Включено в книгата
Оригинално заглавие
Turbulence, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

28

Летище Катсина, Нигерия

20:30 ч

Жан Мшира стоеше под носа на боинга и се удивляваше на невероятните размери на машината. Беше летял с такъв самолет, разбира се, при това много пъти. Но пътниците рядко се изправяха срещу гигантското му туловище на пистата. Размерите му внушаваха страхопочитание.

Той хвърли поглед през рамо, като нетърпеливо чакаше човека, когото бе изпратил до надупчения от куршуми терминал за слушалките и микрофона, с които можеше да говори с екипажа на четиринайсет метра над главата му. Гумите на джипа изсвистяха, мъжът изскочи навън и се затича към командира си с уреда в ръка.

Жан учтиво му благодари и протегна ръка нагоре, за да потърси малката кутия отстрани на колесника, в която бе виждал техниците да включват слушалки. Опитният му поглед междувременно следеше хората му, които държаха противника на мушка от десетина места около самолета. Нямаше повече стрелба и той възнамеряваше да остави нещата така, докато измисли най-добрия начин да използва този неочакван подарък.

— Командире, говори пистата — каза Жан, като внимателно разделяше думите си, а в широко отворените му гласни отекваха както дълбочината на образованието му, така и размерите на огромния му гръден кош.

Английският му, разбира се, беше оцветен от определен африкански акцент, но беше толкова добър, колкото и полученото в Англия образование. Отгоре не долетя отговор и Жан отново се пресегна над главата си, като натисна бутона няколко пъти, докато в слушалките му прозвуча стреснат мъжки глас:

— Говори кабината.

— Много добре. Командирът ли се обажда?

— Да. Кой сте вие?

— Казвам се генерал Жан Мшира. Аз командвам армията, която понастоящем контролира това летище, а вие, дами и господа, сте мои заложници. Така че ще ми простите, ако попитам колко души има на борда.

В слушалките отново настъпи тишина и Жан потисна усмивката си. В кабината сигурно цареше пълно объркване, докато пилотите се опитваха да разберат какво става.

— Ами — обади се отново гласът, — ние… кацнахме тук, генерале, защото имахме пожар в един от двигателите и трябваше да го изключим. Надявахме се да открием механик.

Офицерът, когото Жан беше повишил в свой майор, застана до него с въпросително изражение и широко отворени очи, докато се опитваше да си обясни неразбираемата сцена, в която командирът му разговаряше с микрофон и слушалки с хората в боинга, застанал като мишена пред правителствените войски. Жан Мшира винаги носеше противокуршумна жилетка, но главата, краката и ръцете му оставаха уязвими.

Жан се усмихна и даде знак на майора да мълчи.

— Командире, казахте, че имате авария. Обявихте ли я по радиостанцията си?

Последва ново колебание, преди гласът от пилотската кабина да каже „да“.

— Много добре. В такъв случай не мога да ви задържам, нали? Нигерия е част от международните съглашения, касаещи самолети в беда, и аз ще уважавам тези договори, когато започна да управлявам тази страна.

— Значи… не сме заложници?

— Не и в момента.

Майорът посочи към търбуха на боинга, който се извисяваше над главите им.

— Нима ще ги пуснеш да си ходят? — попита на родния им език.

— За момента искам да си мислят така — отвърна Жан.

Майорът се усмихна и кимна. Познаваше хитростта на Жан Мшира. Обещанието си беше обещание, докато разположението на силите не продиктуваше нещо друго. Жан отново натисна бутона за предаване.

— Какво можем да направим за вас, командире?

Намеси се нов мъжки глас:

— За начало, генерале, можете да помолите хората си да престанат да сочат с мощните си автоматични оръжия към нас.

— Това командирът ли е?

— Не, сър, вторият пилот.

— Много добре — отвърна Жан и предаде командата по радиостанцията си.

В далечината десетина автомата АК-47 незабавно се преместиха в положение „на ремък“.

— Освен това ни трябват някакви техници. Каквито и да имате тук — добави Гарт.

— Е, господин втори пилот — продължи Жан, — тук вече няма никакви техници. Със съжаление трябва да ви уведомя, че очевидно сме избили всички. Жалко. Разбира се, не знаехме, че ще имате нужда от тях, иначе щяхме да ги пощадим за малко, докато оправят двигателя ви.

 

 

В пилотската кабина на самолета на „Меридиън“ Гарт Абът погледна Фил Найт, като се чудеше дали капитанът осъзнава истинското значение на думите, които току-що беше произнесъл командирът на бунтовниците. Фил изглеждаше ненормално спокоен, сякаш кавалерията беше дошла да ги избави от бедата, а не да ги унищожи, но Гарт знаеше, че идиотското му самодоволство беше предизвикано от краткото сателитно обаждане до оперативния център на „Меридиън“. След като дежурният диспечер беше превъзмогнал шока, той им беше обещал да изпрати екип от механици.

— Те дори не знаят къде е Катсина, Фил — беше се опитал да го предупреди Гарт, но без никаква полза.

— По дяволите! — възкликна Фил. — Не можем да излетим, без да оправим четвърти двигател.

— Фил, човекът, с когото разговаряме, е много опасен.

— Защо, лично ли го познаваш? — заяде се командирът.

— Не, но съм чувал за него. Генерал Мшира е много умен и много брутален.

— Не чу ли гласа му, Абът? Човекът явно е образован, приятелски настроен и възпитан. Каза, че не могат да ни вземат за заложници. Така че се успокой.

— Фил, за бога, не можем да вярваме на Мшира! Той ти каза, че е избил механиците. За момент бяхме заложници, а той отново може да промени решението си. Има репутацията на жесток човек.

Фил Найт презрително изсумтя, но явно слушаше, и Гарт бързо продължи, като отбеляза, че огромните изплашени очи точно зад седалката на капитана принадлежаха на Джуди Джаксън.

— Добре, Фил — каза Гарт накрая. — Виж, нека да сляза през електронния отсек и да погледна двигателя.

— На квалифициран механик ли ще се правиш сега? — попита Фил.

— Не, но ако успея да отворя обтекателя, вероятно ще мога да определя дали има пожар в двигателя.

— И после какво?

Благозвучният глас на бунтовническия командир отново прозвуча в слушалките им:

— Капитане? Господин втори пилот? Очаквам исканията ви. Какво можем да направим за вас?

Гарт натисна бутона на интеркома.

— Генерале, можем ли да ви помолим да изчакате още една минута? Обсъждаме вариантите.

— Много добре. Аз мога да чакам, но тук има и въоръжени противникови сили, които няма как да контролирам, така че побързайте, моля.

Гарт си пое дълбоко въздух и затвори очи. Ако излезеше отвън, можеше да го убият. Но очевидно нямаше начин Найт да поиска да излети без проверка на четвърти двигател.

— Фил, ще сляза на пистата през електронния отсек, ще застана на джипа му, ще погледна под обтекателя и ако не е имало пожар и очевидна повреда на клапата за налягането и мога да го гарантирам, и ако Мшира се съгласи да ни пусне, ще се навиеш ли да се махнем веднага?

Фил оглеждаше терена наоколо, като се чудеше къде ли може да са другите войници. Кимна много по-бързо, отколкото Гарт очакваше.

Гарт веднага натисна бутона.

— Добре, генерале, говори вторият пилот. Може ли да изляза от самолета и да използвам хората ви, за да ми помогнат да погледна един от двигателите? Ще трябва да застана върху някой от автомобилите ви.

— Няма проблем, господин втори пилот. Имате ли нужда от стълба?

Интеркомът звънеше, но Гарт не му обърна внимание, докато обясняваше, че от долната страна на самолета има малък изход, точно зад колесника, свързан с пода на основния пътнически салон. Генералът с готовност се съгласи. Гарт измъкна малък предавател от пилотската си чанта и настрои една от радиостанциите в самолета на същата честота, като я свърза с колоните на тавана.

— Ще ти докладвам по радиото — каза на Фил. — Може би ще трябва да пуснем четвърти двигател, докато го гледам отвън.

Гарт излезе от кабината, без да обръща внимание на вторачените погледи на пътниците. Един мъж се опита да го заговори, но той вдигна ръка в отговор.

— Не сега!

Спусна се по стълбите в първия салон. Водеха се забързани разговори, цели групи пътници се бяха залепили за прозорците и се опитваха да разберат какво става.

— Ей! Един от пилотите! — подвикна някой и хората започнаха да се обръщат към него.

— Не сега! Ще ви обясня след минута — отвърна Гарт, като крачеше максимално бързо по пътеката.

Застана на колене на съответното място и се взря в пода. Около него се събра тълпа. Някъде имаше прорез в мокета, който прикриваше люка към електронния отсек. Видя как няколко от стюардесите се приближиха, когато той намери мястото и издърпа мокета, но намесата на един вече познат глас го изненада.

— Къде сме и какво, по дяволите, става?

Гарт вдигна очи и видя Брайън Логан, застанал над него.

— Нямам време да обяснявам, докторе. Слизам долу, за да отида на пистата и да проверя дали двигателят е добре, за да можем да излетим. — Гарт огледа лицата на хората около доктора. — Намираме се на едно място, наречено Катсина, в Северна Нигерия, и за съжаление сме кацнали във военна зона.

Една от жените ахна и Гарт вдигна ръка.

— Не… не стрелят по нас. Разговаряме с главнокомандващия на бунтовниците, който контролира летището, и той ни оказва съдействие.

— Чухме изстрели навън — обади се един мъж.

— Наясно ли сте, млади човече — намеси се един възпитан британски глас, — че току-що вдясно от самолета беше убит един войник пред очите на всички ни, когато спряхме преди малко?

— Да, сър… аз също го видях — отвърна Гарт. — Точно затова се опитвам да потвърдя, че четвърти двигател е наред, за да мога да убедя този… този командир, с когото летя, че можем да изчезваме оттук.

Гарт зърна как очите на Синди, застанала на пътеката, се разширяват при думите му.

— Какво се опитва да направи този път, Гарт? — попита Брайън Логан. — Знаеше ли, че това е военна зона?

Гарт вдигна очи.

— Според мен Божествения командир там горе дори не може да напише „Африка“ без правописна грешка, камо ли да знае нещо за нея. Казах на копелето да не каца тук!

Думите увиснаха във въздуха в тишината, която внезапно бяха породили, а реакцията засили притока на адреналин в кръвта на Гарт. Брайън Логан приклекна до втория пилот, като постави ръка на рамото му.

— Осъзнаваш ли, че те изпраща навън, за да се отърве от теб? Вероятно ще тръгне и ще те остави там, долу.

— Какво? Не! Идеята беше моя. Защо да го прави? — възрази Гарт. — Не, наистина. Вероятно… е прав. Не трябваше да казвам всичко това. Наистина получихме предупреждение за пожар от същия двигател, а и вие със сигурност сте усетили как се задави компресора.

Брайън се обърна към нарастващата тълпа около себе си:

— Този пилот е единственият ни съюзник в тая барака, а командирът се опитва да го убие.

Гарт се изправи и се обърна към тях, като разпери ръце в успокоителен жест.

— Сега… виж, Брайън… приятели. Днес наистина е ужасен ден. Моля ви, нека да уталожим страстите. Не се изразих правилно, окей? Командирът и аз не се разбираме за всичко, но той все още ми е началник.

— Може би ти трябва да командваш — обади се един от мъжете.

— Не ми ли каза, че кучият син не иска да те слуша? — попита Брайън.

— Ами, да, но…

— А не е ли кацнал в някаква военна зона?

— Може би, но това са просто…

— Не разбираш ли какво става тук? — попита Брайън. — Ти критикуваш командите му и той трябва да се отърве от теб.

Гарт си помисли, че наистина трябва да е крайно изтощен, защото налудничавото обяснение на доктора му се стори почти смислено. Той се опита да се стегне, за да се върне в действителността.

— Докторе… приятели… всички… нека се успокоим! Командирът не е извън контрол, просто е упорит. Сега, моля ви… ще изляза навън и скоро ще се върна, и ако имаме късмет и двигателят е наред, ще се измъкнем оттук. Признавам, че имам проблеми с този човек, но това са пилотски недоразумения. Все още сме в един отбор, а ви уверявам, че командир Найт няма интерес да кара този самолет самичък.

— Гарт? — попита една от стюардесите, напрегнато и уплашено. — Какво става?

Гарт й обясни същото, преди да се обърне към развълнуваните мъже:

— Ще се върна след няколко минути. Просто се успокойте. Моля ви!

Една дребничка привлекателна жена потупа Гарт по рамото.

— Ти си вторият пилот.

— Да — отвърна той. — И бързам.

— Къде е Джаксън? Джуди Джаксън?

Гарт я изгледа въпросително.

— Аз съм Джени Бретсън, стюардесата, която лети с вас, за да спазим разпоредбите.

— А, добре.

— Къде е тя?

— Крие се в пилотската кабина. Смята, че тези хора са я преследвали.

— Точно така си беше, по дяволите — обади се един мъж. — Ако говорите за същата кучка, онази, която едва не уби бебето.

Джени вдигна ръка към мъжа, за да го помоли за тишина.

— Нямам време за това — каза Гарт. — Ей сега се връщам.

Около Брайън Логан се бяха събрали почти десет пътници, които проследиха как вторият пилот изчезна през люка на пода. Брайън застана на колене, за да надзърне вътре, последван от двама мъже, докато стюардесите се задоволиха предпазливо да ги наблюдават от предното кухненско помещение.

Гарт се спусна на ръце през люка и щракна ключа на осветлението. Външният капак беше на дъното на отсека и той завъртя ръчката, за да го отвори и да спусне малката стълбичка. Слезе във влажната топлина на лятната африканска нощ. Генералът, с когото беше разговарял, не се виждаше. Вместо него го доближиха трима въоръжени бунтовници, насочили автоматите си към главата му, и Гарт инстинктивно вдигна ръце. Около задната част на боинга в полукръг бяха спрени автомобили, камиони и джипове, които практически блокираха стрелбата или видимостта от гористия район, където бяха правителствените части.

Дадоха му бързи, развълнувани заповеди на местния език и Гарт вдигна рамене, за да покаже, че не разбира. Един от тримата му направи знак да застане от дясната страна на самолета пред крилото и той се подчини, като отчаяно оглеждаше пистата за някаква следа от генерала.

Друг гневен вик го накара да спре и да се огледа. Тримата войници му правеха знак да застане на колене и Гарт се подчини, разперил ръце встрани, като вдигна очи и се зачуди какво ли ще си помислят пътниците от дясната страна на самолета, ако го гледат в момента. Виждаше нови и нови лица на прозорците с всеки изминал миг, и знаеше, че са уплашени също като него.

 

 

Робърт Макнотън гледаше през илюминатора в първа класа. Изведнъж той се приведе напред с неволно възклицание. Брайън Логан и още няколко души веднага застанаха до съседните прозорци.

— Боже господи, ще екзекутират горкия човек — каза тихо Макнотън. — Когато нямат план, разбирате ли, те убиват.

Един от войниците на пистата се отдели от групата, доближи втория пилот и насочи дулото в тила на Гарт Абът. Държеше оръжието на максимално разстояние от тялото си, в позата на някой, който се кани да застреля друго човешко същество от упор.

В пилотската кабина Джуди Джаксън ахна при вида на предстоящата екзекуция. Фил застана до нея и се вторачи в същата ужасна гледка, а гласът му почти не се чуваше:

— О, мамка му.

* * *

Застанал на колене на пистата, с дулото на автомата, притиснато в тила му, Гарт осъзна, че е бил изигран, и затвори очи, за да се съсредоточи върху образа на жена си, убеден, че ще бъде мъртъв след няколко секунди. Зачуди се дали ще чуе изстрела, преди да загуби съзнание. Спомни си Джим Брейди, предишното пресаташе на Белия дом, който описваше звука от експлозия на куршум в мозъка. Усещаше студената стомана на цевта върху тила си и докато секундите отминаваха, с почти клинична яснота осъзна, че разсъждава какво ще изпитва и какво ще изгуби.

Един-единствен изстрел от АК-47 прозвуча в главата му и Гарт се зачуди защо все още е в състояние да мисли, а не усеща болка. Някъде зад него долетя плътен глас, който говореше на чужд език с позната интонация, и той стреснато осъзна, че прозвучалият току-що изстрел е изпратил куршума някъде встрани от него.

А може би, помисли си той, това е някаква божествена шега. Може би куршумът все пак беше преминал през главата му. Може би вече беше мъртъв и не го знаеше.

Но ако това беше вярно, как така чуваше отмерени стъпки, които заглушиха шума от собственото му биещо сърце? Стъпките бяха прекалено истински, за да са илюзия, пък и коленете му все още го боляха от натиска върху бетона. Същият мек глас премина на английски, като все още идваше от разстояние, сякаш изпод крилото:

— Моля ви, господин втори пилот, останете напълно неподвижен. Хората ми няма да ви наранят, но трябва да убедим спътниците в противното.

— Спътниците? — попита Гарт, като усети побутване от дулото, задето беше проявил дързостта да проговори.

— Естествено. Нали разбирате, в момента утоляваме огромния апетит на Съединените щати за сателитни снимки, които лоялно ще бъдат препредадени на нигерийската армия, с която по случайност се сражавам. Не си спомням името на космическия спътник, който минава над главите ни в този момент, но той е собственост на вашето Централно разузнавателно управление и ще премине след… още трийсет секунди.

— Откъде знаете това? — попита изумен Гарт.

— Направо не е за вярване какво продават бившите съветски агенти тези дни, като например орбиталните планове на всички шпионски спътници, включително и техните собствени, записани на компютърни дискове. — Жан Мшира погледна дигиталния си часовник. — А, ето! Вече премина.

Той даде друга заповед. Гарт усети как дулото се дръпва от главата му, а няколко едри ръце му помогнаха да се изправи. В същия момент двама мъже бързо започнаха да изливат някаква лепкава червена течност на бетона, където беше коленичил, а няколко други издърпаха един парцал през локвата и поеха настрани, оставяйки следа като от застреляно човешко тяло, изнесено от пистата.

— Готово! — каза генералът с огромна усмивка. — Чиста проба Холивуд, опасявам се, но е неизбежно. Още един шпионски сателит ще мине над нас след единайсет минути, без да спира да щрака с камерата си, така че нямаме много време. И така, господин втори пилот, за кой двигател казахте, че ви създава проблеми?