Включено в книгата
Оригинално заглавие
Turbulence, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

33

Вашингтон, окръг Колумбия

15:30 ч

Дейвид Бърд не обръщаше внимание на пътя, докато караше към Капитолия. Беше твърде зает да разсъждава върху това, което Блейлок му беше казал.

„За генерал ли ме готвят?“

Мисълта беше вълнуваща, но и тревожна. А идеята, че Джеймс Овърмайър има толкова високо мнение за него, беше дори по-странна от факта, че Блейлок става негов личен треньор. Новината бе предизвикала незабавен изблик на гордост, мигновено смекчен от предпазливост и последван от комичния образ на Блейлок като Йода от „Междузвездни войни“.

Дейвид внезапно осъзна, че една жена в съседната кола му се усмихва в отговор на неговите жестове. Той й върна усмивката и се засмя, като завъртя очи, за да покаже, че е схванал комичността на ситуацията. После й махна, престрои се наляво и пое към сградата на Капитолия и собствения си дом на пет пресечки по-нататък.

Покупката на сто и петдесет годишната къща беше посрещната като проява на лудост от колегите му, но той беше спестил много от парите си след развода и с лекота можеше да си го позволи. Освен това винаги можеше да я даде под наем по-късно. Дори със солидните и неочаквани разходи за ремонти никога не беше съжалявал за решението си.

— Знаем какво си намислил, Бърд — беше го подразнил един приятел. — Винаги когато някой симпатичен разведен мъж си купи къща в този квартал, то е само по една причина. Да му е по-лесно да сваля красивите секретарки на конгресмените.

— Не, аз ще свалям самите красиви конгресменки, за които работят те — беше отвърнал той и сега шегата му звучеше странно след обаждането на сенатор Дъглас и собствения му отговор.

За негово изумление пред вратата имаше свободно място. Дейвид паркира, изтича по стълбите и извади ключовете си. Клетъчният му телефон иззвъня. Той отвори вратата към разкошната дневна с орехова ламперия и включи апарата.

— Ало?

— Е, забрави за вечерята в „Уилърд“, приятелю. Това, за което си говорихме преди няколко часа, се случва в момента. Вдигнали са всички по тревога.

Този път той веднага разпозна гласа на Блейлок.

— За троянския кон ли говориш, Джон?

— Добре заобикаляш секретните теми, въпреки че знаеш, че не е позволено. Слушай, нещо се е случило и в Лангли и Пентагона всички са полудели. Можеш ли да се върнеш в службата? Мисля, че ще бъде много полезно за обучението ти.

— Сега е следобедният пик, Джон. Ще ми отнеме поне час дори да карам като луд — и по-дълго, ако реша да спазя някоя точка от правилника за движение.

— Знаех си, че ще го кажеш — отвърна Джон, — това беше план „Б“.

— Искам ли да знам за план „А“?

— Страх ли те е от хеликоптери?

— Разбира се, че не. Аз съм пилот все пак.

— Да, но си карал самолет, а не вертолет. Вие по правило сте подозрителни към хеликоптерите и земните пчели, при това със сериозни основания. Според план „А“ незабавно трябва да отидеш на летище „Рейгън Нашънъл“, където един граждански хеликоптер, модел „Бел Джет рейнджър“, оборудван с професионален пилот, ще пренесе офицерското ти тяло тук.

— Разбрано. Тръгвам натам.

— Върррха, както казват децата в днешно време, след като мозъчетата им са били стрити на прах от вражески сили като „Светът на Уейн“ и MTV.

Дейвид откри, че е затворил очи и клати глава.

— Джон, за какво говориш, по дяволите?

— За упадъка на американската култура и език и тривиалността на телевизионния изказ, но това може да почака. Ще се опитаме да не започнем Третата световна война без теб.

 

 

„Меридиън“ 6, в полет

21:45 ч

Джени Бретсън не беше сигурна кога чашата ще прелее, но след емоционалната реч на Брайън Логан по уредбата тя откри, че й е невъзможно да седи повече и да се примирява с празнината, която беше създала с бягството си Джуди Джаксън. Преди това състоянието на екипажа и тоталната им безпомощност да се справят с пътниците просто я бяха отвращавали. Сега беше разтревожена.

Джуди отиде в празното кухненско помещение и включи един от интеркомите, за да се обади на Джуди Джаксън в пилотската кабина.

— Какво си мислиш, че правиш там горе, Джуди? — попита. — Къде в инструкциите се казва, че старшата стюардеса трябва да се крие в пилотската кабина?

— Нямам избор — отвърна Джуди, като й докладва за задачата си с брадвата, която я беше освободила от останалите й професионални задължения.

— Тогава и аз нямам избор — отвърна Джени. — Аз съм следващата по старшинство и поемам контрол върху този екипаж. Стой си горе и изгний, не ми пука.

— Върви по дяволите, Бретсън.

Джени затръшна слушалката и се обърна, за да види Синди Симънс, която я гледаше с широко отворени очи.

— Къде са другите момичета? — попита Джени.

Синди вдигна ръце.

— Крият се, общо взето.

— Това беше дотук. Аз поемам нещата. Имаш ли възражения?

Синди завъртя очи.

— Ти какво, шегуваш ли се? Знаеш ли какво облекчение е някой да ни каже какво да правим и да помогне?

— Доведи Ел и останалите, за да поговорим. И да проверят колко храна и напитки имаме в склада, преди да дойдат. Окей?

— Окей!

Синди се изстреля към дъното на салона, докато Джени проверяваше количките и рафтовете и се опитваше да прецени какво им беше останало. Много по-лесно е да се бунтуваш, когато си гладен, жаден, уплашен и обиден, каквито бяха повечето пътници на „Меридиън“, помисли си тя. Ужасният полет от Чикаго със сигурност не беше изключение, но това… това вече излизаше извън всякакви рамки. Един пилот бе загинал, един пътник беше ранен. Тя вече не мислеше за отговорността пред закона. Тук имаше хора, които се опитваха да накарат останалите да постъпят глупаво с командира, който наистина беше изложил живота им на опасност.

Джени надзърна зад завесата и се опита да прецени състоянието на пътниците. Не чу как Робърт Макнотън се доближава, докато той не я докосна по рамото. Тя подскочи.

— О! Извинете.

— Запознахме се по-рано, мис Бретсън, но все още не съм сигурен дали сте част от този екипаж.

— Да. — Тя му разказа за сблъсъка си със старшата стюардеса и оттеглянето й в пилотската кабина. — Аз поех командването на стюардесите.

— Добре. Бих казал, че имаме извънреден случай.

— Мистър Макнотън, трябва да ви задам един много директен въпрос, тъй като вие… също разговаряхте с доктор Логан.

— Разбира се.

— Какво мислите за него?

Робърт Макнотън изучаваше лицето й в продължение на няколко секунди, докато формулира отговора си:

— Много добре. Две неща. Доктор Логан поначало мрази тази авиокомпания, доколкото разбирам, със сериозни основания, и се качи на борда много ядосан.

Джени кимна.

— Чух за съпругата и детето му.

— Следователно — продължи Робърт — от него може да се очаква да преувеличава всички неприятности.

— И аз така си помислих — каза тя.

— Но… също така е ясно, че нашият странен командир наистина е изоставил втория си пилот, очевидно съзнателно. И е много ясно, че се намираме в тежка и опасна ситуация, а докторът вероятно е прав и имаме работа или с изключително некомпетентен пилот, или със самоубиец. И в двата случая не можем да си позволим да не правим нищо и да чакаме следващите му действия.

Джени поклати глава.

— Не вярвам в теорията за самоубиеца.

— Логан има основания — добави Робърт. — Просто трябва да намерим квалифициран пилот, който да го наблюдава. Струва ми се удачно решение, не мислите ли?

Джени се поколеба и кимна.

— В разумни граници.

— Разбира се.

— Но… не можем да притиснем командира и да рискуваме той да направи нещо необмислено в отговор — каза тя.

— Като например да кацне по средата на престрелка в гражданска война?

Робърт остави думите си да висят във въздуха, като гледаше как Джени преглъща и поглежда встрани.

— Разбрах довода ви.

— Трябва да ви кажа, че с изключение на вас и една-две стюардеси това е най-ужасният екипаж, с който съм имал нещастието да летя. Особено мис Джаксън. Надявам се, че не ви обиждам.

— Не — отвърна тя. — И сте прав за обслужването и решенията на командира.

— Още нещо. Ако добрият доктор се върне с празни ръце, остава фактът, че самият аз съм пилот, въпреки че нямам квалификация за нещо толкова голямо.

— Кой е най-големият самолет, който можете да управлявате?

Тя забеляза кратка усмивка, преди той да отговори:

— Боинг седем-три-седем.

Радиоуредбата меко иззвъня два пъти и Джени се обърна да погледне светлината. В същото време някой извика. Тя разтвори завесите и видя дребен плешив мъж, който сочеше към един от прозорците. Зад него беше Брайън Логан.

— Виждате ли? Завиваме — извика мъжът.

Джени пристъпи към тях, докато няколко други пътници се залепиха за прозорците и се помъчиха да видят онова, което беше привлякло вниманието им.

— Къде? — попита Брайън Логан.

— Ето там. Виждате ли това съзвездие с форма на латинско W? Вижте как се движи наляво. Завиваме много бавно, но той вече е сменил курса с повече от деветдесет градуса. Касиопея беше точно над лявото крило, когато започна.

Брайън кимна, обърна се с пепеляво лице и видя Джени на пътя си.

— Отместете се, моля — каза той.

— Какъв е проблемът, докторе? — попита тя, без да помръдне.

Брайън я изгледа въпросително в продължение на няколко мига, преди да отговори:

— Той променя курса. Трябва да летим на юг.

Тя си пое дълбоко въздух и погледна през рамо към Робърт Макнотън, който мълчаливо наблюдаваше сцената, после отново се обърна към Брайън.

— Какво смятате да правите?

— Ще се обадя на копелето и ще го питам какви ги върши — отвърна Брайън, като внимателно я отмести встрани и се запъти към същия интерком, който беше използвал преди.

Джени не се опита да го спре.

Той набра кода на пилотската кабина.

Фил Найт вдигна слушалката и изръмжа:

— Какво?

— Какво правиш, по дяволите? — каза рязко Брайън.

— Трябва… да заобиколя една гръмотевична буря.

— Навън не се вижда нищо освен звезди.

— Ти нямаш радар. Аз имам, виждам гръмотевични бури и нямам намерение да минавам през тях.

— Завой на деветдесет градуса, за да избегнеш лошо време? Това звучи доста драстично. Сега летиш право на изток.

— Така се прави над Африка. Затваряй.

— Разбери, капитане — каза Брайън, като осъзнаваше, че Джени Бретсън стои до него и внимателно слуша всяка дума. — Тук отзад има няколко души, които могат да се ориентират по звездите, и те във всеки момент ще знаят накъде се движим. Ако не се върнем на курса към Кейптаун много бързо, ще се качим при теб.

— И аз ще ти надупча главата, Логан, ако се опиташ да отвориш тази врата. Разбра ли? — отвърна Фил, но връзката вече беше прекъсната от другия край.

Той поседя мълчаливо известно време, като се опитваше да си припомни някои от номерата, които други екипажи бяха използвали срещу терористи. Един трик го беше впечатлил като особено хитър. Може би щеше да успее да го използва. В крайна сметка беше отвлечен, нали? Логан ясно му беше заявил това по интеркома, а сега имаха новата версия, която записваше всички обаждания по радиото, разговорите по интеркома и дрънкането в пилотската кабина по време на целия полет, а не само през последните трийсет минути.

„Записаното е достатъчно да го вкара в газовата камера“ — каза си Фил, като вдигна очи към таблото над главата си и повтори стъпките, които трябваше да предприеме. Щеше да има сериозен физически риск за пътниците, но не бяха ли те виновни за това в края на краищата? Да, заключи той. Имаше пълното право да поеме този риск.

— Джуди? — каза остро Фил.

— Да?

Отговорът й беше предпазлив. Трябваше да я принуди да действа.

— Ще прекратим този бунт веднага.