Включено в книгата
Оригинално заглавие
Turbulence, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

24

Вашингтон, окръг Колумбия

12:05 ч

Мобилният телефон иззвъня силно, Дейвид Бърд се извини и посегна да изключи нахалния уред, който трябваше само да вибрира. Тримата мъже около масата — приятели от ръководството на агенцията — махнаха с ръка, че няма нужда и той прие разговора.

— След колко време можеш да бъдеш в щаба на Националната разузнавателна служба? — изрева добре познат глас от другата страна.

— Полковник… Блейлок? — попита Дейвид.

— Кой друг ще ти се обади от моя телефон? Моля, отговори на въпроса.

— След около час, но…

— Добре. Сега е единайсет и трийсет, а на мен ще ми отнеме деветдесет минути. Ще те чакам в централното фоайе в един.

— Чакай! Защо?

— Защо ли? — Гласът на Блейлок звучеше невярващо.

— Точно така. Защо?

— Наистина ли искаш да те застрелям?

— Разбира се, че не.

— Тогава не питай. Довери ми се. Това е много несигурна линия, а аз съм един много несигурен запасняк.

— Започвам да го вярвам.

— А, добре. Обиди. Основата на всяко добро приятелство. Ще се видим след деветдесет минути.

Дейвид изключи телефона и вдигна очи, за да види, че двама от тримата му колеги също говорят по клетъчните си телефони.

— Трябва да тръгваш, така ли? — попита третият.

— Не още — отвърна Дейвид, като клатеше глава и се усмихваше на стила на Джон Блейлок. Истински слон в стъкларски магазин. — Първо ще си допия кафето.

 

 

Джон Блейлок го чакаше, когато Дейвид Бърд влезе във фоайето на НРС. Излъсканата и униформена версия на човека, с когото се беше запознал на кея в Анаполис, изглеждаше съвсем различно.

„Има няколко косъма не на място, но като цяло отговаря на устава“ — помисли си Дейвид. Блейлок свали шапката си и посочи към гишето на охраната. После двамата влязоха в кабинета на старши аналитик Джордж Зофел.

— Е, какво ще ми кажеш без опасност за живота си? — попита Дейвид.

— Не съм съвсем сигурен. — Блейлок се обърна към Зофел. — Обезопасено ли е това помещение, Джордж?

Зофел се усмихна и кимна мълчаливо.

— Защо сме тук, Джон? — продължи да разпитва Дейвид.

— Защото искаш да знаеш в какво състояние на тревога сме, докато търсим троянски коне, и защото искаш да знаеш как гражданската авиация е попаднала във фокуса на тези усилия, и трябва да видиш това, което виждат спътниците.

— Случило ли се е нещо?

— Винаги се случва нещо, Дейвид.

Зофел спря пред една врата без табелка, прекара карта през цифровата ключалка и ги покани да влязат.

— А това е? — попита Дейвид.

— Нещо, което много трудно можеш да опишеш на цивилен — пошегува се Блейлок, — но въпреки астрономическата му цена от няколко милиарда долара нашият Джорджи може да ни настани пред мониторите и да ни пусне сателитни снимки в реално време, които показват повечето радиоактивен материал на планетата Земя.

Джордж Зофел закима.

Помещението беше разделено от полукръгла маса с половин дузина удобни въртящи се столове, наредени срещу също толкова извита стена от монитори с течни кристали. Самата маса всъщност беше контролно табло, на което имаше главозамайващ набор от превключватели, бутони и клавиатури.

Ръцете на Джордж Зофел пробягаха над таблото с лекота, породена от дълъг опит, като набираха кодове за оторизация и отговаряха на няколко покани, включително да постави длан върху един скенер за разпознаване. Екраните светнаха и на тринайсет от тях се появиха различни картини и карти.

— Настоящият ни поглед върху Европа — обяви Зофел и се спря на постоянния мониторинг на радиоактивни материали и невъзможността отделните части, като например атомни детонатори, да бъдат видени от космоса. — Но хвърляме и по едно око на транспорта. Самолети, кораби, влакове, дори камиони, когато преминават през рискови зони с опасен материал. Оценката се прави от високоскоростни компютри, които използват много сложни алгоритми, но те не са подсигурени срещу грешка. Например в общия случай не можем да видим биологична или химична бомба от космоса, но пък можем да проследим подозрително движение или товар. Постоянно проверяваме търговските пратки и гражданските полети.

— Игла в купа сено, с други думи — отбеляза Дейвид.

— Абсолютно. А сега става още по-лошо. Целият ни екип работи денонощно, за да търси иглата. — Той хвърли поглед към Блейлок. — Потвърдете разрешението за достъп до строго секретна шифрована информация за полковник Бърд.

— Потвърждавам — кимна Джон Блейлок.

— Добре. Двайсет минути преди вие двамата да влезете, ни наредиха да отклоним всичките си възможни ресурси, за да наблюдаваме Централна Африка за възможна терористична намеса. Това е ново. До днес ударението падаше върху собствените ни брегове.

— Откъде дойде заповедта? — попита Джон Блейлок, като изучаваше картата на света на един от екраните.

— От Белия дом. Казаха ни да очакваме терористична атака срещу голям европейски град през следващите четирийсет и осем часа.

 

 

„Меридиън“ 6, в полет

18:09 ч

Фил Найт погледна навън към Сахара и се опита да се убеди, че оставащите часове до Кейптаун ще преминат бързо. Нарочно не беше проговорил на втория си пилот през последните десет минути, но Гарт Абът виждаше как очите му постоянно се стрелкат към централното табло, за да проверят данните за четвърти двигател. Знаеше, че Фил Найт очаква и може би дори се надява на някакъв знак, че през цялото време е бил прав и четвърти двигател наистина е повреден.

— Здрав е като камък, Фил — обади се Гарт.

Както очакваше, отговор не последва.

Джуди Джаксън също седеше мълчаливо като сфинкс в сгъваемата седалка зад командира. Още беше потресена от случката в кабината.

Интеркомът иззвъня и Гарт протегна ръка към слушалката, когато осъзна, че никой друг няма да вдигне.

— Командирът ли е? — попита един напрегнат женски глас.

— Не. Вторият пилот. Кой се обажда?

— Ами Кати от икономическа класа.

„Звучи изплашена“ — помисли си той.

— Бихте ли направили съобщение, че знакът за сложени предпазни колани все още е включен? Изобщо не ни слушат. Няколко пътници обикалят наоколо и не искат да седнат. Знам, че не сте длъжни, но ако вие или командирът слезете и поговорите с тях, сигурно ще се поуспокоят.

Гарт погледна Фил Найт и повтори молбата. Отново нямаше отговор.

— Фил, по дяволите, тази игра на мълчанка е за децата — каза Гарт. — Отговори ми, ако все още си командир. Да сляза ли долу, за да проверя как стоят нещата?

Командирът най-сетне се обърна, с мрачно и напрегнато лице и очи, присвити от гняв.

— Нали знаеш правилата? Дори някой да заплашва да ти отреже главата, няма да отворя вратата. Не ме интересува. Няма да я отворя.

Гарт замълча, после кимна и разкопча колана си.

— Много добре знам правилата. Ще се върна след няколко минути.

Той отвори вратата на пилотската кабина и пристъпи в салона на първа класа, като подсъзнателно очакваше обичайното приятелско посрещане. Но в очите на хората, които погледнаха към него, нямаше дружелюбност. Сякаш беше преминал през прага, за да попадне в басейн с ледена вода — атмосферата на неспокойство и неприязън беше почти толкова лоша, колкото и омразата, която беше оставил зад гърба си. Униформените пилоти обикновено получаваха усмивки и кимвания по време на полета, когато влизаха в салона, но тук виждаше само море от недоверчиви очи, които следяха движенията му така, както затворниците следят надзирателите.

Две от стюардесите го чакаха пред салона долу.

— Аз съм Кати. Аз се обадих.

— Добре.

— Те са цяла група. Докторът дойде от първа класа веднага след излитането и попита на кой друг му е писнало. Оттогава все едно ги привлича към себе си.

— За да направят какво? — попита Гарт.

— Не знам. Искам да кажа, че никога не съм усещала такава враждебност. И много мразят вас двамата в пилотската кабина. Всеки път, когато вие или Джуди кажете нещо, все едно половината от тези хора дъвчат лимон. Викат „Ууу“ и подсвиркват.

— Наистина ли са гонили Джуди до пилотската кабина?

Кати кимна.

— Десетина ядосани мъже искаха да я хванат. Не мисля, че щяха да я наранят, но бяха адски ядосани. Тя се паникьоса и побягна.

— Остана в кабината.

— По-добре да си стои там — продължи Кати. — Тези хора бяха ядосани, а истината е, че тя можеше да убие бебето… мъжът, който го хвана, сега лежи и много го боли. Загубили сме контрол, Гарт. Вече нямаме никакъв авторитет. Разбираш ли?

— Да, повярвай ми — отвърна той, като вземаше един от микрофоните и включваше уредбата.

Уважаеми пътници, може ли малко внимание?

— Не, по дяволите! — изрева един мъжки глас от средата на салона.

Двама мъже, застанали в края на салона, се обърнаха и го изгледаха. Отвсякъде долетяха разгневени гласове.

Хм, вижте, независимо дали искате да ме слушате, или не, аз съм вторият пилот. Първо, всички трябва да се върнат по местата си и да закопчаят коланите. Все още набираме височина и надписът свети.

— Не приемаме заповеди от вас до края на това пътуване! — извика един мъж до прозореца отляво. — Ще се подчиним на надписа, когато ние решим, тъй като не можем да вярваме на нищо, което казва този екипаж.

Вижте… сър…

Мъжът очевидно се беше разпалил.

— Ей! Мислите, че се шегувам? Нека да го направим демократично!

Той се опита да привлече вниманието на хората в целия салон.

— Хайде, приятели. Вторият пилот не вярва, че ни е писнало. Нека му покажем колко ценим начина, по който „Меридиън“ се отнася с нас днес. Нека всички, които са отвратени от този екипаж и тази авиокомпания, да се изправят.

Гарт усети как долната му челюст се отпуска, когато чу шума от разкопчани колани в целия салон и отначало трима, после пет, а накрая повече от половината пътници станаха. Жените бяха по-колебливи.

— Ето — каза мъжът. — Всичко, което искаме от теб, господин втори пилот, е часът на пристигането ни в Кейптаун. Иначе можеш да се прибереш в клетката си.

В дъното на салона настъпи раздвижване, Гарт плъзна поглед покрай ядосаните мъже на пътеката и видя лекаря, който го беше доближил преди половин час. Докторът спря, сякаш преценяваше ситуацията, после си запробива път.

Гарт отново вдигна микрофона, но размисли и изключи уредбата, когато Брайън Логан се доближи. Долавяше, че Кати и колежката й отстъпват назад в кухненското помещение.

— Докторе, какво правите? — попита Гарт.

— Потвърждавам всеобщото мнение, че сме вбесени от отношението на тази така наречена авиокомпания. Какво правя според вас ли? — Лекарят стисна челюсти. — Ще се свържа с телевизионните канали и вестниците веднага щом пристигнем в Кейптаун.

— Вижте, ние изпълняваме изискванията ви… — каза тихо Гарт.

— Не съм чул извинение от онази кучка, старшата стюардеса.

— Работя по въпроса. Моля ви да се успокоите.

Той срещна погледа му и видя същия гняв като преди. Беше различно от очите на Фил Найт, помисли си. Фил просто беше ядосан. Очите на лекаря бяха спокойни езера от болка и негодувание и немигащата им съсредоточеност го караше да потръпва.

Брайън се взря отново в Гарт.

— Какво правиш тук изобщо?

Тонът му беше почти конспиративен и въпросът свари Гарт неподготвен. Дали един втори пилот можеше да обясни на разгневен пътник какви проблеми има с командира на полета? Как да му обясни колко много иска да успокои тревогите на пътниците, но командирът не му разрешава? Как да му обясни каквото и да е, без да загуби авторитета си? В крайна сметка Гарт беше втори в командната верига. Не можеше да се включи в подобно съглашателство с ядосан клиент, особено с някой, чието поведение беше на границата на въздушното пиратство.

— Виж, докторе, какво искаш от мен… от нас?

Брайън мълча дълго, преди да отговори:

— Кажи ми истината. Двамата заедно ли вземахте идиотските решения, на които бяхме свидетели днес, или само командирът е виновен?

Гарт преглътна тежко, предпазливостта му бавно отстъпваше пред прилива от негодувание срещу действията на Фил Найт.

— Какви решения?

— О, ами например липсата на комуникация с пилотската кабина, часовете закъснение в Лондон, лъжите на тази жена по уредбата, а после съобщението, че имаме проблем и се връщаме, не, продължаваме. Да не говорим за другите грешки.

— Ами това, общо взето, е командирът — каза Гарт с отвращение.

Брайън бавно кимна, а очите му изгаряха тези на втория пилот.

— Така си и помислих. Ти не ми изглеждаш… този тип. Той не те слуша, а?

Гарт отвратено изсумтя:

— Да ме слуша? Той дори не ми говори. Внушил си е идиотската идея, че ако предложа нещо, то винаги е с цел да подкопая авторитета му.

— С други думи, той е кретен?

— Меко казано. Мислиш ли, че аз исках да се въртим като пумпали в небето и да сменяме посоката, когато беше очевидно, че имаме проблем само с уредите?

— Не знаех. Никой от нас тук не знае, защото вие двамата не се обаждате.

— Той не ми дава, докторе — обясни Гарт, като говореше тихо, но постепенно се разпалваше. Споменът за неуравновесените действия на Брайън бързо избледняваше пред надеждата за съмишленик, какъвто и да е.

Брайън сложи ръка на рамото му и го побутна, за да го скрие от толкова много втренчени погледи. Те пристъпиха в кухненското помещение.

— Как се казваш? — попита Брайън.

— Гарт Абът, докторе.

Брайън посочи нагоре към пилотската кабина.

— Той е опасен, нали?

Гарт кимна, после се усети, поклати глава и бързо добави:

— Е, не точно опасен…

Спомни си и разговора с жена си.

— Дори не е некомпетентен, просто…

— Достатъчно арогантен, за да вземе катастрофални решения, ако ти няма да му се противопоставяш — завърши Брайън.

— Да. Опасявам се, че да. Не ми се иска да го призная, но тази авиокомпания в последно време отива по дяволите. Цялото ударение пада върху парите, нали разбираш. Твърде заети са да се разширяват и не им остава време да се грижат за дребните неща, като например дали някой наистина е готов за командир.

— И как този глупак изобщо е станал командир?

— Той… той не е глупак. Беше много добър пилот по вътрешни линии. Познавам хора, които са летели с него. Стабилен, компетентен, познава машините. Но когато решат да те повишат, авиокомпаниите гледат само летателните часове. „Меридиън“ допуска хора, които не могат да се справят с чуждите езици, дипломацията, цялата сложност на чуждестранното въздушно пространство и факта, че трябва да бъдеш добър шеф и да се грижиш за хората си. Вкъщи просто караш летящата каруца до Тулса и трябва да стигнеш навреме до изхода. Тук е много по-напрегнато. Фил не е подготвен, уплашен е до смърт, не си го признава и не иска да приема съвети.

— В такъв случай те моля — каза Брайън — да се върнеш в пилотската кабина и да се опиташ да ни закараш до Кейптаун, преди той да ни изтрепе с някой глупав ход.

Гарт понечи да се обърне, но отново погледна към Брайън.

— Докторе, там горе каза нещо. Да питаме компанията за Дафни Логан. Не ми остана време.

— И? — Остротата се беше върнала в гласа му.

— Ами… това жена ти ли е… или дъщеря?

— Дафни Логан беше моята красива жена, Гарт. Любовта на живота ми. Спътничката ми. И тя умря от вътрешен кръвоизлив на един от вашите самолети миналата година, защото командирът отказал да чуе молбата й да кацнат и да й осигурят медицинска помощ.

Брайън видя ужаса в очите на пилота.

— Толкова… съжалявам!

— Знаеш ли? Прекалено е късно за съжаление. Но ти си първият служител на „Меридиън“… не. — Той спря и си спомни Джени. — Първият пилот на „Меридиън“, който го казва искрено.

Логан бързо се обърна и пое обратно по пътеката. Когато мина покрай тях, Бренда Робъртс стисна ръката на съпруга си и зашепна в ухото му:

— Ето го пак!

Джими кимна.

— Притеснявам се, скъпи! Видя ли как станаха всички хора? Не трябваше ли и ние да станем? Искам да кажа, нали и ние сме ядосани?

Джими поклати глава и доближи устни до ухото й.

— Не бива да се месим в техните проблеми.