Джон Нанс
Полет 6 (40)

39

„Меридиън“ 6, в полет

23:15 ч

Джени Бретсън остана седнала до Брайън Логан в малката ниша зад вратата на пилотската кабина привидно цяла вечност, като вдишваше остатъка от кислорода в бутилката си. Брайън правеше същото, а и двамата прочистваха ушите си успоредно с възстановяването на налягането в салона. Когато стана очевидно, че бутилките не им трябват повече, Джени посочи на Брайън къде беше паднал Робърт Макнотън, сложи маската на лицето му и пусна кислород под налягане. Той се размърда.

— Какво… искам да кажа, къде… — попита англичанинът, като ги огледа подред.

— За момента положението е овладяно — каза му Брайън, като набързо описа какво се беше случило.

— Боже господи! — възкликна Робърт, като търкаше челото си. — Всички събудиха ли се?

— Сега ще проверя — отвърна Джени, като се изправи и пое надолу, за да сложи допълнителните кислородни маски на заспалите пътници.

Брайън помогна на Робърт да стане.

— Това съвсем определено беше последната капка, която преля чашата — заяви Робърт Макнотън.

Те слязоха по стълбичката. Брайън с облекчение видя, че всички пътници в първа класа бяха на крака, движеха се и търкаха очи.

— Всички добре ли са? — попита той.

Те закимаха и го засипаха с въпроси, на които той бързо отговори.

— Направил го е нарочно? — попита един от тях с невярващо изражение.

Брайън кимна, после бързо влезе в тоалетната между икономическа и бизнес класа.

В големия салон пътниците, които вече бяха с поставени маски, започнаха бавно да отварят очи и да се свестяват. Останалите все още бяха в безсъзнание, застинали в необичайни пози. Започнаха да се събуждат бавно, мнозина усещаха болка в ушите си от промяната на налягането, а всички бяха разтревожени от факта, че командирът се беше опитал да им причини нещо лошо.

Дан Браун беше припаднал до втората врата отляво, а съпругата му бе изгубила съзнание в седалката си. Джени мина и й постави маската. Струята кислород събуди Линда и тя хукна по пътеката да търси съпруга си. В главата й се въртяха кошмари, спомени за стрелба, викове и нещо ужасно, което се беше случило. Усещаше вкуса на паниката в устата си. Най-сетне го откри заспал на пода.

До седалката на стюардесата имаше отворено отделение за кислородни маски и тя грабна една от тях, за да я долепи до лицето му. С огромно облекчение напипа пулса му. Започна да масажира ръцете му. Той бавно се свестяваше.

— Скъпи? Добре ли си?

Очите му бяха отворени, а погледът мътен. Съзнанието му бавно започваше да работи отново и след минута можеше да седи сам.

— Какво стана?

— Не знам.

— Все още ли летим?

— Да. И аз припаднах. Мисля, че всички припаднаха.

— Маските са спуснати — отбеляза той, като се огледа и направи гримаса от болката, която стисна челото му.

— Малко ми е лошо, но иначе съм добре. А ти как си? — попита Линда Браун.

— Объркан — отвърна Дан. — Имаше нещо… уредбата, мисля… докторът каза, че командирът намалява налягането в салона, нали?

— Така мисля — отвърна Линда.

— Значи… ох, копелето гадно.

Дан премести тежестта си и започна да се изправя, но се поколеба, когато самолетът сякаш се заклати. Той потърка глава и отново седна.

— Скъпи, хайде да отидем на местата си — каза Линда.

— Чакай! — Той отново отвори очи и дълбоко си пое въздух. — Не. Това вече е прекалено. Къде е онзи доктор?

— Не знам. Защо?

— Всички ли знаят какво стана?

— Не съм сигурна.

Зад нея се чуха стъпки и една мъжка ръка се протегна, за да вдигне Дан Браун на крака.

— Добре ли си?

Дан кимна.

— А ти, госпожичке?

Линда усети пристъп на гняв от пренебрежителните думи, вдигна очи и позна един от най-шумните кавгаджии. Суровото му лице казваше всичко.

Тя се изправи и се огледа. Повечето пътници бяха прави и яростно жестикулираха.

— Нарочно! Така чух.

— Какво крещеше по тази уредба? Вече почти бях изгубил съзнание, когато…

— Ще ти кажа нещо. Преди не бях поддръжник на идеята да се намесваме, но този идиот в пилотската кабина ще ни довърши, ако не направим нещо.

Стюардесите, които обслужваха задното кухненско помещение, се мъчеха да се придвижват напред, но по пътеките ги посрещаха ядосани хора, които сочеха онези, които все още не се бяха събудили. За пръв път шумът от човешки гласове започна да заглушава рева на въздуха, който чуваха през цялото време.

Дан Браун вече беше напълно буден и напълно извън контрол. Беше видял къде държат мегафоните и сега се надигна на пръсти, грабна един, включи го и се обърна към морето от ядосани лица, като усили звука докрай:

Ей! Има ли още някой, който да не вярва на доктор Логан?

Прозвуча нестроен хор от отрицателни отговори.

Нали всички разбирате, че този кучи син в пилотската кабина току-що се опита да ни убие?

Всички определено бяха съгласни с думите му.

Робърт Макнотън беше влязъл в салона в момента, в който Дан Браун включи мегафона и сега застана тихо зад него. Дан се обърна и го видя. Робърт кимна към мегафона, Дан му го подаде и сам се изненада от злобата, бликаща от думите на англичанина, когато започна да описва плана за отстраняването на Фил Найт.

 

 

Брайън Логан излезе от тоалетната и попадна в казан от вряща ярост. Хората най-близо до вратата го поздравиха със спонтанни викове. Пръв сред тях беше Робърт Макнотън, който започна да му обяснява новия план за разбиване на вратата на пилотската кабина. Брайън забеляза Джени Бретсън отляво, две други стюардеси по-назад.

— Не можем… да правим това — каза Брайън на Робърт, като се опитваше да говори достатъчно тихо, за да не го чуят другите.

— Можем и трябва — отвърна Робърт Макнотън. — Този командир е невероятно опасен.

— Но… — започна Брайън и спря, като оглеждаше ядосаните очи около себе си.

— Трябваше да те послушаме, докторе — каза му един от мъжете, когото не познаваше.

Всички шумно се съгласиха, когато Робърт отново започна да описва плана си за атака: петима мъже трябваше да използват един метален контейнер от кухненското помещение като таран, за да разбият вратата на пилотската кабина без предупреждение.

— Имаш ли някакви възражения? — попита той и погледна Брайън в очите. — Добре ли си, докторе? — добави.

— Какво?

— Попитах дали си добре. Трябва да действаме незабавно.

Брайън усещаше яростното вълнение в салона. Осъзнаваше, че там има трийсет, четирийсет или повече пътници, които раздразнено очакват отговора му и искат да продължи да ги води. Инициативата на Робърт Макнотън, който обяви новия план за атака, беше добра като тактика, но те очевидно смятаха Брайън за лидер. Това беше негова работа, неговият бунт, неговата армия от пътници, до един извън контрол и много ядосани. Това бяха хората, които часове наред директно и индиректно беше насърчавал да направят нещо срещу арогантната и безчувствена Джуди Джаксън, екипажа й и командира. Беше ги предизвиквал да се изправят и да откажат да бъдат третирани като жертви от служителите на организацията, която мразеше повече от всичко на света: „Меридиън Еърлайнс“.

И беше успял… но в какво?

Разговорът с командира беше разтърсил предишните му заключения за „Меридиън“. Вторият пилот например беше излязъл свестен човек, а Джени… тази Джени ето там, беше съюзник и му съчувстваше. Само Джуди Джаксън и командирът бяха останали в графата „врагове“, но трябваше да признае, че има вероятност, колкото и малка да беше, командирът наистина да не е разбрал, че вторият пилот умира навън от загуба на кръв.

Той отново погледна ядосаната тълпа, тласкана към необмислени действия от вероятно най-сдържания, образован и възпитан човек на борда, Робърт Макнотън. Нима неговата ярост беше заслепила и Макнотън?

„Господи, какво направих?“ Брайън усети как тези думи изникват в съзнанието му с цялата си тежест. Той си пое бързо въздух и вдигна ръка, като хвърли поглед към Робърт Макнотън да се овладее.

— Почакайте! Не… успях да намеря време да ви кажа, че принудихме командира да сключи сделка с нас.

— Сделка? — попита някой саркастично. — С това копеле?

— Чакайте! Изслушайте ме! — Брайън пристъпи напред, като избута Робърт встрани.

— Какво правиш, старче? — попита го Макнотън тихо и раздразнено. — Губим време.

Брайън не обърна внимание на въпроса, протегна ръка и грабна мегафона.

Приятели, чуйте ме! Знам, че онзи нещастник горе се опита да ни изкара от релсите и почти успя, но не го направи, защото ние бяхме там и се опитвахме да разбием вратата. Така че аз сключих сделка с него. Не забравяйте, че той просто трябва да завърти един ключ и всички ще изгубим съзнание за броени секунди. Но командирът обеща да продължи към Лондон, да държи налягането в салона нормално и да не опитва други подобни номера. И без това не успях да помръдна вратата.

Брайън изключи мегафона, за да посрещне вълната от възмущение.

— Забравил ли си, че отиваме в скапания Кейптаун? — попита един от пътниците.

— А втория пилот, за когото ни каза, че е убит от командира? — извика друг.

Обясни ми, че нямаме достатъчно гориво да стигнем до Кейптаун. Затова се връщаме в Лондон. Закле се, че не ме е чул по интеркома в Нигерия, когато му казах да спре самолета. Закле се, че не е знаел, че вторият пилот не е на борда, преди да започне да ускорява за излитане.

Робърт стисна лявата му ръка като в менгеме, за да го принуди да му обърне внимание.

— Докторе, елементът на изненада е най-важен. Трябва да действаме веднага.

— Ами ако няма нужда да действаме? Той все още може да ни избие, ако се опитаме да го изкараме оттам. Не забравяй, че вътре имат брадва, и макар че не му вярвам и за миг, той твърди, че има и пистолет.

— Ако се движим достатъчно бързо — контрира го Робърт, — няма да има време той или тази идиотка старшата стюардеса да започнат да се отбраняват. Не ме интересува колко е здрава тази врата. Ако започнем да блъскаме с всичко, което докопаме, ще влезем и ще го изкараме оттам.

— Робърт, аз… прекалено разбуних всички, без да го обмисля. Не можем да си позволим да изгубим контрол върху ситуацията.

— Ние поначало нямаме контрол върху ситуацията, докторе. Всъщност точно това се опитваме да придобием.

— За какво си говорите, момчета? — попита един от мъжете на няколко крачки зад Робърт. — Ще го правим ли, или не?

Робърт се обърна и вдигна ръка.

— Изчакайте. Решаваме тактически въпрос.

— Съжалявам, Робърт — продължи Брайън. — Трябва да спрем. Мисля, че сега е най-добре да изчакаме. Искам да кажа, че говорих с него и се оказа, че съм сгрешил. Този човек е отвратителен пилот, меко казано, но не смята да се самоубива, иначе вече щяхме да сме мъртви.

Робърт Макнотън внимателно го изгледа.

— Значи според теб сме се поддали на истерия, така ли?

Брайън кимна.

— Поне аз. Със сигурност. Държах се истерично.

— Вероятно, но нека ти напомня, че не ти реши да направиш това странно, очевидно безцелно аварийно кацане в Нигерия. Нито пък ти обиждаше хората часове наред, нито ни лъга почти за всичко, както сам изтъкна, още от Лондон. Спомни си кралицата и всички други щуротии.

— Знам.

— И очевидно не ти си застрелял втория пилот. Така че дали наистина реагираме пресилено, когато командирът се опитва да ни избие с кислороден глад?

— Не съм сигурен…

— Не си сигурен, че този човек си поигра с нас по начин, който може да бъде смъртоносен?

— Той вероятно не знае за смъртоносните последствия от продължителния кислороден глад, Робърт. Повечето хора не ги знаят, а вторият пилот ми каза, че този командир никак не го бива.

Робърт стисна челюсти, огледа лицата около себе си и най-сетне върна поглед върху Брайън.

— Много добре. Наистина ме хвана да нарушавам един от личните си принципи, признавам. Да действам, без да мисля.

Робърт се обърна към пътниците около тях и повиши глас.

— Ще чакаме! Доктор Логан е прав. Въоръжената намеса може би не е необходима, но бих искал тези от вас, които се канеха да разбият вратата, да останат в готовност.

Вероятно се дължеше на изправената стойка на мъжа или авторитетния му глас, помисли си Брайън, но думите на корпоративния бос незабавно намалиха взривоопасното напрежение.

„А повечето от тях дори не знаят кой е той“ — помисли си Брайън.

Робърт пристъпи сред тълпата, като обясняваше решението и успокояваше духовете, а Джени улови погледа на Брайън и леко му се усмихна. Той се усмихна в отговор. Усети, че трябва да преразгледа всичко, което беше казал и направил от Лондон насам. И изпита срам. Отново вдигна очи към нея, но тя вече бе тръгнала по една от пътеките и се беше изгубила от поглед.

От таблото на гърба на една от седалките до него се излъчваше някакво сияние; Брайън погледна натам и с облекчение видя, че командирът е спазил още едно обещание и отново е включил подвижната карта на маршрута им. Той се завъртя, за да вижда екрана по-добре, и проследи сините граници на водните басейни над Северна Африка и западния бряг на африканския континент, за да установи позицията на техния „Боинг 747“, докато летяха на север. Отначало беше твърде разсеян, за да схване смисъла на линиите и символите, но нещо на картата се бореше за вниманието му и той объркано се взря в електронното изображение: проектираната линия на маршрута, която щеше да прекоси югозападната граница на Либия след по-малко от сто и петдесет километра… беше, общо взето, насочена към Триполи.