Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Turbulence, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джон Нанс. Полет 6

Американска. Първо издание

ИК „Обсидиан“, София, 2002

Редактор: Кристин Василева

Коректор: Петя Калевска

Техн. редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

ISBN: 954-769-038-8

История

  1. — Добавяне

47

„Меридиън“ 6, в полет

00:35 ч

От колоната на малкия радиоскенер внезапно долетя ясен американски глас, като почти накара Джими Робъртс да изпусне апарата. Думите бързо достигнаха до съзнанието на всички присъстващи, карайки ги да изтръпнат от ужас.

… простреляме с ракети. Повтарям, при отсъствие на доказателство за пътници или съгласие от ваша страна ще ви свалим. Това е последната ви възможност.

Джени също го чу. Беше напълно шокирана.

Джими притисна лице към прозореца от лявата страна в момента, в който оттам избухна картечен шум.

— Стрелят по нас — извика Джими през рамо. — Тези самолети стрелят. Видях куршумите.

След миг Джени застана до него. Брайън Логан и Робърт Макнотън дотичаха в кухненското помещение от първа класа.

— Току-що беше пред нас — обясни Робъртс.

— Какво точно каза той? — попита Джени, а сърцето й биеше учестено.

Джими се напрягаше да забележи нещо отвън, но видя само мигаща червена светлина, която изостана и изчезна.

— Заяви, че няма доказателства за пътници на борда — повтори Джими. — И че ще ни застрелят, ако не се подчиним.

— На какво? — попита Брайън, докато няколко други мъже нахълтаха в помещението.

— Какво, наистина? — попита Джени, а объркването й нарастваше с всяка изминала секунда. — Защо му трябва да види пътниците?

 

 

Шокът при вида на трасиращите куршуми и приглушения шум от картечницата на изтребителя за момент парализира Фил Найт. Слизаше към Марсилия, нали? Пилотът на изтребителя беше вдигнал палци в отговор на неговия знак, нали? Тогава защо стреляше?

Фил видя как изтребителят се отдели и се плъзна наляво. Усещането за непосредствена заплаха растеше. Истинските куршуми означаваха, че отново греши, но не знаеше в какво. Нямаше никаква представа.

Фил отчаяно огледа радиостанциите, като се опитваше да измисли някакъв начин да се обади по тях. Трябваше му съвет, но нямаше никой друг, нямаше опитен втори пилот, колкото и арогантен да беше, нямаше кой да го направлява по радиото.

Мисълта за уредбата проблесна в ума му, но в това нямаше смисъл. Какво да направи, да се обади на пътниците за помощ?

„Да — отговори си Фил, а идеята набираше сила с всяка изминала секунда. — Каква друга възможност ми остава? Никаква.“

Той грабна слушалката.

Говори командирът. Чуйте ме, моля. Може би наистина сме загазили и… ми трябва помощ, за да разбера какво става. Отвън има изтребител, може би повече от един, и както някои от вас може би са видели, той току-що изстреля предупредителен откос. Мислех, че иска да кацна в Марсилия във Франция, която е точно пред нас, но сега не съм сигурен, а без радиостанция не мога да разговарям с него. Трябва ми… добре, не знам какво ми трябва, просто си го признавам. Знам, че сте ми сърдити, и… чувството е взаимно, но… сега сме заедно в тази каша, така че ако има някой с… авиационно радио на борда или клетъчен телефон, който работи във Франция, или нещо… сега е моментът да ми кажете. Нямам представа дали биха ни свалили наистина, или не.

Той посегна да прекъсне връзката, после отново вдигна микрофона:

А… искам да се знае… че се извинявам за всичко, което преживяхте.

Уредбата зазвъня почти незабавно.

— Да?

— Обажда се Джени. Преди час изключих светлините в салона, за да оставя хората да поспят. Но току-що хванахме едно съобщение на портативен скенер, в което се казваше, че пилотите на тези изтребители не вярват на борда да има хора и им трябва доказателство, така че да включим ли светлините?

— Господи, да! Пусни ги всички, Джени, и… накарай хората да застанат на прозорците, където да ги виждат, моля те.

Джуди рязко включи светлините и набра кода на уредбата.

Внимание, всички! Събудете се! Всички! Събудете се веднага! Всички, които се намират на място до прозореца, включете светлините над главите си и доближете лице до… Не, чакайте малко. Уверете се, че светлините над главите ви осветяват лицата ви и някой отвън може да види колкото се може повече от нас. Навън има изтребител, който по някаква причина настоява да ни види. Направете така, че да се виждате. Нека във всеки прозорец да има осветено лице. Махайте му, движете се и се уверете, че ви вижда. Бързо! Моля! Бързо!

Тя остави микрофона и видя как Брайън Логан падна на колене и започна да дърпа капака към електронния отсек.

— Какво правиш? — попита тя.

— Радиото — заяви той, без да обяснява нищо повече и скочи долу.

Тя доближи ръба, като оглеждаше слабо осветеното помещение, но не видя нищо. Главата му се появи обратно в отвора и почти се блъсна в нейната, после той се изкачи горе с някакъв предмет в ръце.

— Какво е това? — попита Джени, като го следваше.

Той махна към стълбището и се затича.

— Радиостанцията на втория пилот — извика той през рамо, като заобиколи няколко пътници.

Джени го следваше плътно, когато стигнаха до горния край на стълбите и тя осъзна, че отиват към пилотската кабина. Тя спря и грабна един микрофон, като набра кода на кабината на клавиатурата.

— Да? — отвърна Фил Найт.

— Командире, обажда се Джени. Отвори вратата на пилотската кабина. Брайън Логан се качва да ти помогне. Намерил е предавателя на втория пилот.

— Логан?

— Направи го, командире, ако говориш сериозно.

— Отварям — отвърна Фил.

Джени сви ръце на фуния около устата си и извика след отдалечаващия се лекар:

— Той ще ти отвори вратата, Брайън!

Видя го как маха, докато се приближава към пилотската кабина.

 

 

Фил Найт се протегна към ключа за отваряне на вратата.

— Какво правиш? — попита Джуди уплашено в мига, в който чу как резето изщраква.

— Логан се качва с радиото на втория пилот.

— Логан?

— Да.

Не! — изкрещя тя, като се вкопчи в облегалката на стола му. — Не го пускай вътре, това е номер!

Той чу как вратата на пилотската кабина се отваря. Джуди скочи от сгъваемата седалка и се завъртя назад. Видя пожарникарската брадва в ръцете й твърде късно.

— Джуди, недей! — извика Фил, докато бясно откопчаваше колана си.

Той скочи от пилотското кресло, но кракът му се закачи за централното табло и ритна щурвала. Той замахна към брадвата и не успя да я хване.

Навън! — изкрещя Джуди и замахна към влизащия човек.

Брайън рязко се хвърли надясно, за да избегне атаката на Джуди, и вдигна лявата си ръка да се предпази. Но мястото беше твърде тясно, а изненадата му — твърде голяма, и брадвата се заби в лявата му предмишница, като я съсече чак до костта и неконтролируемо завъртя лекаря наляво. Той падна върху командира.

Брадвата се изплъзна от ръцете на Джуди, тя се блъсна в задната стена на пилотската кабина и незабавно се изправи, като се оглеждаше за друго оръжие. На таблото с инструментите святкаше червена светлина и се чуваше предупредителен звук, но до съзнанието й не достигна фактът, че боингът влизаше във все по-дълбок свредел и се въртеше надясно, а автопилотът беше изключен от случайния ритник на командира по щурвала.

Чудовищната болка в лявата ръка на Брайън го накара да се затърчи в агония, докато се опитваше да се изправи. Вече не можеше да контролира ръката си. Тялото му се разтърси от болка. Погледна нагоре към полуделите очи на Джуди Джаксън в момента, в който тя се приготвяше да стовари един пожарогасител върху главата му.

Фил вдигна очи и видя Джуди да замахва. Реакцията му беше незабавна.

— Джуди! Пусни го! Пусни го веднага!

Той с усилие се заизмъква изпод ранения доктор, като не откъсваше очи от нея.

Изумена и все по-неуверена, Джуди стоеше, вдигнала тежката бутилка над главата си. Цялото й тяло трепереше, когато Джени Бретсън се промуши през вратата на пилотската кабина и я сграбчи.

Вътре се чуваше настоятелен предупредителен вой. Фил се изправи на колене, като се бореше да запази равновесие на хлъзгавия от кръвта под, и сграбчи сгъваемата седалка, за да огледа уредите.

„Автопилотът. Спускаме се.“

Краката му се хлъзгаха, но той успя да се добере обратно до лявото място.

— Какво правиш, по дяволите? — извика Джени Бретсън на Джуди, след като измъкна металната бутилка от ръцете й и я хвърли встрани. — Какво си направила?

Беше шокирана от ужасяващия вид на тежко ранения Брайън Логан на пода. Избута Джуди с цялото си тяло навън от кабината и се обърна към няколко мъже, които се бяха доближили.

— Задръжте я, моля. Дръжте я здраво — нареди Джуди на най-близкия и се втурна обратно в кабината. Раната на лявата ръка на Брайън Логан я ужаси.

— О, господи.

— Удари го с проклетата брадва — каза Фил, като се бореше да изправи боинга.

Той издърпа дроселите и завъртя крилата, като меко и предпазливо вдигна носа нагоре. Хвърли отчаян поглед към Джени, докато тя отваряше чантата за първа помощ в пилотската кабина.

— Трябва да му сложа турникет.

— А аз трябва да взема това радио — отвърна Фил.

— Отдолу… отдясно… — успя да процеди Брайън през стиснатите си зъби. — Качи се… над мен… — добави.

— Къде?

— Отдясно… на пода…

— Бързо! — обади се Фил. — Моля те, побързай!

 

 

НРС, Шантили, Вирджиния

— Започва избягваща маневра — заяви пилотът на флотския изтребител „Томкет“, докато се връщаше на изходна позиция — или започва да обръща. Не съм сигурен кое. Чакайте… може би го спуска в свредел.

Дейвид Бърд, който слушаше напрегнато, хвана ръката на Джон Блейлок, за да привлече за секунда вниманието на по-възрастния мъж. Приведен над телефона, Джон се опитваше да разговаря с една друга секция в комплекса на НРС.

— Какво? — прошепна той.

— Джон, това е. Сега или никога. Имат зелена светлина. Ще стрелят.

Блейлок въздъхна и кимна.

— Задръж. Моля, продължавайте работа — каза в слушалката, докато се изправяше. — Трябва ни най-основен анализ… не изчаквайте сигурни резултати, просто ми дайте суровите данни в момента, в който излязат от компютъра.

Той остави телефона и се обърна към двамата аналитици в предната част на стаята.

— Джордж? Сандра? Кажете им да спрат. Вече имам доказателство, че кадрите от Нигерия са фалшиви.

Джордж Зофел рязко се завъртя. Гласът му беше напрегнат и уморен.

— Какво?

Джон повтори думите си, но спря преди края на изречението. Нямаше време. Дори ако Джордж Зофел и Сандра Колингс напълно се съгласяха с него, първо трябваше да убедят ЦРУ и да постигнат някакво съгласие.

Джон Блейлок рязко сграбчи слушалката, за да набере един номер с цялата скорост, на която беше способен. Той вдигна ръка към Зофел и Колингс да го изчакат.

— За какво говориш пък сега, Джон? — попита Зофел, като раздразнено се обърна към Дейвид Бърд. — Имаш ли представа за какво говори?

Дейвид поклати глава.

Пилотът на изтребителя отново докладва, че е на огнева позиция, готов да стреля.

— Отново съм се прицелил, база — каза Зверчето. — Той прекратява свредела и пак завива. Ще изчакам, докато изравни. Потвърдете, че все още имаме разрешение за стрелба.

Дейвид потръпна от ужас.

— Дай ми Санди — извика Джон. — Обажда се Голямата птица. Веднага!

Той чуваше в слушалките, че от „Ентърпрайз“ потвърдиха разрешението за атака.

Изминаха не повече от пет секунди, преди да се установи връзката.

— Бил, спри атаката и ми дай две минути, за да обясня.

На другия край на линията, в залата за извънредни ситуации, адмирал Бил Сандерсън стана от стола си.

— Джон?

— Повярвай ми, Бил. Аз съм в НРС. Спри ги. Ще изчакам.

Сандерсън грабна прекия телефон за връзка с оперативния център на „Ентърпрайз“.

— Кажете на Зверчето да не стреля.

 

 

Старши лейтенант Крис Бъртън се беше прицелил в левия външен двигател на боинга, след като самолетът спря да се върти и излезе от свредела, а пръстът му беше на бутона за стрелба, когато гласът на колегата му отзад прозвуча в слушалките:

— Давай, Зверче. Вече сме на 115 километра. Дори ако взривим всичките му двигатели, от това разстояние все още може да се разбие на брега.

В главата на Крис Бъртън се въртеше мисълта за отдавнашната руска атака срещу пълен с пътници корейски „Боинг 747“. Тогава нямаше нито прошка, нито пощада за съветските пилоти, които бяха убили повече от четиристотин пътници през онази нощ, въпреки че просто бяха изпълнявали заповеди. Пилотът, който пуснеше смъртоносните ракети, завинаги оставаше убиец, а той, Крис Бъртън, сега беше на ръба на същата съдба.

Може би.

„В края на краищата — отекна една мисъл в главата му — аз съм офицер от ВВС. Нямам избор.“

Задръж огъня, Зверче! Повтарям, задръж огъня. Потвърди.

Гласът от базата отначало беше толкова нелогичен, че сякаш звучеше само в главата му. За секунда му се стори, че е чул погрешно.

— Повтори? — попита Крис.

— Той… казва да задържиш огъня, Зверче. Базата каза да не стреляш. Задръж.

— Разбрано, база — предаде Крис. — Задържам огъня.

Той предаде заповедта на останалите изтребители и зачака, като се чудеше защо вижда отразена светлина по крилата на боинга там, където преди я нямаше.

„Какво е това?“ — запита се.

После дръпна изтребителя на стотина метра наляво, за да погледне по-добре.

* * *

В пилотската кабина Джени се промуши над централното табло и се протегна под рулевите педали на втория пилот, като търсеше радиото.

— Няма го.

— Изпуснах го… там… чух как падна — каза Брайън.

— Капитане, имаш ли някакво фенерче?

Фил кимна и порови в чантата си няколко секунди, преди да й подхвърли едно фенерчето. Тя го запали и отново се наведе под дясното табло.

— Намерих го… Заклещило се е зад педалите. Можеш ли… да мръднеш левия назад?

Фил се подчини, като наклони боинга надясно.

— Хванах го — каза Джени, изправи се и подаде радиото на Фил Найт, който все още държеше щурвала с две ръце.

— Чакай — каза той, като завършваше маневрата след завоя.

Протегна се към таблото и отново включи автопилота, като зададе скоростта на спускане и посоката, преди да грабне радиото и да започне да търси аварийната честота.

 

 

Зала за извънредни ситуации

Белият дом, Вашингтон, окръг Колумбия

— Добре, Джон — обърна се Бил Сандерсън към Джон Блейлок по телефона. — Задържа огъня, но сме ужасно близо до френския бряг. Казвай бързо.

— Две неща — заяви Джон Блейлок. — Първото е, че в съобщението от самолета преди няколко часа имаше едно име, което не може да знае никой освен истинския командир — името на един лекар, Логан, който се е качил в Лондон разтреперан от гняв, че тази авиокомпания е оставила жена му и сина му да умрат при предишен полет. Вероятността някой терорист да знае това име и да го използва е твърде минимална. Второ, току-що получих първите резултати от анализа, който накарах да направят в една специална секция тук, в НРС, и той обръща заключенията ни с главата надолу.

— Как?

— Преди твърдата ни убеденост, че това е истински троянски кон, почиваше на убеждението, че пътниците са слезли в Нигерия. А то зависеше от автентичността на спътниковите кадри, според които пътниците бяха взети за заложници. Ние повярвахме на тези кадри, защото на тях имаше множество ръце с бяла кожа в район, в който живеят чернокожи. Аз поръчах спектрографски анализ на бялата кожа на тези заложници, който да бъде направен при следващото преминаване на спътника. Резултатите са 68% калциев фосфат и различни глинени компоненти, 21% водороден оксид и остатъчни минерали.

— На английски, Джон — каза началникът на кабинета.

Оставаха двайсет секунди.

— Кал, адмирале. Бяла, западноафриканска, глинеста кал, която прави ръцете ти бели на спътникова снимка, ако ги натъркаш с нея. Цяла вечер ни мотаят, приятелю. Долу са хората на доктор Мшира, които са се маскирали като бледолики, а ние се хванахме. Прибери кучетата.

— Изчакай, Джон — каза Сандерсън.

Началникът на кабинета на Белия дом се изправи и бързо предаде новата информация на президента, като добави:

— Все още има вероятност самолетът да нападне цивилен обект, а на борда да има пътници за заложници.

Президентът поклати глава.

— Този риск съм готов да поема, Бил. Приземете го в безопасност.

Радиоканалът между „Ентърпрайз“ и водачът на изтребителите все още беше настроен на честотата на командването и сега оживя от развълнувания глас на Крис Бъртън:

— База, тук е Зверчето. Аз, хм… страшно се радвам, че ни наредихте да не стреляме. В самолета току-що се включиха светлините в салона и на всеки прозорец има лица. Сър, този самолет е пълен с мъже, жени и деца.

 

 

На борда на „Еър Форс Едно“

Президентът си пое дълбоко въздух и се отпусна назад. Бил Сандерсън предаде останалите подробности от разговора с Джон Блейлок и съответното потвърждение от пилота на изтребителя водач, че самолетът е пълен с пътници.

— Мисля, че нашият пилот се изрази най-правилно, господа — каза тихо президентът. — Слава богу. За малко да унищожим над триста души.

Бил Сандерсън въздъхна.

— Е, сър, понякога процедурата дава грешки.

— Ние ще се заемем да променим процедурата, ако трябва и за втори път, Бил. Понякога е добре да погледнеш назад.

Останалите думи на президента бяха заглушени от друго съобщение от водещия „Томкет“.

— База, току-що за пръв път установихме радиовръзка с командира на боинга. Говори по портативно аварийно радио. Казва, че има тежко ранен пътник, който губи кръв и се нуждае от незабавна медицинска помощ, и му трябва разрешение за извънредно кацане в Марсилия.

Бил Сандерсън направи знак на президента да изчака, докато няколко гласа едновременно изпълниха залата за извънредни ситуации, а съобщението на Зверчето продължи:

— Освен това тук има две ескадрили френски изтребители, сър, но не можем да разговаряме директно тях.

Сандерсън изстреля серия от заповеди, после с облекчена въздишка се обърна към президента.

— Командването на френските ВВС приема уверенията ни за самолета.

— Какво им казахме?

— Че… тревогата е наша грешка.

Президентът кисело се засмя.

— Това много ще им хареса, Бил. Ще ми го натякват на следващата среща на високо равнище.

— Несъмнено.

 

 

— Как е той? — попита Фил Найт, докато Джени затягаше турникета върху лявата ръка на Брайън Логан.

— Добре — отвърна Логан вместо нея.

Джени вдигна поглед и добави:

— Всичко е под контрол, но ни трябва болница. Бързо.

— Остават само четирийсет и осем километра — отвърна Фил, като леко наклони боинга, за да продължи да лети директно към летището в Марсилия.

— „Меридиън“ шест… — Гласът на един от военните пилоти изпращя от портативната радиостанция.

— Слушам — отговори Фил.

— Предадохме съобщението ви за спешен случай и кулата в Марсилия ви даде разрешение за кацане на писта три-четири, право напред, сър. Вече виждате ли светлините?

Фил погледна към бордовия компютър, който показваше четирийсет и шест километра по права линия до началото на пистата. После погледна през предното стъкло навън, като остави очите си да се съсредоточат върху мигащите светлини на летището и подредените в линия светлини за заход, които пулсираха в далечината.

— Разбрано — каза той по радиостанцията. — Виждам пистата.

— Казаха ни, че в края на пистата трябва да завиете надясно, сър, и да изключите двигателите. Там ще ви посрещнат подвижни стълби и медицинско оборудване.

— Благодаря, флота — отвърна Фил.

Последва пауза, преди гласът да се върне.

— Наистина се радваме, че включихте светлините в салона навреме, сър.

— Разбрано — беше единственото, което успя да отговори Фил.

Фактът, че се бяха измъкнали от гарантирано смъртоносна атака с крилати ракети, все още си пробиваше път в съзнанието му.

— Можеш ли… да направиш нещо за мен? — попита Джени Брайън Логан, с неуверен и слаб глас.

— Разбира се. Какво?

— Моето… куфарче. В първа класа. Моля те, не им позволявай да ме изнесат оттук без него.

— Ще ти го изпратим.

— Не! Искам да кажа, не мога да го оставя.

Джени го изгледа за миг, като си спомни как беше стискал куфарчето.

— Защо? — попита. — Какво има вътре?

Той отново затвори очи от болка за няколко секунди, после леко ги отвори и я погледна отново.

— Лично е.

— Дръж се. Просто се дръж — каза тя.

Фил се опитваше да се съсредоточи върху приближаващата писта. Светлините на пистата изплуваха все по-близо и отвличаха вниманието му от разтърсващия страх, че това може да е последното му кацане като командир. Той спусна колесника, после премина през списъка от инструкции преди кацане и пусна задкрилките докрай, преди да издърпа дроселите и внимателно да вдигне носа. Сетне усети как основният колесник докосва бетона. Беше едно от най-гладките кацания в кариерата му.