Включено в книгата
Оригинално заглавие
Turbulence, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

22

„Меридиън“ 6, в полет

17:15 ч

Джуди Джаксън разтвори завесите към салона на първа класа и бързо закрачи към малкото складово помещение в заострената предна част на боинга. Престори се, че търси нещо, после отново затвори вратата и бавно пое обратно, като срещаше погледите на възможно най-много пътници. Приближаваше се към мъжа, с когото се беше спречкала до уредбата. Беше забелязала, че куфарчето му понякога е под предната седалка, но по-често стои на коленете му, и това събуди подозренията й.

Джени Бретсън пишеше нещо на мястото си до прозореца, но вдигна поглед, когато Джуди стигна до реда й.

Брайън Логан също я беше забелязал. Зениците му се свиха като топлийки. Тя почти физически усети враждебността, която се излъчваше от него. Джени би казала, че докторът е на ръба да загуби контрол; куфарчето му отново беше в скута, а ръцете му бяха положени върху него сякаш за да го предпазят.

— Искате ли да го прибера над главата ви? — предложи тя толкова приятелски, колкото успя.

— Не — отвърна той, впивайки очи в нейните.

Джуди леко се наведе към него.

— Докторе, съжалявам, че се сдърпахме там отзад, но трябва да разберете реакцията ми, когато грабнахте микрофона.

Не последва отговор и Джуди усети странни тръпки по гърба си.

— Така че — продължи тя, — просто исках да се извиня, че бях груба с вас. Разбира се, вие също бяхте доста груб с мен, но…

— Оставете ме на мира! — отсече Брайън Логан. — Вървете да арестувате другите пътници.

Джуди се изправи. Обидата надделя над предпазливостта и в крайна сметка спечели грубостта.

— Доктор Логан, след като не искате да приемете извинението ми, трябва да разрешим още един проблем.

— Имаме да разрешим много повече от един проблем — отвърна той едва чуто.

— Ще трябва да ви помоля да ми покажете съдържанието на това куфарче.

Той погледна към него с объркано изражение, после отново вдигна очи към нея.

— Какво?

— Куфарчето ви. Трябва да видя какво има вътре.

— Защо?

— Защото имам право на това и… се притеснявам, че непрекъснато го държите.

— Върви по дяволите!

— Аз отговарям за този салон…

— Ако пипнеш куфарчето, ще ти счупя ръката на някои много добре избрани места — просъска Брайън със стиснати зъби, като разкопчаваше колана си.

Той се изправи и я изгледа вторачено, докато тя отстъпи. В целия салон хората се обръщаха към тях и тя видя разтревоженото изражение на Робърт Макнотън в мястото до прозореца.

Изчезвай оттук! — изкрещя Логан и тя неволно се сви.

Поне шестима от пътниците в първа класа вече се бяха обърнали на седалките си, за да видят за какво е шумотевицата този път.

Брайън беше стиснал куфарчето за дръжката. Сега го вдигна и изръмжа:

— Само през трупа ми ти или някой друг от служителите на тази идиотска авиокомпания ще докосне това или което и да е от моите неща.

Джуди бързо отстъпи през завесите. Стори й се, че вижда как Логан сяда, но почти очакваше той да разтвори завесите и да я последва. Изпита внезапна нужда да избяга по-далеч от първа класа.

„Ще обиколя задния салон“ — реши тя.

Джуди се опита да спре треперенето на ръцете си, докато се оглеждаше в огледалото в кухнята. Обърна се и отново влезе в големия салон, като все още долавяше яростните вълни, долитащи от първа класа, и с изненада откри две от стюардесите си, които стояха в нишата с широко отворени очи заедно с Джени Бретсън.

— Какво, събрание ли имате? — запита рязко Джуди Джаксън.

В отговор Ел и Синди се отдръпнаха с виновни физиономии, но Джени не помръдна от мястото си и тихо заговори:

— Видях тази безсмислена конфронтация.

— Е, и? — озъби се Джуди. Усети, че се изчервява.

— Ако бях шеф, щях да те уволня веднага за най-наглата проява на грубост, която съм виждала по време на полет, като се започне с невероятно глупавите ти съобщения и заплахи и се свърши с този напълно ненужен сблъсък.

— Върви по дяволите — отвърна Джуди със стиснати зъби, без да очаква, че Джени ще започне да кима.

— Точно това ти каза и той, да. И ако в това куфарче наистина имаше нещо смъртоносно, ти току-що го подкани да го използва, преди да сме открили начин да му го вземем. Блестящо!

Джуди се опита да я подмине, но Джени пристъпи и прегради пътя й. Джуди я блъсна встрани, използвайки по-големия си ръст и маса. Джени се блъсна в лявата врата, но Джуди не се обърна.

В икономическа класа се усещаше още по-голяма враждебност и Джуди ясно я виждаше в очите на пътниците, които студено я проследяваха, когато минаваше покрай тях. Не омраза както в погледа на доктора, а дълбоко заровено недоволство под похлупак от очевидно недоверие.

„За всичко е виновен той“ — каза си Джуди, а образът на озъбения Брайън Логан продължаваше да изпълва ума й и да разстройва инстинктите й.

Видя как Ел пресече средното кухненско помещение и надникна от другата пътека, докато бавно преминаваше между седалките и се опитваше да се усмихва на онези, които срещаха погледа й, независимо от тревогата и яростта по лицата им.

Бяха обичайните пътници от най-различни възрасти и националности, някои добре облечени, някои не, жени с рокли, жени с джинси, една жена с потниче, което едва покриваше едрите й гърди, и шорти, разкриващи нашарени от разширени вени крака. Като в проклет междуградски автобус, но във въздуха. Не, още по-зле, помисли си тя. Един от малкото хора, който й се беше усмихнал в Лондон, сега отбягваше погледа й: мъж с измачкан костюм и най-плешивата глава, която беше виждала. Седеше до жена с миша физиономия и бяло сари, която плетеше с яростна бързина, и две деца с широко отворени очи.

Джуди откри и младата азиатска двойка, която бе забелязала по-рано: жената беше напълно будна, а мъжът спеше дълбоко. Тя осъзна, че жената непрекъснато я следи с поглед, когато преминава през салона.

Подмина средното кухненско помещение и влезе във втория салон, като долови враждебните погледи. Беше като вълна от гняв, която я избутваше назад, и тя реши, че това й стига.

Нещо привлече вниманието й отляво и тя се обърна, за да види една бебешка люлка, закачена на стойката за списания пред пластмасовата преградна стена. В люлката спеше бебе, а майката сънливо го наблюдаваше.

— Какво е това изобретение? — каза Джуди, без да насочва въпроса си към никого, и приклекна да провери как е закачена люлката.

Майката се раздвижи, наведе се и посочи напред.

— Успях да я закача; както се прави в другите авиокомпании.

Джуди я погледна. Към трийсетте, с две деца, очевидно уморена и очевидно нарушаваща правилата.

— Не може! — Тя посочи люлката. — Веднага я свалете.

Карън Дейвидсън изглеждаше объркана.

— Една от вашите стюардеси ми помогна. Ще я сваля като кацаме.

— Това е нелепо — каза Джуди по-силно, отколкото беше възнамерявала. Към тях вече гледаха и други и се чудеха какво става. — Свалете я веднага! В противен случай детето ви ще падне на пода още при първата въздушна яма.

Карън Дейвидсън пое дълбоко въздух и се изправи.

— Извинете, но засега няма никакво клатене. Няма начин да падне. Закрепила съм я здраво.

Човекът от съседната седалка докосна ръката й и Джуди подскочи.

— Какво?

— Какво ще направиш сега, а? Ще арестуваш бебето? Остави бедната жена на мира, става ли?

— С нея ли сте? — попита Джуди, като посочи Карън.

— Не, но…

— Тогава не се месете. Това е работа на екипажа.

Мъжът стисна устни гневно. Джуди осъзна, че я гледат все по-упорито и ядосано. Но тук беше нейният салон, дявол да го вземе, и тя нямаше да се остави тези хора да й нареждат, както не се остави на Джени Бретсън. Тя се обърна към Карън и се наведе напред.

— Свалете… люлката… веднага! Разбрахте ли ме?

— Не, не те разбрах!

— Аз отговарям за този самолет! — отсече Джуди. — Веднага свалете това нещо от стената! Как ще ви хареса, ако дойда у вас и си завинтя поставка за напитки на вашата масичка за кафе?

— Какво?

— Чухте ме.

— Кое, че се грижа за детето си ли? Какво общо има с моята къща и масичката ми за кафе, по дяволите? — избухна Карън.

— Ей, шерифе! — обади се един мъжки глас през няколко реда. — Остави я на мира, всички ти го казваме!

Джуди не му обърна внимание и насочи пръст към Карън.

— Свали люлката или аз ще го направя.

— Ей! — Джуди се обърна към новия мъжки глас и срещна вторачения поглед на мъж на средна възраст с джинси и пуловер, който седеше до другото дете.

— Вие кой сте, съпругът й ли?

— Какво значение има? — попита той. — Това е сексистки въпрос, но ти казвам, че ако бях съпругът й, вече щях да съм те стиснал за гърлото. Остави жената на мира. Няма нищо лошо тази люлка да си виси там. Какъв ти е проблемът, по дяволите?

— Проблемът ми са правилата — отвърна Джуди и се обърна към Карън. — Последно предупреждение. Свали люлката — нареди тя, като сви лявата си ръка в юмрук и силно удари по стената. — Веднага!

В същия миг усети как тя се разтърсва. Люлката се откачи пред очите й, като изстреля бебето от миниатюрното матраче. Видя как очите на майката се разширяват. Карън Дейвидсън се стрелна напред, но не успя да хване падащото дете.

В същото време отдясно настъпи раздвижване. Мъжът от съседната пътека се хвърли пред нея с протегнати ръце и улови бебето във въздуха. Тялото му се блъсна в ръба на една от седалките с тъп звук, а празната люлка издрънча на пода.

Джуди инстинктивно падна на колене, за да помогне. В целия салон започнаха да щракат предпазни колани.

Мъжът, който беше уловил бебето на Карън Дейвидсън, беше легнал настрани и държеше детето високо, за да го предаде на майката, но лицето му беше изкривено в болезнена гримаса. Младата майка също беше на колене, като притискаше дъщеря си и същевременно помагаше на спасителя й. Джуди чу гласове, стъпки, движение и викове и внезапно осъзна, че всички са насочени срещу нея.

Тя приклекна отново и се опита да помогне. Навсякъде наоколо имаше раздвижване и тя вдигна очи към морето от ядосани лица, които я обграждаха. Изправи се, но те не отстъпиха.

— Седнете си по местата! — нареди тя.

— Майната ти! — отсече някой в отговор.

Тълпата се притисна напред и я принуди инстинктивно да отстъпи. Джуди се свря в нишата между салоните и посегна към интеркома.

Назад! Не ме докосвайте! — извика тя.

Ей! Задръж малко! — нареди й едър мъж с костюм.

Прозвучаха и други викове, докато пътниците пристъпваха напред, а по лицата им се четеше чиста ярост. Инстинктите на Джуди настояваха за незабавно отстъпление. Тя се обърна и побягна към стълбичката за горния етаж, като с изумление чу множество бягащи хора след себе си и ядосани викове да спре.

Тя профуча през едно от кухненските помещения, като блъсна една от стюардесите си. Отзад долетя ядосан мъжки глас:

Ей, кучко! Върни се тук и застани срещу нас!

Джуди се заизкачва, като вземаше по две стъпала наведнъж. Достигна до пилотската кабина, вдигна слушалката и притисна с ръка цифровата ключалка.

— Командире! Пуснете ме вътре!

Чуваше гласове и стъпки по стълбите зад гърба си.

— Какво? — попита Фил по интеркома.

Тя знаеше на какви въпроси трябва да отговори:

— Никой не ме принуждава, сама съм. Провери на екрана. Ръката ми е сканирана. Пусни ме вътре!

Тя чу как ключалките се отварят и се хвърли вътре, като тресна вратата зад гърба си.

— Какво ти става, за бога? — попита Фил Найт, когато видя разстроеното й лице.

— Там долу има бунт! — заекна тя, като реши, че моментът не е подходящ за пълен преразказ на малкия инцидент, който беше предизвикал избухването.

— Как така „бунт“? — попита командирът внезапно пребледнял, а Гарт се обърна от мястото си не по-малко стреснат.

— Една ядосана тълпа ме гони през целия самолет.

— Гони те? Не разбирам — каза Фил.

Тя го погледна и поклати глава, а в очите й напираха сълзи от гняв и неудобство.

— И аз, капитане… трябва да ги спреш. Не се подчиняват на нарежданията ми. Буквално са извън контрол.

— Какво… за какво са ядосани?

— За закъсненията в Лондон, температурата, това… обръщане по време на полета. По дяволите, не знам точно.

Гарт избута седалката си назад и започна да разкопчава колана, после спря и погледна към Фил.

— Ако това не е опит за отвличане, дали да не сляза да проверя какво става?

— Внимавай с тези копелета! — изръмжа Джуди със стиснати зъби. — В днешно време само с такива се занимавам. Животни, които мрънкат за всичко. Не мога да повярвам, че ме нападнаха.

— Джуди, ти не каза нищо за нападение — извика Гарт.

Тя се стресна и тръсна глава, сякаш да отклони въпроса.

— Беше почти същото. Проклети идиоти, гониха ме по пътеките!

Фил погледна втория пилот, после кимна и изчака Гарт да огледа вратата.

— Дали… трябва да кажа нещо?

Моля те! — настоя Джуди. — Може би ще послушат, ако им говори мъж.

Фил Найт взе микрофона от поставката и набра цифрите, с които да се свърже с уредбата.

Говори командирът. Ако някой от вас се съмнява, че този екипаж има законно право да ви заповядва, нека размисли. Когато някоя от стюардесите ви казва да направите нещо, думата й е закон. Онези от вас, които току-що са гонили старшата стюардеса през самолета… ако не седнете веднага, наистина ще накарам да ви арестуват, когато кацнем.

Той остави микрофона и зачака удари от юмруци по вратата на пилотската кабина. Зачуди се какво ще направи в такъв случай, но от другата страна на вратата цареше тишина и видеоекранът не показваше никакви хора.

Гарт набра различните камери, като отбеляза колко души са прави и разговарят на групи.

— Може би речта ми подейства — каза Фил.

— Не виждам заплашителна дейност отзад — добави Гарт. — И да не се бяха разбунтували, твоето съобщение щеше да свърши работа.

Фил Найт с отвращение изгледа втория си пилот, но гласът на Джуди прекъсна разговора им:

— Това е! Това е краят! Тази тъпа авиокомпания не ми плаща, за да се разправям с някакви си бунтове. Оставам тук. Толкова съм бясна, че ще се пръсна.

— Стой тогава — каза Фил с равен глас, без да откъсва очи от Гарт.