Включено в книгата
Оригинално заглавие
Turbulence, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

25

НРС, Шантили, Вирджиния

12:20 ч

Джордж Зофел беше развел набързо Джон Блейлок и Дейвид Бърд из сградата, като отбягваше най-секретните помещения, където можеха да бъдат получени сателитни образи от всяка точка на планетата в реално време.

— Чувал съм — подхвърли Дейвид, докато вървяха към изхода, — че контролирате и няколко ракети, винаги готови за излитане, които могат да качат спътник на всяка пожелана от вас орбита до два часа.

Зофел си придаде неутрално изражение.

— Чували сте, така ли?

— Да. А вие?

— Интересна идея — съгласи се Зофел. — Малко като така наречената „Зона 51“ в Невада или проектът „Аврора“, който уж хвърчи из Калифорния с двайсет хиляди километра в час.

— Нещо такова — усмихна се Дейвид.

— Вероятно знаете повече от нас — отвърна Зофел.

— Разбрано — кимна Дейвид, като добре осъзнаваше ловкостта, с която Джордж Зофел беше избегнал въпроса, без да даде и най-малък знак за потвърждение или отрицание.

Зофел махна за сбогом на двамата офицери.

Джон Блейлок посочи към паркинга.

— Не е ли вече време за едно следобедно питие, полковник? Обичаш ли наливна „Гинес“?

— Разбира се.

— Ако беше казал „не“, щях сериозно да се усъмня в истинската ти самоличност.

— Къде предлагаш да отидем? — попита Дейвид.

— В един долнопробен малък бар в Александрия, а за довечера, ако искаш, ти предлагам обилна вечеря в „Уилърд“, за да поговорим още. Имаш ли някакви планове?

— Всъщност не.

— Добре! Ето ти визитката на бара. Държи го един приятел. Бивш агент. Човек на ЦРУ, с други думи.

— Разбрано.

— Ще се видим там след трийсет минути. Трябва да спра на едно място.

Джон Блейлок се обърна, без да чака потвърждение, и бързо закрачи към колата си. Дейвид погледна визитката, за да запомни адреса, обърна я по навик и с изненада откри малка бележка на гърба:

Полк. Бърд: Останах с впечатлението, че сенаторката наистина ти хареса, когато се обади от Лондон тази сутрин. А, и следващия път, когато ходиш на гости на стар оперативен работник от разузнаването, не го оставяй сам с телефона си. (Ще махна бръмбара в бара.)

 

 

Джон Блейлок пиеше втората си халба от най-доброто ирландско пиво. Дейвид го откри в излъсканото от употреба махагоново сепаре в дъното на задимено миниатюрно местенце, което напълно оправдаваше употребата на прилагателното „долнопробен“. Блейлок му махна и изрева на една оскъдно облечена сервитьорка да им донесе още две бири. Тя му прати въздушна целувка и направи реверанс, преди да изпълни поръчката.

— Кажи ми, полковник Бърд, какво научи днес?

Дейвид пусна телефона си на масата пред Джон Блейлок и го посочи, като се усмихваше кисело.

— Блейлок, според мен си нарушил поне пет федерални закона, но… как успя да сложиш подслушвателно устройство, по дяволите?

Джон се усмихна широко.

— Дълъг опит, момчето ми. Когато беше на яхтата ми, ако си спомняш, по едно време отиде в кенефа и ме остави насаме с телефона си почти цяла минута.

— Само толкова ли трябва? — попита Дейвид, докато се настаняваше на един ожулен стол с висока облегалка.

— Е, имаш и точно такъв модел, за който съм подготвен. — Джон взе телефона с една ръка и извади батерията, после бръкна в джоба си и я смени с друга, преди отново да му върне миниатюрния инструмент.

— Бръмбарът е в батерията?

— А ти какво мислеше, че съм развъртял винтчетата и съм запоил няколко жици за шейсет секунди? Ей, добър съм, но не съм магьосник.

Дейвид въздъхна.

— И така, попита какво съм научил. Научих, че не мога да ти обърна гръб дори за минута.

— Не. Научи, че запасняците са много по-подли, отколкото на действащи офицери като теб им се иска да вярват.

— Предполагам.

— Налага се. Носим половината товар, но въпреки това се отнасят с нас като с второразредни граждани. Но старостта и коварството винаги печелят срещу младостта и ентусиазма. Девизът на запасняците.

— Добре, вече ще знам.

— Разкажи ми за развода си, Дейвид.

— Разводът ми?

— Да видим сега. — Полковник Блейлок вдигна очи към тавана, сякаш досието на Дейвид Бърд беше написано на гредите. — През 1985 година в Мемфис си се оженил за Кати Ан с моминско име Люис, естествена блондинка с изумителна фигура, чийто баща е адвокат и два пъти е бил конгресмен от щата Тенеси, а майка й е педиатър в болницата „Баптист Мемориал“, където между другото е починал Елвис. Самата Кати е завършила колежа „Оул Мис“, випуск 1984, и сте се запознали по време на един мач на Военновъздушната академия срещу колежа, в което са ви утрепали от бой.

— Откъде…

— Ти си завършил Военновъздушната академия, разбира се, при това с отличие и нито един случай на нежелана бременност в района, за който да знаем, макар че през първата си година доста си се разтревожил за едно момиченце на име Люси от Колорадо Спрингс. Бил си първи по успех в авиошколата във Ванс, випуск 85/01, и си избрал назначение като пилот на F-15 в Состерберг, Холандия. Но първо, разбира се, си изтичал до Мемфис и си направил Кати Ан своя законна съпруга, въпреки че, така или иначе, сте живели на съпружески начала в твоите отпуски, а да не говорим, че вече сте били сключили тайно граждански брак през 1984 година, за който майка й още не е уведомена. Това означава, че почиташ традициите, което е добре.

— Няма откъде да знаеш всички тези подробности!

— Хм, знаеш ли… избрал си доста глупав начин да отричаш нещо, Дейв. Ей, какво да ти кажа? Просто съм много добър в проучванията и открих и двете брачни свидетелства. Както и да е, има още доста. Неприятно, но с Кати не сте успели да имате дете. В противен случай тя може би нямаше да развие такава симпатия към сладкодумния млад капитан от Ню Орлиънс, докато си бил разпределен в „Хърлбърт“ като командир на ескадрила за специални операции и, бих добавил, си вършил адски добра работа, като си останал жив в няколко напечени ситуации и си върнал всичките си момчета вкъщи. Два пъти си печелил медал за заслуги. Впечатлен съм. Тя не е била. Разводът е приключил през деветдесет и седма.

Дейвид клатеше глава, а усмивката му беше изчезнала.

— Защо изобщо питам? Ти очевидно знаеш повече от мен. Не мога да повярвам.

— Сега пък се обиди.

— Не, просто…

— Обиди се и още как. Преглътни го. Трябва да те познавам, за да мога да ти вярвам.

— По дяволите, Джон, досието е друго нещо, а ти звучиш така, все едно си се крил в гардероба! Сигурно знаеш с точност и колко пъти сме се чукали с Кати.

— Всъщност бих определил крайния резултат на малко под осемстотин пъти за десет години брак, което със статистическо усредняване между по-разгорещения начален период и по-хладния финал идва към малко над едно цяло и пет случая на хетеросексуално сношение седмично, тоест ужасно нездравословно.

— Страшен си, полковник. Знаеш ли? — отсече Дейвид.

— Но съм прав, нали?

— Това не ти влиза в работата!

— Всъщност влиза, Дейв. Ти си действащ офицер. Ти си наша собственост, животът не е здравословен без много секс, а ти очевидно си се държал като монах през последните няколко години, което те прави уязвим. Видях как ти изскочиха очите, когато Джил отвори вратата на спалнята тази сутрин.

Дейвид бутна стола си назад от масата, като упорито клатеше глава.

— Чакай малко, по дяволите. Сексуалният ми живот и личният ми живот са си мои. Все едно кандидатствам за работа в ЦРУ като таен агент или нещо подобно.

— Става дума за нещо много по-важно.

— Какво?

— Искаш ли да си звездата? Искаш ли да станеш генерал?

— Разбира се, но какво общо има това с твоето нашествие в спалнята ми?

Джон Блейлок се наведе напред и заби поглед в очите на Дейвид.

— Джордж Овърмайър е млад за генерал-лейтенант, Дейвид, но е умен и смята, че ти си от най-доброто тесто. Не знаеше ли?

— Не. Тоест подозирах, че е доволен от мен, но той не е много по комплиментите и позитивната мотивация…

— Не, човече, той те гласи за генерал и член на генералния щаб. Смята, че си създаден за офицер със звезди на пагоните. А от мен се очаква да те обучавам. Мисли за мен като за личния си треньор. Нещо като Йода за джедаите, но с по-малки уши.

— Какво?

— Аз не съм просто заспал стар полупенсиониран глупак, който обича хубавите неща в живота, Дейвид. Задачата ми е да подготвям някои от избраните като теб. Ще ти покажа как работи разузнаването, ще ти дам голяма доза практически знания по държавно управление и ще избледнея като някакъв странен кошмар, за да те оставя да се радваш на славата и повишението.

— Все едно говориш за учебна програма.

— Един вид. Ако извадиш късмет да попаднеш под крилото на наистина добър генерал като нашия Джим Много-шум-за-нищо.

— Значи настоящата ми задача не е истинска? — попита Дейвид.

— Имаш предвид тревогата? О, съвсем истинска е. Разузнавателната общност е в бойна тревога още от началото на войната и в Ню Йорк, и тук, във Вашингтон, но сега са в състояние на параноична хипербойна тревога. И точно това е едно от нещата, за които искам да поговорим, защото вече сме в така наречената „зона на грешките“. Оръжията са заредени и една-единствена погрешна реакция може да даде начало на ненужна война. Историята е пълна с подобни моменти. Сараево. Кубинската ракетна криза. Берлин. Изстрелването на ядрена ракета в Казахстан през деветдесет и девета.

— Какво?

— Ще ти кажа по-късно. Малко хора го знаят. А междувременно не ми се сърди, че си пиша домашните.

— Да, ами… предполагам, че чувствата ми донякъде са удовлетворени от цялото това лично откровение.

— Разбирам. Преди няколко години точно тук щях да изсумтя, да стана от масата и да те нарека педал дори само защото си признаваш, че имаш чувства. Времената обаче се промениха. Сега от мен се очаква да те питам: „Как се чувстваш, като знаеш, че съм наясно с всичко това?“.

— Нещо средно между изнасилен и манипулиран.

Джон Блейлок се направи на дълбоко изненадан.

— Чакай малко. Нали доброволно се записа в авиацията преди всичките тези години?

— Така си мислех. Дори май ме направиха полковник.

— Нямам повече въпроси.

Дейвид се засмя въпреки желанието си.

— Е, накъде продължаваме, Джон?

— Към центъра на Вашингтон и ресторант „Уилърд“ за вечеря в седем. Тук пак е станало много задимено.

Дейвид клатеше глава.

— Не, имах предвид в професионален план.

— И аз имах същото предвид. Позволих си да поканя още един човек на вечеря, с когото според мен трябва да се запознаеш.

— Добре.

— Тя е… тя работи в сенатската комисия по въоръжените сили.

— Добре. Тя?

— И е страшно парче, когато си махне очилата.

— Една от твоите… мацки, така да се каже?

Джон Блейлок поклати глава и се ухили.

— Не бе. Остава мистериозно равнодушна към мъжествеността на Блейлок за съжаление. Така че е чиста и неопетнена.

Дейвид се наведе в стола си и посочи Джон Блейлок с пръст.

— Чакай малко! На сводник ли си играеш?

Джон се изправи, все още ухилен.

— Неведоми са пътищата на учителите.

— На Господа, Джон. Неведоми са пътищата Господни.

— И Неговите ли? Интересно.

Дейвид се изправи и последва по-възрастния мъж към изхода на бара, като застана до него, докато плащаше сметката.

— Джон, виж… впечатлен съм от подробностите, които си открил за живота ми, но някои от тях са доста солени.

— Със сигурност.

— Искам да кажа, че не е много приятно да откриеш, че жена ти спи с някакъв друг мъж. Отне ми няколко години, докато вляза отново в релси.

По лицето на Джон Блейлок се изписа изключително сериозно изражение, докато слагаше голямата си ръка на рамото на Дейвид.

— Дейв, може би ще се изненадаш, но във военновъздушните сили не използваме железопътни термини.

— Пардон — изкикоти се Дейвид.

— Общо взето, ти се отдаде на работата си след развода, нали?

Дейвид кимна.

— И привлече вниманието на всички с изключителните си постижения. Подобна всеотдайност се постига трудно със семейство. Но това не може да се поддържа постоянно, Дейвид. В живота има и друго, освен униформата.

— Знам. — Той отвори вратата към улицата и се обърна. — И как се казва тя, Джон? Тази красива жена, която случайно нарочно си поканил на вечеря?

Джон излезе и хвърли поглед назад.

— Казва се Анет. Като Анет Фуничело.

— Коя е Анет Фуничело? — попита Дейвид престорено невинно, като го настигаше по пътя към паркинга.

Джон Блейлок се обърна намръщено. Не разбра, че го будалкат.

— Какво? Майтапиш ли се?

— Аз? — попита Дейвид с все така празна физиономия.

— Да, ти. Какъв е този въпрос? Коя била Анет Фуничело?!

— Май… не съм я чувал, Джон — продължи да се преструва Дейвид. — Сигурно защото сме от различни поколения. Да не би да е оперна звезда или нещо подобно?

Джон Блейлок замръзна и сложи ръка на рамото му.

— Оперна звезда? Къде си бил през петдесетте?

— Питай нашите — ухили се Дейвид. — Роден съм чак през петдесет и девета.

— Господи! — възкликна Джон Блейлок, като отпусна ръка и тъжно поклати глава. — Сега пък трябва да се занимавам с деца!

Той завъртя очи, отвори вратата на колата си и се настани зад волана, като се чудеше как е възможно ВВС да вярват на младок, който дори не е чувал за най-хубавата от водещите на телевизионното шоу „Клубът на Мики Маус“.