още се изкачва. Всички светлини за отворени врати бяха изгаснали и дори четвърти двигател работеше стабилно. Но проблемите не намаляваха. Ако можеше да се вярва на Джуди, на борда имаше опасен луд, който беше изхвърлил втория му пилот от самолета и го беше оставил сам. Поне вратата беше от новата модифицирана версия. Никой не можеше да мине през нея или поне така му бяха казали. И все пак, ако това се окажеше лъжа, той нямаше пистолет, с който да се защитава.

„Как ще обясня, че съм го изоставил?“

Въпросът го нападна като змия, изскочила от тъмните ъгли на разума му. За момент затвори очи, за да го прогони. Щеше да се справи с него по-късно.

Идеята, че един пътник може да нападне Гарт Абът и да го изхвърли през борда, изглеждаше прекалено странна, за да е истинска. Можеше ли да се вярва на твърденията на Джуди Джаксън?

Но той самият беше видял втория пилот на пистата!

И все пак, нали Абът беше докладвал по радиостанцията, че вече е на борда? „Чух го да казва това“, спомни си Фил. Абът се беше върнал на борда, но някак си отново се беше озовал на пистата и в светлината на този факт разказът на Джуди беше още по-достоверен.

А не беше ли точно Джуди онази, която го беше видяла да влиза в електронния отсек? Защо ще го прави иначе, освен за да нападне втория пилот?

„Това не е истина!“ — помисли си Фил, като хвърли поглед на таблото и набързо пресметна наум разстоянието, времето и горивото. Осъзна, че става все по-малко вероятно да достигне Кейптаун, преди да му свърши керосинът. Пристигането щеше да зависи от ветровете. Ако продължаха на юг и горивото свършеше, къде щеше да кацне? Със сигурност все още бяха по-близо до Европа, отколкото до Кейптаун.

„Може би трябва да обърна“ — помисли си той.

Фил си помисли за нигерийските диспечери. Не беше разговарял с тях и осъзнаването на този факт го накара да се почувства неудобно. Изкачваше се в нигерийското въздушно пространство без разрешение или дори най-обикновено обаждане по радиото.

„Глупав ход!“ — укори се той. Натисна бутона за предаване и отправи няколко повиквания, но те останаха без отговор. Настрои радиостанцията на друга честота и опита отново, но все така не чуваше нищо. Радиостанциите очевидно не работеха.

„И сега какво?“ — помисли си Фил.

— Какво става? — попита Джуди.

— Радиостанциите не работят! Не мога да говоря с никого.

Фил почувства, че ръката му леко трепери. Трябваше да се успокои.

— Какво… какво ще правим, капитане? — притисна го Джуди.

— Вече зададе този въпрос! — отсече той, а уредбата в кабината иззвъня.

Отново усещаше, че ситуацията го притиска, контролира го и го кара да изпада в паника.

Фил грабна слушалката и я притисна към ухото си, като очакваше всеки друг, но не и Брайън Логан.

— Командирът ли се обажда? — попита Логан с нисък и заплашителен глас, като дишаше тежко.

— Да. Кой е там?

— Знаеш много добре кой е, убиецо! И знаеш много добре какво направи.

Последваха няколко мига напрегната тишина, преди Фил да измисли отговор.

— За какво говориш? Какво искаш, докторе?

— Ти остави втория си пилот да умре навън! Простреляха го два пъти. Казах ти да спреш, за да изляза и да го прибера, и ти ме чу, но въпреки това продължи.

— Не знам какви, по дяволите, ги дрънкаш, Логан, но имам достатъчно свидетели, за да искам смъртна присъда за теб самия. Никой не е застрелял Абът. Ти си го пребил с кислородна бутилка и за това ще отидеш в газовата камера.

Отговорът се забави с няколко секунди.

— Ти наистина си луд — каза Логан накрая. — Опитвах се да държа войниците навън. Удрях по войници, копеле такова.

— Тогава къде е вторият ми пилот?

— Ти го остави! Слушай, не знам какъв ти е проблемът, но тук, долу, има триста пътници, които от този момент вземат властта в този самолет, кучи сине, и от сега нататък ще правиш точно това, което ти казваме, няма да спираш никъде повече, няма да лъжеш и да играеш номера.

— Или какво? Ще пребиеш всичките ми стюардеси с други кислородни бутилки и ще дойдеш да пилотираш ли?

— Насочи този самолет към Кейптаун с максималната скорост, на която е способен. Разбираш ли ме?

— Ние вече летим към Кейптаун. Просто… просто седни и остави хората ми на мира.

— Наистина ли се опитваш да избиеш всички ни, капитане? Самоубийство ли замисляш?

Какво?

Брайън Логан повтори въпроса си, като разбра погрешно тишината от пилотската кабина.

— Разбира се, че не замислям самоубийство, боже опази! — успя да каже Фил най-сетне. — Опитвам се да предпазя всички ни. Имахме проблем с двигателя, трябваше да кацнем там…

— Сега ние управляваме този самолет — прекъсна го Логан. — И ще изпратим няколко пилоти любители горе, за да те наблюдават, така че ако опиташ някой друг номер, ще издърпаме вонящото ти тяло от пилотското място и ще сложим някой друг на него, арогантно копеле!

— Никой няма да влезе в тази пилотска кабина, Логан.

Фил чу как гласът на доктора се усилва, докато почти плюеше в микрофона:

— Ти си просто един малък император, а, капитане? Можеш да си седиш там, горе, и да оставяш хората да умрат, защото не ти пука. Един втори пилот, някакъв беден нещастник в икономическа класа със счупени ребра, някакво бебе… Не ти пука. Искаш да сложиш край на живота си и не се интересуваш ни най-малко за другите хора на борда. Бедният втори пилот беше прострелян и в двата крака и имаше нужда от помощта ти, а ти просто го остави да умре. Някой трябва да спира копелетата като теб и този път на борда има човек, който да се заеме с това.

Гласът на Фил Найт се повиши с една октава под влияние на напрежението.

— Това, което се опитваш да направиш… се нарича въздушно пиратство… освен че си нападнал втория пилот… и се наказва със смърт!

— На кой му пука — отвърна Логан. — Вече съм мъртъв отвътре благодарение на вас.

Тук горе имам пистолет! — изпищя Найт уплашено, като добре осъзнаваше, че гласът му е твърде силен и висок, но не можеше да го контролира. — Ако се опиташ да влезеш през вратата на пилотската кабина, ще те застрелям от упор!

Фил затръшна слушалката на поставката, преди да чуе отговора. Ръцете му видимо трепереха, когато се обърна към Джуди Джаксън, която внимателно го наблюдаваше с огромни от уплаха очи.

— Имаш ли пистолет? — попита тя.

— Не, но не искам той да го разбере — поклати глава той, като дишаше учестено. Почти очакваше всеки момент тълпа от пътници да разбие вратата.

Отново протегна ръка към микрофона и набра кода на радиоуредбата за съобщения в салона.

Говори капитанът. Искам всички да ме слушате внимателно. Летим към Кейптаун и имаме късмет, че сме живи. Останете на местата си или ще трябва да се приземя на първото възможно летище с охрана. Останете по местата си! Няма да толерирам бунт! И още нещо. В салона има един луд, когото е най-добре да държите под контрол. Казва се Логан. Не му разрешавайте да ви накара да направите нещо глупаво.

Фил остави слушалката и се обърна към Джуди:

— Сигурна ли си, че Логан е пребил Абът?

— Видях го. Знам какво съм видяла. Сигурна съм.

— Добре. На стената зад мен има една пожарникарска брадва, Джуди. Вземи я.

— За какво ти е брадва?

— Аз пилотирам. Остава на теб — отвърна той.

— Какво?

— Да ги държиш вън от тази кабина. Ако се доберат до мен, всички ще загинем.

Фил сведе очи към централното табло, като се опитваше да мисли. Трябваше да се свърже с външния свят и да им съобщи, че е отвлечен.

Отвлечен. Думата беше точна, нали?

„Кодът за отвличане!“

Той погледна към радарния транспондер, малкото радио, което отговаряше на всеки радарен лъч на въздушния контрол, като изпращаше обратно сноп от информация за разпознаване. Зелената светлинка на инструмента мигаше, защото се беше изкачил над 3300 метра. Нечий радар го наблюдаваше и уредът работеше, така че можеше да набере международния код за отвлечен самолет. Независимо колко груби бяха африканските радари, кодът щеше да бъде забелязан от диспечерите на земята.

Фил се наведе и завъртя малките копчета, като искаше да набере кода за отвличане, но вместо него въведе този за повреда в радиостанцията.

„Готово! — помисли си той. — Изпращам сигнал за отвличане. Сега целият свят ще разбере.“

Очите му се плъзнаха по контролното табло на ACARS, телеметричната система за локализация на самолета, която постоянно беше в сателитна връзка с компанията. На конзолата имаше малък принтер, който можеше да изплюва информация за времето, летищата и кратки съобщения, и малка клавиатура за изпращане на съобщения от самолета. Може би все още работеше. Фил включи автопилота и се наведе, като бавно набираше думите, които искаше да видят в Денвър.

Пътнически бунт на борда. Отвлечен от ядосани пътници. Втори пилот Абът очевидно тежко ранен и изхвърлен при излитането от Нигерия от пътника Логан, който е начело на бунта. Получих заплахи и заповед да продължа към Кейптаун, но трябва тайно да се върна в Лондон поради недостиг на гориво. Моля за въоръжена намеса при пристигането. Старшата стюардеса е барикадирана в пилотската кабина заедно с мен и има брадва. Не знам дали са въоръжени, но приемам, че ще използват сила. Други пилоти на борда заплашват да ме заместят. Радиостанциите не работят.

След като завърши набирането, той натисна бутона за изпращане и се вторачи в екрана, докато се появи малкият символ, който потвърждаваше получаването на съобщението от спътниците в орбита.

Фил огледа предния панел и премести поглед навън. Нямаше луна и земята беше тъмна, с изключение на откъслечните светлини от нарядко разположените африкански села. Той се протегна към таблото и завъртя лоста за насочване, като го обръщаше градус по градус и наблюдаваше лекия ляв завой на боинга, докато самолетът почти недоловимо започна да се отклонява от програмирания си курс към Кейптаун.