Включено в книгата
Оригинално заглавие
Turbulence, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

46

„Меридиън“ 6, в полет

00:31 ч

Фил Найт видя червена светлина с периферното си зрение. Непознат самолет доближи пилотската му кабина отляво. В мигащите светлини на крилата на боинга той различи силуета на някакъв изтребител с двойна опашка, който, изглежда, имаше американско означение. В лицето му светна малък лъч светлина от пилотската кабина на изтребителя, като стресна Фил, който вдигна ръка да се предпази. Човекът, който беше в пилотската кабина на изтребителя, завъртя светлината встрани от пилотската кабина на боинга и освети себе си.

„Фенерче — заключи Фил. — Но какво се опитва да каже?“

Пулсът му тревожно се ускори. Възможността пак да е сгрешил нещо и да се е забъркал с изтребители прехващачи изпрати още един поток адреналин през тялото му. Но той излъчваше транспондерен код за отвличане, нали така? И беше казал на компанията какво прави. Може би изтребителят просто трябваше да го ескортира до безопасно място.

„Сигурно е това. Това е ескорт.“

Той отново потрепери, когато си спомни за системата ACARS. Не беше отговорил на последното запитване от компанията, получено преди цели часове, а нали Абът му беше казал, че процедурите за разрешенията извън страната са различни?

Той се протегна да провери за допълнително съобщение, но от принтера не стърчеше нищо, а той имаше други, по-важни неща на главата си, за да се сети, че на малката машинка просто й е свършила хартията.

Фил се втренчи в пилотската кабина на изтребителя, като осъзна, че пилотът му прави знак с ръка, сякаш му маха да го последва, и мига със светлините на крилата си.

„Какво иска от мен, за бога?“

„Меридиън“ никога не го беше обучавала как да действа, ако го прехванат военни самолети. Дори и да го бяха направили, той го беше пропуснал. В миналото беше слушал военни пилоти, които разказваха за определени сигнали с ръка, използвани на изтребителите по време на Студената война — специални жестове, с които на прехванатия пилот се обясняваше какво да прави. Но това не беше ли само в случаите, когато някой беше нарушил комунистическото въздушно пространство и те искаха да го приземят? Фил разрови паметта си, но там нямаше нищо за сигнали с ръка. Може би в някой от наръчниците, но нямаше време да търси.

Пилотът на изтребителя клатеше крилата на самолета си, мигаше със светлините и постоянно сочеше надолу, но нищо от това нямаше смисъл за командира на Полет 6.

„Предполагам, че иска да го последвам. Сигурно иска да се приземя някъде по-близо от Лондон.“

Фенерчето на пилота изтребител отново се насочи към пилотската кабина на боинга и Фил вдигна палци в отговор.

„Това е — помисли си Фил. — Върнах му жеста.“

Очите му се спряха на бордовия компютър. Брегът на Франция беше на около сто и петдесет километра пред него, а маршрутът му минаваше през Марсилия.

„Дали иска да отида там?“ — зачуди се Фил.

Как можеше да го попита без радиостанция? Фил вдигна ръка към таблото над главата си и включи централното осветление на пилотската кабина, като заля всичко със светлина. Отново помаха на пилота и посочи напред, като му направи знак, че слиза, без да е сигурен дали го видяха. После бръкна в пилотската си чанта за бележника, който винаги носеше, и черния маркер в страничния джоб. Бързо написа „Кацане в Марсилия?“ и го обърна с лице към прозореца, като го държеше достатъчно близо, за да се вижда в светлината от пилотската кабина.

Но изтребителят вече беше напред, твърде далеч, за да го прочете.

 

 

На борда на „Еър Форс Едно“

— Той най-сетне даде знак, че ме забелязва, и според мен разбра, че трябва да ме последва — докладва старши лейтенант Бъртън на президента.

Блясъкът от нов видео прозорец, добавен на екрана с течни кристали, привлече вниманието на президента. Отново виждаше инфрачервената спътникова снимка на боинга и на изтребителите, предавана на живо. Водачът на F-14 практически докосваше носа на боинга, а тримата останали поддържаха формация по-назад и встрани. Той видя как водещият „Томкет“ излиза напред и започва лек завой наляво и го чу как инструктира останалите пилоти да го последват отдалеч. Изтребителят продължаваше левия си завой, но боингът продължаваше право напред, както потвърди един от задните изтребители, който в същия момент натисна бутона за предаване.

— Водач, тук е две. Целта не те следва. Повтарям, не те следва. Курсът му остава три-четири-нула.

 

 

„Меридиън“ 6, в полет

— Добре, започваме да се снишаваме — каза Фил, най-вече на себе си, като изключи задържането на постоянна височина от автопилота и започна спускане на височина от 1500 метра.

Издърпа ламинирания лист с инструкции в скута си и премина през всички точки, преди да вдигне очи. Обикновено вторият пилот четеше, а той отговаряше. Празното място отдясно предизвика чувство за вина; появи се смразяващият образ на Гарт Абът, проснат в локва кръв на пистата в Катсина.

Фил се опита да се отърси от кошмара и погледна към изтребителя. Другият самолет беше изчезнал, значи вероятно го беше разбрал правилно.

„Марсилия… трябват ми инструкциите за заход към Марсилия.“

Той издърпа кожената книга с таблиците за Европа и прелисти страниците за Франция, докато откри нужните и ги извади от папката, като погледна нагоре да провери височината.

„Слизаме през ниво на полета три-шест-нула. Няма начин да се обадя на някого по радиото. Ще трябва просто да долетя до пистата и да се приземя.“

Фил обърна инструкциите за приземяване и проучи диаграмата на летището, като запомни посоката на най-дългата писта. Надяваше се, че ще бъде осветена.

„Разбира се, че ще е осветена — поправи се той. — Те знаят, че идвам.“

 

 

НРС, Шантили, Вирджиния

Джордж Зофел се обърна на мястото си, за да потърси Джон Блейлок, който все още стоеше прав с телефонна слушалка до ухото.

— Джон?

— Да? — вдигна поглед по-възрастният полковник.

— Той не се е подчинил на инструкциите на изтребителя и започва да се спуска, сякаш се насочва към Марсилия.

— Какво ще правят? — попита Дейвид.

Джон му хвърли бърз поглед, закрил слушалката с ръка, а изражението му сякаш казваше: „Остави ме да се оправя с това“. После отново погледна към Зофел.

— Заключение?

— Лангли смята, че това е планиран финт. Натискат Пентагона за незабавно разрешение да го свалят.

— Не! — извика Дейвид.

— Полковник Бърд, моля! — каза рязко Джон.

— Майната му на протокола, господа. Майната им на снимките от Нигерия. Този самолет не е летяща терористична заплаха. Не можем да го свалим.

Джон Блейлок скочи и протегна дясната си длан към Дейвид, за да го накара да замълчи, после се обърна към Зофел и Колингс.

— Имам причина да вярвам, че Дейвид е прав.

Джордж Зофел поклати глава.

— Вече обсъдихме проблема, Джон, групата X може да е имала съучастник на борда, който да е знаел за недоволството на Логан, и да е бил готов да използва името му. Съжалявам. Няма да се намесваме.

— Каза ли на Лангли? — попита Джон.

— Да, но те не вярват, че е важно, нито пък ние.

— Е, кажи им го пак, по дяволите. Опитват се да получат разрешение да го свалят.

— Не, Джон — отвърна меко Зофел. — Ще трябва да отстъпиш.

— По дяволите, Джордж, изслушай ме. Това е грешка. Преди не мислех така, но сега съм убеден, че Дейвид е прав, и се опитвам да добавя още едно парче към мозайката, но ми трябват още няколко минути.

— Нямаме още няколко минути — каза Сандра Колингс.

Джон Блейлок отново отвори уста, но тя вече беше скочила от мястото си.

Седнете, полковник! Държите се неадекватно. Тук сте само гост. Ако се намесите още веднъж, ще трябва да отстраним и двама ви.

В продължение на няколко напрегнати секунди Дейвид Бърд наблюдаваше Джон Блейлок, който се опитваше да реши какво да направи. Дейвид чу в слушалките си думите на пилотите, които все още се опитваха да измислят начин да накарат пилота на боинга да се подчини. Водещият F-14 отново летеше пред него и пак зави наляво, но боингът продължаваше да се спуска по права линия към Марсилия, без да се отклони. Искането за незабавно разрешение за стрелба отново беше отправено към президента.

 

 

„Меридиън“ 6, в полет

Джими Робъртс беше отвел младия собственик на радиоскенера в предната част на самолета, където ги чакаше Джени. Тя бързо поздрави момчето и му върна радиото със спешната молба отново да го включи. Момчето занатиска копчетата и цифрите на дисплея започнаха да прескачат от честота на честота, потвърждавайки, че апаратът работи.

Но не се чуваха никакви гласове.

— Сигурен ли си, че покрива същите честоти като преди? — попита Джени.

Момчето кимна.

Нещо привлече погледа й през малкото кръгло прозорче на втората врата отдясно на боинга и тя се извини за секунда, за да прекоси седемте метра до другата страна.

— Какво виждаш? — попита Брайън Логан зад нея. Току-що беше излязъл от първа класа.

— Друг самолет — отвърна Джени, като се обърна за малко, за да се увери, че е той. — Дори два, мисля, които летят до нас от тази страна.

Брайън погледна и бързо се отдръпна.

— Изтребители. Не мога да определя чии са, но не съм изненадан.

Боингът леко подскочи и Джени усети как самолетът започва да се спуска. Тя се взря изумено в Брайън, който провери часовника си.

— Възможно ли е да започваме да се снишаваме към Лондон толкова скоро? — попита тя, като вече подозираше отговора.

— Няма начин. Току-що минахме край Либия и сме над Средиземно море, но не знам колко навътре — отвърна Брайън. — Преди няколко минути погледнах картата. Нещо става с нас и тези изтребители.

Джени се върна от кухненското помещение, където Джими Робъртс и тийнейджърът си играеха със скенера и напразно се опитваха да открият честотите, които бяха чули преди.

— Успявате ли?

Джими поклати глава.

— Нищо не чуваме.

— Моля ви, продължавайте — каза Джени, после се обърна към Брайън. — Какво мислиш?

— Че ни принуждават да кацнем някъде.

— Принуждават ни да кацнем?

— Да, и ако съм прав, там на пистата ще ни чакат въоръжени посрещачи. Кой знае какво им е казал командирът.

 

 

На борда на „Еър Форс Едно“

Президентът поклати глава и въздъхна. Изражението му внимателно се наблюдаваше както в залата за извънредни ситуации, така и в Пентагона. Заложено е твърде много, за да рискувам, помисли си той. Опасността от терористична операция бе затруднила вземането на всяко решение и той бе поставен на границата между ясната заплаха и възможността за ужасна грешка.

Ако беше антракс или ядрено оръжие, можеха да загинат милиони. Ако сбъркаше, триста души щяха да платят тази грешка с живота си. Самите цифри правеха решението му неизбежно. Рискът беше прекалено висок.

— Много добре — каза президентът унило. — Унищожете самолета.

— Слушам, сър — каза Бил Сандерсън и кимна на друг офицер в залата за извънредни ситуации, който предаде командата, без да знае, че от Пентагона вече я бяха чули.

Заповедта беше предадена от оперативния център на самолетоносача „Ентърпрайз“ на старши лейтенант Крис Бъртън за броени секунди.

— Зелена светлина, Зверче. Повтарям, базата дава зелена светлина.

— Разбрано — потвърди Бъртън с тон, който издаваше примирение. — Заставам на позиция.

Чу се звукът от бойната глава на ракета въздух-въздух, която изръмжа силиконовото си съгласие, че е уловила целта и я следи. Звукът бързо прерасна във вой, който издаваше установено радарно насочване.

— На позиция за стрелба — предаде Бъртън.

Диспечерът от „Ентърпрайз“ заговори забързано:

— Зверче, целта е на 130 километра от брега. Свали го веднага. Доближава те подкрепление от осем изтребителя „Мираж“ на разстояние от десет до петнайсет километра.

— Хващаме ги на радара — потвърди Бъртън. — Две, три, четири, на позиция за стрелба. Тигър, стойте високо.

Изтребителите насочиха ракетите си „Сайдуайндър“ към двигателите на боинга.

В пилотската кабина на изтребителя водач Крис Бъртън усети как пръстът му докосва спусъка и се поколебава, когато заговори на колегата си отзад:

— Помогни ми, Бори. Има ли нещо, което не сме пробвали?

— Давай, Зверче. За бога, това може да е летяща ядрена бомба.

Крис усети как пръстът му се кани да натисне спусъка. Съзнателно възпря импулса си, опитвайки се да открие нещо, каквото и да е, което да разсее страха му, че се кани да избие невинни цивилни граждани.

— Какво чакаш, Зверче? — попита Бори.

— Още нещо! — отвърна Крис, като натисна предавателя и каза на останалите пилоти да задържат позиция. — Бори, включи отново радиото на едно-двайсет-едно-точка-пет и му кажи, че ако не ме последва, ще го свалим.

— Разбрано — отвърна Бори.

— База — предаде Бъртън. — Опитвам още една маневра, за да го убедя да ме последва.

Той изключи ракетите си и побутна дроселите, като отново ускори, за да настигне и да изпревари боинга.

— Съвсем не, Зверче — отвърнаха от базата. — Изпълни заповедта веднага.

— Не още, сър. Нещо не е наред в тази работа.

— Зверче, трябва да стреляш незабавно.

— Изчакайте, база.

— Съвсем не, по дяволите. Веднага изстреляй тези ракети!

— Изчакайте. Ще стрелям с картечницата, за да привлека вниманието му.

— Няма време, Зверче. Изпълнявай заповедите си.

На задната седалка на водещия „Томкет“ Бори натискаше бутона за предаване.

— „Меридиън“ шест, това е последно предупреждение. Повтарям, това е последно предупреждение. Не виждаме никого на борда, освен човека в кабината и ако не обърнете самолета и не поемете обратно за кацане в Алжир, ще ви простреляме с ракети. Повтарям, при отсъствие на доказателство за пътници или съгласие от ваша страна ще ви свалим. Това е последната ви възможност.

Отговор не последва.

Бъртън вече се беше плъзнал назад на позиция зад боинга и беше привел ракетите в състояние на бойна готовност. Натисна спусъка и изпрати картечен откос в нощта. Трасиращите куршуми очертаха линия пред боинга, а шумът незабавно отекна навсякъде. Още веднъж светна с фенерчето си в кабината, а после към дясната си ръка, като правеше знак на пилота да го последва и да завие наляво. Стори му се, че пилотът на боинга кима, и Бъртън за последен път леко зави наляво, като се молеше пътническият самолет да го последва.

— Наблюдавам го, Зверче… изчакай… — каза Бори, като се завъртя в седалката в мрежата от предпазни колани. — По дяволите, продължава да държи същия курс. Не ни следва.

От предната част на пилотската кабина долетя тиха ругатня.

— Зверче, докладвай за ситуацията — наредиха от базата, а гласът ясно принадлежеше на командира на неговата ескадрила.

Бъртън въздъхна и отново се плъзна зад боинга, пак включи ракетите и ги остави да се прицелят.

— Връщам се на позиция за стрелба. Опитах всичко.