Включено в книгата
Оригинално заглавие
Turbulence, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

34

НРС, Шантили, Вирджиния

16:20 ч

Дейвид Бърд поздрави секретаря във фоайето и си закачи пропуска. Младият мъж му направи знак да го последва. Скоростното шофиране до международно летище „Рейгън“ и също толкова бързият полет с хеликоптер до Шантили бяха изострили любопитството му до крайност.

След като прекосиха няколко коридора, секретарят го въведе в голяма зала, която много приличаше на онази, която беше видял по-рано. Трима аналитици от НРС, включително и Джордж Зофел, седяха пред кръглото табло, приведени над компютърните клавиатури. Дейвид забеляза Джон Блейлок, седнал зад голямо бюро на второ ниво, и му помаха. Блейлок показа на Дейвид стола до себе си и му предложи същите леки слушалки, които носеха останалите, заедно с прошепнатата информация, че тече интензивна дискусия с екип на ЦРУ в Лангли.

Джон нагласи няколко ключа пред себе си и дълбокият му глас внезапно избумтя в ушите на Дейвид:

— Чуваш ли ме?

— Да — отвърна Дейвид, като посочи с глава към останалите.

— Те не могат да ни чуят, когато разговаряме по частен канал — каза Джон. — Жената до Джордж Зофел е Сандра Колингс. Другия не го познавам.

— Какво става, Джон? Защо сме тук?

— Много странна ситуация, развива се много бързо и включва един граждански „Боинг 747“ — отговори той и допълни основните факти около излитането от нигерийското летище, след като вторият пилот очевидно бе убит, а пътниците — преместени.

Нещо в напрегнатия разговор пред тях привлече вниманието на Джон и той вдигна ръка, за да накара Дейвид да премълчи отговора си:

— Чакай!

— Дай това по-близо — нареди Джордж Зофел, когато един от множеството електронни образи на екраните започна да се променя.

— Това е другият край на пистата — продължи той. — Източният край… На хиляда и осемстотин метра от мястото, където вторият пилот очевидно е бил убит или поне където е забелязан за последно.

— Добре — каза един глас от щаба на ЦРУ.

— Този кадър е заснет, докато самолетът се е издигал на запад, преди да обърне на юг. Както виждате, на пистата има човешко тяло, а стрелците са както от северната, така и от южната й страна.

— Кръстосан огън? — попита Сандра Колингс.

— Така мисля, но вижте това увеличение, при което е използвана само наличната светлина… без инфрачервената. Тялото най-вероятно принадлежи на мъж. Кърви обилно. Очевидно е с бяла риза. По-близо, Рей, върху раменете — нареди Джордж Зофел, докато кадърът се приближи още. — Прекалено е неясно.

— Изчакайте — отвърна аналитикът на име Рей. — Ще го подобря по компютърен път след секунда.

Той набра няколко команди на клавиатурата и те мълчаливо загледаха как пикселите на образа започнаха да се придвижват един към друг, за да образуват по-ясна картина, стъпка по стъпка. На раменете на фигурата имаше тъмни петна и докато компютърът подобряваше картината за шести или седми път, на едно от тях започнаха да се показват редуващи се светли и тъмни ивици.

— О, мамка му! Ето го — каза Джордж Зофел, като се облегна назад.

— Какво? — попитаха от Лангли.

— Получавате ли този кадър в Лангли? — попита Зофел.

— Да, но какъв е поводът за „о, мамка му“?

— Виждате ли тъмните петна на раменете? Това са нашивките му. Гражданските пилоти имат такива. Така идентифицирахме втория пилот. На борда е имало само двама пилоти. Както ви казах, според нас вторият пилот е убит в западния край на пистата, веднага след кацането. Това е другият пилот. Не мога да ви кажа дали гледаме пагоните на командир с четири нашивки, но може би е така и ако са четири, на този кадър се вижда мъртъв или тежко ранен капитан на самолет, който е излетял без него.

— Трудно е да се каже от този ъгъл — добави Рей, като продължаваше да убеждава компютъра да изчисти образа още малко. — Но не мога да го подобря повече. Не е лошо за нощна снимка от петстотин и двайсет километра разстояние.

— И според вас и командирът, и вторият пилот са убити и изхвърлени от самолета, така ли? — попита един мъжки глас от Лангли.

— Бих казал, че е много вероятно — отвърна Джордж Зофел. — При което възниква дребният технически въпрос кой, по дяволите, пилотира самолета на „Меридиън“.

Джон Блейлок се убеди, че все още са на своя канал, и се обърна към Дейвид.

— Дейвид, това като нищо може да е атаката, за която всички са вдигнати по тревога. Самолетът излетя, според нас без пътници, и преди около половин час един кадър в реално време показа, че променят курса си и летят почти право на изток с направление от около нула-седем-пет градуса, което е в посока Йемен и някои други неособено приятелски места. Това беше последната спътникова снимка. Сега се опитват да насочат друг сателит към самолета.

— Откъде знаем, че пътниците са слезли? — попита Дейвид.

Чу се кратък вик и двамата се обърнаха.

— Вижте, имаме нова промяна на курса — каза Рей. — Отива на север!

Те се вторачиха в призрачно белия образ на боинга, зад който се носеха четирите блестящи горещи следи от изгорелите газове на двигателите.

— Какъв курс виждаш, Джордж? — попита представителят на ЦРУ.

Джордж Зофел се засмя невесело и поклати глава.

— О, ами например директно към Лондон, както се казваше в съобщението, или пък Рим или Париж, без да споменаваме Женева, Брюксел, Амстердам и вероятно Копенхаген.

— Той не може да се насочи едновременно към всичките — каза човекът от Лангли.

— Не, но с малки промени в курса може да избере всеки от тях.

— Сканирането за радиоактивни материали все още ли дава отрицателен резултат? — попита гласът от Лангли.

Джордж Зофел кимна, преди да отговори:

— Нямаме никакви данни за радиоактивен разпад на този самолет… засега. Но вие знаете какъв е проблемът, ако имат добре защитен ядрен материал на борда. Може да не го видим няколко часа, докато спътниците го напипат и съберат достатъчно информация.

— Следващите кадри идват след шейсет секунди — каза Рей.

Джон Блейлок отново се обърна към Дейвид, преговори доказателствата и посочи към един стопиран кадър на най-горния ляв екран.

— Този също се получи току-що. Автобусите, с които смятаме, че са извозили пътниците, все още се движат, но са се насочили на юг по път, който води към нещо като склад. Това е последната снимка, преди спътникът да слезе зад хоризонта. На всичко отгоре самолетът започна да излъчва седем хиляди и шестстотин.

— Транспондерният код за повреда на радиостанцията — каза Дейвид.

— Точно така.

— Получил ли е разрешение? — попита Дейвид, като внимателно разглеждаше различните образи по екраните.

— Не го е поискал — отвърна Джон Блейлок. — Няма и спътников контакт с компанията си, след като се е обадил от земята. Но той… или някой друг… е изпратил тайнствено съобщение по системата ACARS. Получихме го преди около 20 минути.

Джон побутна към него едно копие от съобщението на Фил Найт и прочете на глас първите няколко изречения:

— Казва: „Пътнически бунт на борда… Отвлечен от ядосани пътници. Втори пилот Абът очевидно тежко ранен и изхвърлен при излитането от Нигерия от пътника Логан, който е начело на бунта. Получих заплахи и заповед да продължа към Кейптаун, но трябва тайно да се върна в Лондон поради недостиг на гориво“.

— Боже господи!

— И продължава: „Моля за въоръжена намеса при пристигането“. Казва, че всичките му радиостанции са повредени.

— Но това съвпада със съобщението на транспондера, Джон.

— Точно така. Може би трябва да излъчва и двата кода, но това, че използва само този за повреда на радиостанцията, е много интересно. Отвличането е приоритетно, меко казано, но повредата на радиото е чудесно прикритие, ако се преструваш, че бягаш към базата, но не искаш никой да анализира гласа на човека в пилотската кабина. Спомни си, че те вероятно не осъзнават, че ние можем да видим нашивките на ризите на труповете, оставени на пистата. Работата е, че в това съобщение не се казва нищо за пътниците. Наистина се споменава загубата на втория пилот, но командирът, за когото се очаква да повярваме, че е в кабината, най-вероятно е същият мъртъв или умиращ нещастник, когото видяхме изоставен на летището в Катсина.

— Но може би не е така. Не трябва да стигаме до прибързаното заключение, че имаме работа с терорист.

— Съгласен съм, твърде рано е да правим едно или друго заключение. Но пък не е прекалено рано да разгледаме алтернативната хипотеза и да вземем предпазни мерки.

Дейвид Бърд бавно поклати глава, като откъсна очи от екрана и срещна погледа на Джон Блейлок.

— Джон, не забравяй какво ми каза тази сутрин за вероятността някой наистина да използва граждански самолет като троянски кон. Как го нарече, принцип за запазване на параноята?

— Ти си добър слушател, полковник Бърд.

— Опитвам се.

— Но никой от нас не се сети за възможността някой да създаде илюзия за проблем с ядосани пътници, за да маскира атака с троянски кон. Обсъждахме как някой би могъл да използва истински спонтанен инцидент с разгневени пътници, за да отвлече вниманието ни.

— Хората от кабинета на генерал Овърмайър, за които ти казах, не говореха за отвличане на вниманието, Джон. Те бяха разтревожени от възможността някоя терористична организация да раздуха безобиден инцидент до нещо смъртоносно, като просто го манипулира.

— Наистина мисля, че това е друго нещо — каза Джон, като търкаше брадичката си. Очите му бяха приковани в мониторите. — Нямаме никакво доказателство за ядосани пътници освен това съобщение, което най-вероятно е фалшиво и внимателно обмислено. А и тази ситуация включва доктор Мшира, така че със сигурност е двойна сделка, което пък означава, че е много внимателно планирана, адски добре осигурена финансово и те знаят много добре как да дадат сигнал за бедствие.

— Чакай… Доктор Мшира?

Джон отвори една папка пред себе си и извади секретен доклад от две страници, който му подаде.

— Сега го наричат генерал, но е лекар и много интелигентен бунтовник, който вбесява нигерийското правителство.

Дейвид прегледа доклада, преди да вдигне очи.

— Никога не съм го чувал. Джон, дали пък не пренебрегваме възможността съобщението от пилотската кабина да е автентично?

Джон Блейлок поклати глава.

— Не. Те знаят това. Винаги е възможно. Но дори да е вярно, откъде се взе допълнителният мъртъв пилот на пистата?

Той погледна Дейвид.

— Проверили ли сме списъка на пътниците? — попита Дейвид. — Откъде е излетял този полет, между другото? По някаква причина номерът ми се струва познат.

Джон му обясни подробностите и добави:

— Още нямаме списък на пътниците.

— Знаеш ли какво ме тревожи? — попита Дейвид, като отново се загледа в залата. — Фразеологията на съобщението. „Пътнически бунт на борда“ звучи много американско. Цялото съобщение е такова. Значи на борда има американски пилот.

— Или имат на служба американски изменник. Знаеш ли, че може би си имал двойник с идентичен паспорт, който е преминал обучение в Москва през осемдесетте?

— Моля?

— Нашите стари приятели и врагове, бившите Съвети, имаха доста тайни номера. Един от тях беше да подбират и обучават избрани съветски офицери, имащи физическа прилика с американски офицери, които изкарваха почти безупречен курс по американска култура в университета на КГБ. Ако им потрябваше в действителност, можеха просто да елиминират истинския майор Бърд например и да вкарат на негово място добре обучения му двойник. Лингвистите им все още си търсят работа, както и студентите. Не отхвърляй преждевременно никакви възможности.

— Имаме кадри — обади се Рей, когато на главния екран проблеснаха нови образи.

Те внимателно се загледаха в тях, а на екрана се появи малък курсор.

— Добре, аз ще местя курсора — каза Джордж Зофел. — Тук виждаме нещо като голяма барака… вероятно ръждясал метален покрив, с видими размери от трийсет на двайсет и пет метра.

— Достатъчно да скриеш триста и двайсет души — допълни Сандра.

— Аха… и… автобусите са паркирани отвън, и… чакайте малко! От сградата излизат хора в редица.

— Колко?

— Рей, имаме ли кадри в реално време? — попита Джордж.

— Да, с нефилтрирана инфрачервена светлина.

Рей се зае с клавиатурата и се появи по-размазана версия на същата картина, на която бели човешки силуети прогаряха пътеки насам-натам, докато се движеха около седналите.

— Това са живи хора, наистина, седнали в редици. Мога да преброя около двайсет и пет. Има ли начин да са войници?

Рей отново върна картината на стопкадър и я увеличи, като премахна инфрачервените образи и остави обикновената светлина.

— Вътре има електрически лампи — каза той, като отново увеличи и приближи картината, докато ясно се видяха ръчни часовници, малки ръчни чанти и дрехи в западен стил. — Отдясно се вижда нещо като електроцентрала.

— Какво виждаме като расови белези? Ако са пътниците от „Меридиън“, би трябвало да виждате смесица от тъмна и светла кожа.

— Точно това виждаме — отвърна Рей. — Имам ясни образи на хора със светла кожа и чернокожи. Прекалено много, за да бъдат обяснени със заблудени наемни войници в армията на генерал Мшира.

В същия момент вратата на залата се отвори и един секретар бързо доближи Джордж Зофел със сгънато съобщение. Той го прочете, кимна на Джон Блейлок и Дейвид Бърд и заговори по микрофона:

— Е, момчета и момичета, ето ви още една малка добавка към кошмара. Хората от Държавния департамент докладват, че генерал Мшира току-що се е свързал с нигерийското правителство в Абуджа по сателитен телефон и е поискал триста милиона американски долара, преведени в офшорна сметка до два часа. Иначе ще започне да екзекутира триста и двайсетте си заложници. Твърди, че е пуснал пилотите да си ходят.

— Но ние знаем, че лъже — обади се Сандра.

— С други думи — каза тихо гласът от Лангли, — каквото и да има в боинга, тръгнал към Европа, това не са пътниците, с които е излетял.

— В момента няма друго разумно обяснение — съгласи се Зофел с уморена въздишка. — Стига фактите да издържат проверката. Информирайте Белия дом и Пентагона. Изглежда, имаме работа с реална заплаха.