Включено в книгата
Оригинално заглавие
Turbulence, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

5

Лондон, Великобритания

18:10 ч

Капитан Фил Найт отвори вратата към двора и пристъпи навън, в задушаващата жега на късния летен следобед. Във въздуха се носеше ухание на цветя, но той не можеше да разпознае какви са. Просто отбеляза приятния аромат, докато отпиваше от дайкирито си с много лед и изучаваше купестите облаци, които мързеливо се носеха над главата му. Никак не беше чудно, че приятелят му обожава тези условия, помисли си Фил, докато оглеждаше малката градина в добре поддържания заден двор, обграден с висока циментова ограда. Не и той обаче. Още откакто беше пристигнал, се опитваше да потисне импулса да се извини, да откаже поканата за вечеря и да се скрие обратно в хотела си на летище „Хийтроу“.

Фил се огледа и видя, че домакинът му Глен Томасън продължава телефонния си разговор в кухнята. Не бе направил нищо, за да накара значително по-младия си американски гост да се чувства неудобно. Въпреки това Фил не можеше да се отърси от усещането, че му досажда. Нещата се усложняваха от факта, че нямаше никаква представа защо се притеснява така.

Той се усмихна пряко волята си. Капитан Томасън беше твърде приказлив и беше невероятно забавно да слушаш неговите оживени и силно разкрасени разкази. Британският капитан беше записал 38 години в пилотската кабина и над 28 000 летателни часа, първо като втори пилот и командир за Британската корпорация за международни полети, а после като щурман на „Боинг 747“ за „Бритиш Еър“, наследничката на БКМП. Вече беше на 66, здрав, енергичен, разведен и поддръжник на теорията на професор Хенри Хигинс за независимостта на мъжете от жените — теза, в която Фил отказваше да повярва.

Фил Найт беше обядвал веднъж с пенсионирания капитан и пазеше чудесен спомен от мъжкия клуб с тежки кожени кресла в центъра на Лондон. Бяха прекарали цяла вечер, като си разказваха истории за самолети и риболов, бяха завършили с бренди и пури, а накрая Томасън го беше оставил в хотела.

Но сега беше различно. Вероятно всичките грамоти и фотографии по стените, които свидетелстваха за очевидно щастливите години на Томасън като пилот в гражданската авиация, караха Фил да се чувства непонятно неудобно. Или може би го тревожеше ясното впечатление, че през изминалите трийсет и осем години капитан Глен Томасън нито веднъж не се бе усъмнил в способностите си.

Именно от тази черта на характера му се възхищаваше най-много.

Шумът на мощни двигатели разтърси къщата и Фил погледна на юг точно навреме, за да види един излитащ „Еърбъс А-340“. Реактивният самолет с четири двигателя се издигаше бавно, натежал от гориво и пътници. В пилотската кабина сигурно имаше двама пилоти, за които усложненията на международните полети бяха втора природа — екип, който не се притесняваше от тежките акценти, сложните международни правила и „тайните поздрави“, с които да останеш в безопасност, докато летиш над африканския континент, като си осигуриш собствен въздушен контрол. Фил усети завист, примесена със съжаление. Сигурно е страхотно да се чувстваш толкова подготвен, толкова компетентен. Ако в „Меридиън“ бяха намекнали колко много допълнителни познания се изискват, за да пилотираш международни полети, може би щеше да вземе друго решение.

По гърба му пролазиха тръпки и той усети как стомахът му се стяга, докато киселините в него отново достигаха критични стойности. Постоянните проблеми с храносмилането бяха част от цената, която плащаше като командир на „Боинг 747“ на международните полети на „Меридиън“. Направо си просеше огромна язва, но никога не би обсъждал това с друго човешко същество, камо ли с пилот.

Фил погледна часовника си. „Шест и половина вечерта тук, а в Чикаго е малко след обяд. Остават ми около единайсет часа. Имам единайсет часа преди полета, когато мъчението ще започне отново.“

Самолетът, който щеше да пилотира от Лондон до Кейптаун, трябваше да пристигне от Чикаго в два и половина сутринта. Това означаваше да го събудят в три и да докладва в оперативния център в четири. Към този момент наземните служители на „Меридиън“ на летище „Хийтроу“ вече щяха да са подготвили неговия „Боинг 747-400“, който щеше да бъде обозначен като Полет 6; „Боинг 777“, който беше дошъл с това обозначение от Чикаго, в същото време щеше да се готви да се върне в Щатите като Полет 5. Самолетът за Кейптаун щеше да потегли малко след пет сутринта.

Фил отново потрепери. Томасън все още говореше по телефона и оживено жестикулираше. Фил се върна във всекидневната и затвори стъклената врата зад гърба си. Климатикът създаваше приятна температура и той се отпусна във фотьойла, без да откъсва очи от далечното небе. Притесняваше се за предстоящия полет. И се упрекваше, че беше позволил на алчността да го вкара в твърде опасна игра.

Фил погледна часовника си. Полет 6 вероятно се готвеше да тръгне от Чикаго точно в този момент. Фил ясно си представи пилотите, които обмисляха маршрута си в оперативната зала на „Меридиън“, точно както самият той беше направил преди два дни. Нощният им полет над океана до Лондон щеше да е лесен. Единственото затруднение беше да се справят с някой канадски или британски акцент сред братството от диспечери, които внимателно наблюдаваха въздушните пътища над Северния Атлантик. Това нямаше нищо общо с предизвикателството, срещу което щеше да се изправи той самият. Тази част от работата разбъркваше стомаха му и му причиняваше главоболие. Африканското въздушно пространство беше също като джунглата, която се простираше отдолу. Всяка страна настояваше да предлага собствената си версия на въздушен контрол, за да събира такси от авиолиниите, но уредите, професионализмът и процедурите бяха на опасно ниско ниво и невероятно различни от тези в Съединените щати. Дори когато Фил успееше да разбере тежките акценти на местния английски, дори когато диспечерите си правеха труда да отговарят на повикванията по радиото, насочването беше абсолютно ненадеждно и опитните пилоти, които често летяха над Африка, си бяха изработили собствена система за въздушен контрол, като постоянно обявяваха позицията си и поддържаха разговор на общи честоти в почти отчаяно усилие да се предпазят от сблъсък един с друг.

Освен това, както знаеше Фил, имаше неофициални правила за междуполетното радио общуване, както го наричаха. Гарт Абът, неговият втори пилот, знаеше правилата и честотите наизуст. „Меридиън“, от друга страна, не беше научила Фил почти на нищо.

Той усети, че ръката му леко трепери, и си нареди да спре. Последното нещо, което искаше да му се случи, беше Глен Томасън да го види толкова притеснен, колкото в действителност се чувстваше.