Включено в книгата
Оригинално заглавие
Turbulence, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

45

„Меридиън“ 6, в полет

00:25 ч

— Мисля, че трябва да кажем на някого, а ти?

Петнайсетгодишното момче кимна и подаде на Джими Робъртс портативния скенер.

— Сигурно.

— Ще се върна след няколко минути, става ли?

— Добре.

Джими стана от седалката и бързо закрачи нагоре по пътеката, като спря за малко на собствената си редица, за да провери как е Бренда. Тя спеше, а одеялото, което с любов беше загърнал около нея, си беше на мястото. Той се пребори с импулса да се наведе и да я целуне и продължи бързо напред през тъмния салон, за да намери някоя стюардеса.

От радиостанцията долетя друг глас и той спря, за да я вдигне към ухото си. Звукът беше намален и той се опита да намери съответното копче, но гласът не се върна и той продължи напред.

Светлините в първа класа също бяха изключени, но той забеляза Джени Бретсън, която седеше настрани в едно кресло.

— Извинете. Съжалявам, че ви прекъсвам…

Тя веднага се изправи и той видя уморената й усмивка в меката светлина на лампичката за четене.

— Няма проблеми. Какво мога да направя за вас? — попита тя.

Той обясни какво е чул преди няколко минути и се опита да го демонстрира, но радиото не му съдействаше.

— Беше преди минута. Казаха нещо за някакъв флотски изтребител, който се обръща към „Меридиън“. Това сме ние, нали така?

— Да — каза Джени, като го поведе през завесите към кухненското помещение и включи светлината, за да разгледа радиото. — „Меридиън“ шест ли търсеха?

— Да, мис. Няколко пъти. Реших, че трябва да ви кажа.

— Това вашето радио ли е?

Той поклати глава.

— Не. На един младеж. Седи на две редици зад нас. Чух шума и отидох при него.

Джени посочи към едно малко кръгло прозорче на вратата.

— Може би ако вдигнем антената до стъклото, ще можем да го хванем.

Тя погледна радиото и завъртя едно копче.

— Беше изключено.

— Изключено? О, съжалявам. Сигурно съм го спрял преди минута, когато идвах към вас.

Джени завъртя копчетата отгоре, докато шумът от смущения накара и двамата да подскочат, после бързо намали звука. Виждаше монитора с течни кристали, който показваше честота 135.0.

— Това ли беше честотата?

Джими го погледна по-отблизо.

— Аз… не знам. Тези числа се променяха, нали знаете, сканираха се много честоти. Гласът спомена една конкретна, но аз не я запомних.

— Знаете ли как да работите с него? — попита Джени.

— Всъщност не. Виждал съм полицейски радиостанции преди. Един приятел е в бизнеса с поправки на катастрофирали автомобили и слуша всички обаждания.

— Не чувам нищо. Мисля, че е заседнало на една честота.

— Ама аз наистина съм сигурен, че чух как ни викаха — каза Джими.

Джени протегна ръка и я сложи на рамото му.

— Не се съмнявам. Просто трябва да реша какво да правим. Човекът, на когото е радиото, знае как се работи с него, нали?

Джими кимна.

— Искате ли да го извикам?

— Моля ви.

Джими се обърна и изчезна към дъното на самолета, докато Джени грабна една от слушалките на интеркома и набра кода на пилотската кабина.

Минаха трийсет секунди, преди да й отговорят. Предпазливият глас на Джуди Джаксън, която каза „Ало?“, за момент я стресна.

— Джуди? Къде е командирът? Обажда се Джени.

— Защо?

— По дяволите. Зададох ти важен въпрос. Трябва да му съобщя нещо, което може да е много важно.

— Той… в момента е зает.

Самолетът се люшна наляво от турбуленцията, като почти я събори на пода. В същия момент от интеркома долетя кратък писък.

— Джуди, какво беше това?

— Не знам. Нищо — отговори тя.

Боингът пак се разтърси, после отново се изравни. Джени се хвана за една сгъваема седалка, за да запази равновесие. Притисна гръб до вратата и погледна през малкия илюминатор, но не забеляза мигащия червен фар на водещия изтребител, който пулсираше в горния край на прозореца.

— Дай ми командира, Джуди. Веднага.

— Не мога, поне няколко минути. Зает е.

Джени затвори очи и въздъхна.

— Джуди, чуй ме. Той трябва да знае, че флотът ни вика по радиото. Нямам представа на кой канал или коя честота, а в момента не ги чуваме, но един пътник с полицейски скенер ги улови.

— Добре. Ще му кажа.

— Джуди, добре ли е той? Какво става при вас? Имаме право да знаем.

— Добре е. Просто в момента е зает.

— Ще му кажеш ли?

— Да.

— Аз съм до първата врата отляво. Кажи му да ми се обади, за да му предам подробностите. Ще чакаме тук.

— Добре.

Тя чу как връзката прекъсна и объркано постоя неподвижна за секунда, като се опитваше да си представи какво ли става на три метра над главата й в пилотската кабина.

 

 

Джуди остави слушалката на поставката й и се опита да се пребори с паниката в стомаха си. Знаеше, че командирът е усетил турбуленцията. Чу го как се размърда в тоалетната точно зад вратата на кабината. Фил Найт се показа, като държеше панталоните си с ръка.

— Какво беше това, по дяволите? — попита рязко.

— Не знам. Просто турбуленция, предполагам.

Тя видя как очите му пробягаха по инструментите.

— Не си пипала нищо на таблото, нали?

— Не.

— Добре.

Той се отдръпна в тоалетната и затвори вратата, а Джуди седна настрани на командирското кресло и се заслуша в биенето на сърцето си, като дори не искаше да си мисли какво ще прави, ако самолетът внезапно започнеше да пропада.

Очите й не се откъсваха от вратата, почти не смееше да диша. Господи, кога щеше да се върне този човек?

Някъде отдясно избухна светлина и тя усети как сърцето й заби лудо.

Какво беше това?

Навън имаше някой. Друг самолет може би и човекът в него осветяваше пилотската кабина.

Тя се изстреля от креслото и се спусна към вратата на кабината, после заблъска по вратата на тоалетната.

— Капитане! Капитане! Навън има друг самолет!

— Какво? — отвърна приглушеният глас на Фил Найт и тя повтори думите си.

Чу го как се суети зад вратата на тоалетната, преди да я отвори със замах и да скочи в креслото си. Фил завъртя глава, за да огледа всичко наоколо. Джуди беше точно зад него, като сочеше надясно и обясняваше за внезапната светлина в кабината.

— Не виждам никого — каза той.

— Имаше обаждане от Бретсън — каза тя, като му разказа всички подробности, които можеше да си припомни в паниката си.

— На каква честота са били тези обаждания?

— Какво?

— По дяволите, жено! На каква честота?

— Аз… не знам. Тя каза да й се обадиш. Не знам.

Фил грабна слушалката и набра кода. Джени Бретсън вдигна незабавно и повтори информацията.

— Собственикът на радиото идва насам в момента — каза тя. — Не можахме да накараме съобщението да се повтори, така че не знам честотата.

— И без това не мога да се свържа с тях — каза Фил. — Всичките ни радиостанции са повредени. Ако успеете да включите това радио, веднага го донесете в пилотската кабина, окей? Ако някой ни вика, трябва да разбера какво искат.

 

 

НРС, Шантили, Вирджиния

18:31 ч

Дейвид Бърд вече няколко минути гледаше как Джон Блейлок тихо спори с двамата старши аналитици от НРС и техните колеги от ЦРУ, преди да привлече вниманието му: стаята, в която се намираше, беше прекалено навътре в комплекса на НРС, за да има покритие за клетъчен телефон.

Дейвид погледна към апарата. Лампичката мигаше в червено.

— Извинете. Трябва да проверя нещо — каза той, като прекъсна Зофел и Блейлок, отиде до вратата на залата и я бутна навън.

Джинджър го чакаше от другата страна.

— А, полковник Бърд. Точно вие ми трябвате. Джордж Хаверстън от Лондон се опитва да се свърже с вас по клетъчния ви телефон.

— О, господи — каза Дейвид, като издърпа антената докрай и провери силата на сигнала.

— След като не можа да се свърже, той се обади на номера, който сте му дали тук, и ми предаде съобщение за вас.

— Да? — Дейвид вдигна очи към нея.

— Името е същото. Каза да ви предам, че е открил бележката си и мъжът, за когото се е притеснявал вчера, е доктор Логан, Л-О-Г-А-Н.

Дейвид посочи към залата, от която току-що беше излязъл:

— Вкарайте ме вътре, моля, и влезте с мен.

Тя вече набираше кода на цифровата ключалка, а когато малката лампичка светна зелено, те заедно дръпнаха тежката врата и се вмъкнаха вътре.

Дейвид даде знак на Джинджър да го последва и закрачи към предната редица места, където Джон Блейлок говореше с Джордж Зофел, без да откъсва поглед от екраните.

— Джон, обърни ми внимание, веднага — каза Дейвид.

Зофел и Колингс се обърнаха, а Джон Блейлок се изправи.

— Дейвид, всеки момент ще получат разрешение за атака. На този самолет няма никой, освен един пилот, който…

— Трябва да поговорим — прекъсна го Дейвид, като го дръпна встрани и бързо заговори. — Току-що ми се обади от Лондон управителят на „Меридиън“, който вчера бе много притеснен от един ядосан пътник.

— Аха, ти ми спомена.

— Ти ми каза, че за да те убедя, Джон, е нужна информация, която е известна само на пилота на този боинг, нещо, което само истинският командир от „Меридиън“ може да знае. Имаме го. В съобщението от този „Боинг 747“ преди няколко часа се казваше, че бунтът се предвожда от пътник на име Логан. Спомняш ли си?

— Да.

— А спомняш ли си, когато ти казах за американския лекар, който съди „Меридиън“ за милиони, защото жена му е загинала в един от техните полети?

— Давай по същество.

— Джон, името на този ядосан пътник е същото като името, предадено от пилота на този боинг. Същото! Няма начин някой проклет терорист да знае това име и да го спомене в такова съобщение.

Джон Блейлок се вторачи мълчаливо в Дейвид няколко секунди, после кимна.

— Това не е достатъчно, но…

— Накланя везните, Джон. Трябва да ги спрем.

Джон въпросително погледна Джинджър, която стоеше на метър от тях.

— Доведох я тук в случай, че някой иска да повтори съобщението от Лондон — обясни Дейвид.

Джон Блейлок се обърна и Джордж Зофел тихо съобщи новата информация. Сандра Колингс се наведе към тях, после докладва на колегите им в Лангли. В слушалките забръмчаха гласове. Джон буквално прескочи бюрото зад него и започна да набира телефонни номера. Дейвид го последва и сложи слушалките си в момента, в който в тях долетя гласът на президента от „Еър Форс Едно“.

 

 

„Еър Форс Едно“, в полет

— Какво става, Бил? — попита президентът, като се отпусна в стола зад бюрото си и огледа залата за извънредни ситуации от другата страна.

Началникът на кабинета на Белия дом даде знак на един от асистентите си и от лявата страна на екрана на президента изскочи разделена на сектори карта на средната част от Средиземно море.

— Времето ни почти свърши, сър — каза Сандерсън, — а изтребителите не успяват да привлекат вниманието на никой на борда на самолета.

Той изброи всичко, което бяха опитали.

— Сигурен ли е, че на борда няма хора?

— Не можем да кажем със сигурност, сър. Пилотите докладват, че може би има няколко човека с включени светлини за четене, но може и да са силуети… кукли, поставени на седалките.

Президентът въздъхна.

— На какво разстояние са от брега?

— Движат се право към Марсилия във Франция, господин президент, а французите вече вдигат няколко ескадрили от изтребители „Мираж“. Самолетът доближава края на зоната, която флотът е определил за стрелба.

— И колко остава, Бил?

— Максимум две минути. Трябва ни решение, сър.

Президентът се облегна на стола си.

— Кажи ми отново по каква логика смятаме, че този самолет е смъртоносно оръжие.

— Сър, ЦРУ, военното разузнаване, НРС и нашите колеги в Европа са съгласни, че почти със сигурност имаме работа с троянски кон и предполагаем удар. Основните точки? Знаем, че повечето, а може би всички пътници все още са в Нигерия. Смятаме, че и двамата пилоти са убити или ранени там, така че човекът, който пилотира този самолет, го е отвлякъл. Според съобщението от самолета има бунт на борда, но знаем, че няма пътници или има много малко, ако ги държат за заложници. С други думи, хванахме голяма организация, която подготвя тайна операция. Всичко подкрепя цялостната ни теория. Този отвлечен самолет лети към Европа с неизвестна цел, а през последните шест месеца постоянно получавахме предупреждения от разузнавателната общност и тайните си източници в различни територии, че се готви опит за голям терористичен удар с оръжие за масово унищожение, и според доклада, който знам, че сте получили в Кемп Дейвид, Лангли и разузнаването са заключили, че последните действия в Нова Скотия и Атланта, щата Джорджия, най-вероятно са диверсионна тактика, която да отвлече вниманието ни от предстоящия удар срещу Европейския съюз. Имаме непосредствени сведения от Близкия изток, че трябва да очакваме атаката да дойде точно от района, където е бил този самолет, Средна Африка. И имаме поне едно спътниково съобщение, въпреки че беше преди доста часове, че е възможно на борда на самолета да има радиоактивен материал.

— Добре.

— Освен това НАТО официално поиска военна намеса от нас, за да попречим на този самолет да влезе в европейското въздушно пространство, а французите изразиха крайна тревога. С други думи, имаме правото и като се има предвид американският флаг, под който лети тази авиокомпания, вероятно и задължението да се справим сами с тази ситуация.

— Съгласен съм, че топката е в нашето поле, докато се намира над Средиземно море.

— Така че, господин президент, нямаме време — каза Сандерсън. — Имаме основателна причина да се страхуваме самолетът да не се приближи прекалено до брега и никакви сериозни доказателства, че това не е терористична акция, а и не получаваме отговор от пилота. Всъщност, както ви казах, единственият човек, забелязан в пилотската кабина, се е снишил, за да не го видят.

— Ами ако грешим, Бил? Ако те наистина са тези, за които се представят?

— Сър, ами ако сме прави и не направим нищо? Ако беше Ню Йорк, а не Марсилия? Решението е ваше, но на везните имаме възможността за ядрен или биологичен удар срещу Франция или Великобритания срещу малката вероятност да имаме невинни американци, които са заложници на този самолет.

— Свържи ме с водача на изтребителите, Бил.

— Господин президент, докато разговаряхме, самолетът е излязъл от зоната за обстрел. Буквално нямаме време.

— Свържи ме с него, Бил. Веднага.

— Да, сър — каза началникът на кабинета, като се опитваше да овладее собствените си емоции, докато се обръщаше към един от техниците в стаята и му даваше знак незабавно да установи връзката.

— Той ви слуша, господин президент. Ще разговаряте със старши лейтенант Крис Бъртън. Повиквателна Зверче. Говорите на живо по некодиран канал.

— Командире? Тук е президентът. Как ме чувате?

— Силно и ясно, господин президент — отвърна почти незабавно гласът на Крис Бъртън.

— Докладваха ми най-подробно за действията ви, но сега ми трябва личното ви мнение. Направили ли сме всичко възможно, за да се уверим, че този самолет не е приятелски настроен?

За момент по канала се чуваха само смущения.

— А, сър… ако ми дадете още пет минути, ще мога да отговоря с по-голяма сигурност.

— Имате три минути, командире. Не повече. Ще чакам.