Включено в книгата
Оригинално заглавие
Turbulence, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Епилог

Национална разузнавателна служба Шантили, Вирджиния

19:12 ч

— Какво стана там вътре, Джон? — попита Дейвид Бърд, докато се подпираше на гигантския пикап на Джон Блейлок, боядисан в пожарникарско червено, и го гледаше как вади две кутии „Гинес“ от едно задно отделение.

— Ами… бих казал, че ти спаси живота на около триста души, полковник Бърд, сър.

— Аз ли ги спасих? Едва ли.

Джон се обърна и му се ухили.

— За един работен ден.

— Винаги ли е толкова напрегнато на това място?

— Не — отвърна Блейлок, като му подхвърли една кутия. — През повечето време хората като Джордж Зофел се занимават с ужасно скучни неща. Да анализираш пиксели може да бъде много досадна работа. Но в тези дни, когато имаме спътникова фотография в реално време и други високотехнологични чудесии в тази нова сграда, щом се появи някой голям проблем, като например самолети или танкове, които прекосяват нечии граници, оттук започва да се води някаква светкавична видеоигра… но с истински хора. — Той посочи сградата на НРС. — Е, ще си призная, че това беше различно. Направо ми скъса нервите.

Дейвид се засмя.

— Не ми се стори притеснен.

— Разбира се, че не.

Блейлок отвори кутията бира сякаш за да подчертае думите си.

— Онези от нас, които са достатъчно интелигентни да отхвърлят предложенията да пилотират изтребител, за да карат големи транспортни самолети, оборудвани с тоалетни с казанче, са на практика имунизирани против всякакви тревоги. О, извинявай — добави той с театрално притеснение. — Забравих, че караш изтребител.

— Пилотирам изтребител, а не го карам.

— Веднъж като подкараш изтребителя, все това караш.

Джон извади две стъклени халби и подаде едната на Дейвид, който поклати глава в отговор.

— Не мога да повярвам, че разнасяш бар в камиона си.

— Вярвам в предварителната подготовка.

— „Винаги готов?“ — Дейвид се усмихна. — Да не си бил при бойскаутите?

— Не, бях при момичетата. При доста от тях всъщност.

— Моля?

— Ами, технически погледнато, бях бойскаут, при това отличник, но по време на летните лагери много повече ме интересуваха момичетата, отколкото преследването на горски животни или с каквото там се занимаваше останалата част от отряда.

Джон свали задния капак на пикапа и се качи на него, разтвори два шезлонга и се обърна към Дейвид.

— Идвай и сядай.

Дейвид се качи в каросерията и придърпа един от столовете. Двамата поседяха мълчаливо няколко минути, с бири в ръце, загледани в необичайно ярките звезди по небето над тях и светлините на самолетите, които пристигаха и излитаха от близкото летище в Дълес.

Дейвид пръв наруши мълчанието.

— Джон, кога изобщо се запозна с началника на кабинета Уилям Сандерсън достатъчно добре, за да имаш директния му телефон, а той да ти вярва от една дума?

Над главите им прозвуча далечният рев на излитащ самолет и Джон Блейлок го изчака да замлъкне, преди да отговори:

— Преди „Пустинна буря“ Бил Сандерсън беше флотски командир, зачислен към военното разузнаване, Дейвид. Докладвах му цели три години, така че междувременно станахме близки приятели.

Джон се огледа и си пое дълбоко дъх, преди да продължи:

— Обожавам нощния въздух, а ти?

— Аха. Значи със Сандерсън сте приятели.

Джон кимна, като леко си тактуваше по облегалката на стола с бирата. Само той чуваше мелодията.

— Той е чудесен човек. Президентът извади голям късмет, че е началник на кабинета му, а пък аз имам голям късмет, че ми вярва, освен че сме приятели.

Вниманието им беше привлечено от шума на стъпки по чакъла, после се появи Джордж Зофел.

— Сеньор Зофел — каза Джон с широка усмивка. — Мислех, че вече си пожелахме „лека нощ“.

— Ти го направи — отвърна Джордж, като за момент впи очи в Джон Блейлок, после вдигна дясната си ръка и се огледа. — Какво… правите тук изобщо? Исках да накарам охраната да ви спре на изхода, за да ви кажа нещо, но те ми отговориха, че все още сте на паркинга и си правите пикник в каросерията на един камион.

Дейвид поклати глава.

— Това не е пикник, Джордж, а сериозна декомпресия.

Зофел кимна сериозно.

— Да, и на мен така ми се струва.

— Още ли ми се сърдиш? — попита Джон.

В продължение на няколко секунди Джордж Зофел мълчаливо се вглежда в едрия полковник, после наклони глава и изражението му омекна.

— Блейлок, това е най-дразнещото нещо в теб. Адски трудно е човек да ти се сърди дълго време, независимо какви поразии си направил.

Джон се обърна към Дейвид и вдигна чашата си.

— Ще пия за това. Аз съм майсторът на поразиите.

Зофел сбърчи лице в престорено отвращение.

— Току-що преминахме през невероятна криза, по време на която успя да обърнеш с краката нагоре цялата разузнавателна общност, а сега си седиш тук и смучеш бира, сякаш нищо не се е случило, и в допълнение развращаваш един действащ офицер.

— Не е просто бира, а „Гинес“, ако искаш да знаеш.

— Както и да е.

— Е, какво те води тук при лошите момчета, а? — подсказа Джон.

— Реших, че трябва да знаете, че французите са потвърдили отсъствието на бомби, вируси или неприятни химически вещества на борда на самолета на „Меридиън“. Тоалетните са били в полутоксично състояние, но май нищо повече.

— Е, слава богу, че получих навреме новините за онзи спектрографски анализ — каза небрежно Джон, като отбеляза киселото изражение на Зофел.

— Аха… ами — продължи той, — очевидно е било цял цирк за френските власти, да не споменаваме медиите, които не знаят и половината от цялата история. Съсредоточили са се върху бунта на пътниците, а не върху факта, че екипажът на „Меридиън“ почти уреди да ги взривят във въздуха.

— Все още ли се бунтуват? — попита Джон.

— Казаха ни, че около половината пътници са слезли от боинга, настоявайки командира и старшата стюардеса да бъдат арестувани, докато старшата стюардеса е настоявала да арестуват доктора, когото се е опитала да съсече на две с брадва, а междувременно командирът очевидно отказва да каже каквото и да е на когото и да било, докато няма адвокат.

Дейвид Бърд се наведе напред.

— Доктор ли каза?

— Спомняте ли си името Логан? — попита в отговор Зофел, после им разказа това, което знаеше за катастрофалния опит на така наречения похитител да влезе в пилотската кабина. — Във всеки случай, каквото и да е ставало преди това, когато тя се е опитала да го скъси наполовина, той е носел на командира аварийна радиостанция, а не се е опитвал да го нападне. Между другото, закарали са го навреме в болницата. Ще се оправи.

— Е, защо командирът изобщо е кацнал в Нигерия? — попита Джон. — И какво е станало с втория пилот?

Джордж Зофел се подпря на каросерията.

— Вторият пилот е изчезнал, а авиокомпанията се опитва да изясни нещата, но междувременно сигурно ще ти е забавно да научиш, че нашият стар приятел генерал Мшира вече е с десет милиона долара по-богат. Почти веднага след като първата вноска от десет милиона от Нигерия пристигнала в банката, той ги прехвърлил някъде другаде и ги изтеглил. Предполагаме, че около половин час по-късно правителствените лидери на Нигерия са видели „заложниците“ на живо по Си Ен Ен, когато са излизали от самолета в Марсилия. Същите заложници…

— … които трябваше да са при Жан Мшира по средата на джунглата — засмя се Джон. — Предполагам, че нигерийците са донякъде раздразнени.

— Може да се каже — ухили се Джордж. — Но най-хубавото е един имейл от Мшира до нигерийското правителство, който прехванахме преди няколко минути. Той напълно сериозно обявява, че заложниците са в Марсилия само защото той е знаел, че нигерийското правителство ще плати откупа, и лично е заповядал освобождаването им, очаквайки правилното решение. После е имал наглостта да им даде номер на банкова сметка, за да могат да му изпратят останалите двеста и деветдесет милиона.

— Шегуваш се — каза Дейвид.

— Не, не се шегувам — обади се Джон. — Това си е точно в стила на нашия доктор Мшира. Този човек вероятно е най-великият жив опортюнист на света, с черно чувство за хумор като екстра.

— Аха, говориш така, защото го познаваш лично, нали? — пошегува се Дейвид, но смехът му заглъхна, когато забеляза, че Джордж Зофел не реагира, а Джон Блейлок кима.

— Не. Не! Наистина ли?

— Дълга история, Дейвид — отвърна Джон. — Но доктор Мшира наистина е страхотен човек.

Зофел сви устни и погледна Джон Блейлок.

— Има и още нещо, Джонатан.

— Казвай.

— Спомняш ли си, че разговаря с Ранди Брейди, един от нашите техници в спектрографската лаборатория и го накара да ти направи спешен анализ на светлината, която се отразява от ръцете на предполагаемите заложници?

— Разбира се — отговори Джон. — Това наклони везните.

Джордж Зофел се усмихваше.

— Аха.

— Какво за него?

— Ами Ранди много се извинява, че му е отнело толкова дълго време да ти се обади с анализа си, и беше много притеснен, когато му казах, че вече си си тръгнал.

— О, той се е обадил с окончателния анализ? Добре. Но няма нужда да се извинява — каза Джон. — Предварителният анализ свърши работа. И така… какво показва окончателният анализ на онези снежнобели ръце на снимките?

— Общо взето това, което каза на адмирал Сандерсън: бяла кал, съставена от глина, тебешир, варовик и вода, натъркана по ръцете им, за да ги накара да изглеждат с бяла кожа. Бързо, евтино и ефективно за спътникова снимка.

— Добре. Адски умно от страна на доктор Мшира — каза Джон. — Виж, Джордж, има още нещо…

— И — продължи Джордж Зофел, като пренебрегна опита на Блейлок да смени темата — Ранди каза да ти обясня, Джон, че по време на онези напрегнати минути, когато се готвехме да взривим боинга във въздуха и ти му се обади, той е трябвало първо да изпрати серия от команди към камерите на спътника, преди да направи оценка. Току-що беше получил предварителните резултати, когато разговарях с него… след като ти си тръгна.

— Предварителни резултати? — повтори Дейвид объркано, като се чудеше защо Джон беше замълчал.

Зофел кимна.

— Аха. Предварителни. Тоест първите данни изобщо. Ранди се обади малко преди да дойда тук.

Джордж Зофел се обърна и им помаха.

— Лека нощ, господа. Добра работа свършихте.

Той пое обратно към сградата, като остави смълчания Джон Блейлок и Дейвид, който се обърна и го изгледа.

— Предварителни резултати ли?

Джон сви рамене.

— Ти си предполагал, така ли? — попита Дейвид.

— Ами…

— Ти… ти си казал на началника на кабинета на Белия дом, за бога, че имаш доказателства, които си нямал?

Джон Блейлок отпи от бирата си с прекомерно удоволствие и се отпусна в шезлонга, като се загледа в далечината.

— Нямахме време да се мотаем. Щяха да взривят онези нещастници във въздуха.

— Но, господи, Джон, ами ако самолетът беше празен, заложниците бяха още в Нигерия, а боингът всъщност беше троянски кон?

— Ти беше убеден — отвърна безизразно Блейлок. — А това беше невероятен стимул за мен. Ние, запасняците, винаги сме готови да се подчиним на действащите офицери, нали знаеш.

Дейвид почти заекваше:

— Но… това беше мой анализ, а не… нямаше солидни доказателства. Ако беше сгрешил?

— Това не е верният въпрос, Дейви — отвърна Джон, като облегна глава на лявата си ръка. — Верният въпрос е: „Ами ако се бях поколебал да действам? Ако бях изчакал потвърждението, за което вече знаех, че няма да пристигне навреме и което всъщност пристигна току-що?“. Щяхме да сме избили повече от триста мъже, жени и деца въз основа на грешно предположение.

Той се протегна и потупа рамото на Дейвид с бирата си, за да подчертае следващите си думи.

— Ти ме убеди, Дейвид. Аз наистина исках още доказателства, но времето ни изтичаше. Трябваше да вярвам на инстинктите си, както и на твоите.

 

 

Международно летище, Марсилия

5:15 ч

— А сега аз имам въпрос към вас, инспекторе — каза Джени Бретсън, като погледна френския полицай.

Другите двама мъже и жената, които си водеха бележки при разпита на пътниците и екипажа, също я погледнаха.

— Разбира се — отвърна мосю Кристиян льо Бурже на английски.

— Имате ли идея как да изпратим тези хора по пътя им? Кацнахме преди цели четири часа.

Той леко се засмя.

— Вашата авиокомпания е изпратила резервен самолет и екипаж, които в момента летят насам от Лондон. Те ще откарат пътниците ви до Кейптаун, а друг екипаж ще закара вашия самолет обратно в Лондон. Не знаехте ли?

Тя поклати глава.

— Разбирам, че сте изтощена, мис Бретсън. Ние вече приключихме.

— Ще арестувате ли някого? — попита тя.

Инспекторът поклати глава.

— Не — отвърна, като затвори бележника си. — Всички са свободни. Включително и вие, разбира се. Поискахте да говорите по телефон, нали?

Той я въведе в един съседен кабинет и й подаде слушалката.

— Операторът е готов да ви свърже.

Джени му благодари и извади една бележка от дамската си чанта. Откри номера в Швейцария, който търсеше, и го предаде на оператора. Няколко минути по-късно излезе от кабинета и видя, че инспекторът я чакаше.

— Усмихвате се, мис Бретсън. Добри новини ли имаше?

Джени кимна и му разказа за тежката автомобилна катастрофа на Джана Ливай и отчаяното пътуване на родителите, както и за препятствията, които „Меридиън“ и системата на въздушния транспорт бяха поставили на пътя им.

— Дъщеря им е дошла в съзнание малко след като са пристигнали в болницата и лекарите смятат, че вече има шанс да се оправи — каза Джени. — Толкова се радвам.

— Необичайно е служителка на авиокомпания да се вълнува така за пътниците си — отбеляза инспекторът. — Особено в днешно време.

 

 

Десният лакът на Мартин Нгуме се плъзна от облегалката. Внезапното движение отново го събуди. Той потърка очи и се изправи замаяно, като погледна близкия часовник.

„Четири часа — помисли си. — Кацнахме преди четири часа в Марсилия. А трябваше вече да съм в Кейптаун.“ Спомни си как беше последвал останалите пътници от самолета на „Меридиън“ в една претъпкана чакалня, където всички бяха разпитани един по един.

Виждаше телефонна будка от другата страна на чакалнята. Някой от армията полицейски и летищни служители му беше обещал на английски с тежък акцент, че ще му помогне да се обади в Южна Африка на сутринта. Посред нощ нямаше смисъл. В малкия магазин в Совето нямаше да има никой, който да вдигне телефона, камо ли да му каже нещо ново за съдбата на майка му.

Мартин се обърна към един също толкова сънлив мъж до себе си.

— Знаете ли кога ще можем да продължим към Южна Африка?

Мъжът поклати глава и въздъхна, но в същия момент уредбата оживя:

Господин Мартин Нгуме, моля обадете се на служителката до вратата. Господин Мартин Нгуме.

За момент Мартин си помисли, че все още сънува. Сякаш отново беше до гишето в Лондон преди толкова много часове.

Но не, този глас беше различен.

Мартин се изправи от седалката и помаха, а служителката бързо закрачи към него.

— Вие ли сте Мартин Нгуме?

— Да.

— Бихте ли ме последвали, мистър Нгуме? Очакват ви на телефона.

— Мен? Но кой…

Обзе го страх, докато вървеше след нея. Не усети как го въведоха в един малък кабинет и му подадоха слушалката.

— Ало?

— Мартин? Ти ли си? — попита развълнувано един познат мъжки глас.

— Да. Филип? — В ума му се мярна лицето на един от съквартирантите му. — Филип ли се обажда?

— Кой друг, човече? Тук съм, в апартамента. Видяхме те по Си Ен Ен, след като чухме, че вашият полет има проблеми, че сте го отвлекли или нещо подобно. Както и да е, радвам се, че си добре. Трябваше ми разрешение от Конгреса, за да се свържа с теб.

— Аз съм добре, Филип, но… все още не знам нищо за майка ми, а ще отнеме още много време, докато стигна до Совето.

— Тя е добре, Мартин. Повярвай ми. — Филип доволно се засмя.

— Бих искал да ти вярвам — отвърна Мартин, — но е много страшно, когато една стара жена изчезне и никой не знае къде е отишла или какво е станало с нея.

— Е, познай какво, съседе? Ние знаем къде е отишла, а освен това знаем, че е съвсем добре, макар че се притеснява за теб.

Мартин замълча, като се опиташе да разбере думите му.

— Ти… ти знаеш? Как? Говорил ли си с нея? Свързал си се по телефона?

— Не. Искам да кажа, да, говорихме с нея. Сигурен съм, че е тя.

Мартин затвори очи и поклати глава. Ушите му си играеха номера, като го караха да чува това, което искаше да чуе.

— Значи не си сигурен, Филип? Как звучеше гласът й?

— Мартин, майка ти нали е една дребна чернокожа госпожа, много добре облечена, с голяма, широка усмивка?

— Ами… да, но защо… не те разбирам.

— Спомняш ли си статията за теб във вестника?

— Да.

— Е, някакъв добросърдечен богат човек от Чикаго очевидно се е трогнал от това, което си казал, как учиш в колеж заради майка си и така нататък, и решил, че тя трябва да дойде в Чикаго. Затова платил на един адвокат от Кейптаун да уреди нещата и когато адвокатът писал на майка ти, тя зарязала всичко… нали така, мисис Нгуме? — каза той някому. — Аха… тя кима. Когато получила писмото от адвоката, майка ти тръгнала, без да каже на никого, просто хванала влака за Кейптаун. Пристигна тук с лимузина преди няколко часа да те търси. Всичко трябвало да е изненада. Ето. Давам ти я.

— Мартин?

Когато чу гласа й, Мартин усети очите му да се изпълват със сълзи. Опита се да ги спре, но нямаше смисъл. Леденото чувство, че никога няма да я види отново, което се беше загнездило в стомаха му, и сегашното облекчение бяха толкова силни, че той тихо захлипа, докато майка му развълнувано му разказваше за голямото си приключение.

— Запознал си се с чудесни приятели, Мартин — говореше тя. — Купиха ми един от онези хамбургери и накараха една стара жена да се чувства много добре.

— Чакай ме там, мамо — каза той, като най-сетне се засмя през сълзи. — Идвам. Идвам си вкъщи при теб. Искам да ти покажа Америка.

 

 

Чикаго, пет седмици по-късно

Прокурорът Деби Рандъл седеше на удобната задна седалка на взетата под наем кола, като целенасочено отбягваше неодобрителния поглед на колегата си и се взираше упорито в книжата в скута си.

— Не можеш ли просто да се наслаждаваш на пътуването и да си говориш с мен? — оплака се Алекс Браунли.

— Бих могла — отвърна Деби, без да откъсва очи от обвинението в предумишлено убийство, отправено към някой си Брайън Логан, — но преди да се срещнем с този информатор, искам да прегледам случая.

— Просто е, Дебс — каза Алекс, като позволи на очите си да се плъзнат по приятните форми на тялото й. — Уволненият лекар толкова се е ядосал на авиокомпанията, че е решил хладнокръвно да пребие втория пилот до смърт.

Деби вдигна очи към него и поклати глава.

— Всичко друго е, но не и просто. Извършено е в състояние на афект и въпреки че те пледират за невменяемост, в крайна сметка ще го осъдим.

— Ще бъде трудно без тялото на втория пилот — каза Алекс.

— Този проблем може да се разреши.

— Тоест… човекът, с когото ще се срещаме, знае нещо, така ли?

Тя кимна и вдигна очи. Все още им оставаха около шестнайсет километра до „Полуоки“, едно частно летище на север от „О’Хеър“.

— Всичко, което знам — продължи Деби, — е, че нашият шеф преди няколко часа е разговарял с човек, който лети към „Полуоки“. Нашият безстрашен лидер каза, че след като двамата с теб сме каубоите, които го накараха да поеме това дело, за да послужи за урок на авиокомпаниите, ние трябва да отидем и да поговорим с него.

— Това не е просто пример за човешка ярост, Деб. Ние обвиняваме един доктор, който е убил член на екипажа.

— Е, нали знаеш, че първоначално шефът се колебаеше да предявим обвинение именно поради липсата на тялото. Нигерийците го търсят от три седмици, но от него няма и следа.

— Все пак ми се иска да имахме обвинение във въздушно пиратство, Деби. Това щеше да е по-забавно в съда.

— Да бе, много забавно. Случай, който е разрешен от самото начало. Да видим, няма достатъчно доказателства, показанията на повечето от пътниците противоречат на обвинението, командирът не е сигурен какво е станало, а единствените ни доказателства срещу Логан са записите от пилотската кабина, на които се чува как казва по уредбата, че полетът трябва да продължи към Кейптаун.

— Опитал се да превземе самолета със сила, Дебс — отбеляза Алекс. — Вече водихме този спор.

— Да, водихме го. А той ще каже, че не е имал намерение да превзема нищо; това са просто устни заплахи. В края на краищата е заповядал на командира да лети натам, накъдето и без това е трябвало. Доста тъпо отвличане, нали? Някога случвало ли ти се е съдебните заседатели да започнат да се подхилкват и да продължат, докато зареват от смях и изпопадат от столовете си?

— Не — каза Алекс, като с мъка се опитваше да скрие усмивката си, когато си представи идиотската картина.

— Повярвай ми. Не е забавно.

Елегантен корпоративен „Гълфстрийм V“ кацаше на пистата, когато те доближиха терминала за частни самолети.

— Това ли е той? — попита Алекс.

Деби провери в един малък бележник и кимна.

— Така мисля… ако правилно разчитам номера на опашката. Има само букви вместо обичайните цифри, каквото и да значи това. Може да е с британска регистрация. Освен това е подранил.

Тя се огледа и забеляза другите автомобили и хора, които очевидно чакаха същия самолет. До една лимузина стояха двама митничари.

Деби проточи врат в другата посока, като се опитваше да различи няколко души, които стояха до вратата на чакалнята.

— Очевидно не само ние сме дошли да го посрещаме — отбеляза тя.

Гълфстриймът спря и двигателите започнаха да затихват, докато спускаха предните стълби. Двамата митнически инспектори се качиха на борда и изчезнаха, но един от тях се върна след трийсет секунди и пое право към тяхната кола.

— Тук има ли хора от щатската прокуратура?

— Ние сме — обади се Деби.

— Добре. Искат да се качите на борда.

Той се обърна и пое обратно към гълфстрийма, без да обясни нищо повече. Деби и Алекс излязоха от колата и го последваха.

В частния самолет се усещаше ароматът на естествена кожа. Митничарят посочи надясно, а една смайващо красива чернокожа жена в униформа на стюардеса ги придружи до салона, където ги очакваше спортно облечен мъж.

Деби протегна ръка и се представи.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза мъжът.

Той стисна и ръката на Алекс и им даде знак да седнат.

— Може ли да попитам как се казвате? — започна Деби.

— Преди това — отвърна мъжът — искам да знам дали вие сте прокурорите, които работят по обвинението на доктор Брайън Логан.

Те кимнаха и той продължи:

— Също така искам да знам в какво можете да го обвините, в какво сте го обвинили и защо.

Деби се поколеба и погледна към Алекс, а мъжът отново заговори:

— Вижте, вие сте тук само защото началникът на вашия отдел искаше да ми сътрудничите, а аз ви гарантирам, че притежавам най-важната информация, която сте получавали по този случай. Така че, моля ви, отговорете на въпросите ми.

Деби въздъхна и кимна, после изреди всички потенциални обвинения, които можеха да предявят, и решението да съдят Логан за предумишлено убийство.

— Вече е обвинен и задържан, но освободен под гаранция. Имаме солидно обвинение с важен свидетел. Липсва само тялото на Абът.

— Това вероятно е старшата стюардеса, нали?

— Точно така.

— Джуди Джаксън?

Алекс и Деби се спогледаха и Деби кимна:

— Да.

— Очаквах „Меридиън“ вече да са уволнили Джаксън по редица причини.

— Така е — потвърди Деби. — Но това не намалява нейната достоверност като свидетел на убийството на Абът.

— Наистина ли? Вижте — продължи мъжът, — истината е, че макар Джуди Джаксън несъмнено да вярва, че е права, тя греши. Брайън Логан не е убил или наранил Гарт Абът по никакъв начин.

Алекс се наведе напред със сплетени пръсти, а лицето му изразяваше неодобрение и скептицизъм.

— На какво основание правите това твърдение, сър? Какви доказателства имате?

— Аз — отвърна мъжът. — Аз съм основанието.

Алекс се облегна назад, като клатеше глава и се мръщеше.

— Вие сте наредили да докарат двама много заети щатски прокурори чак от града, за да чуят личното ви мнение?

Той се обърна към Деби и понечи да стане.

— Това е абсурдно. Хайде да се махаме оттук.

— Чакай! — Тя вдигна ръка да го спре, като изучаваше мъжа срещу нея. — Какво точно искате да кажете с това, че вие сте основанието?

— Не ви ли трябва тялото на Гарт Абът, преди да обвините Логан?

— Не. Искам да кажа, че присъствието на тялото наистина щеше да помогне, но…

— Добре. Защото аз знам къде точно е то.

Двамата адвокати се спогледаха с разширени очи, а Алекс отново седна на ръба на плюшения стол.

— Къде?

— Тук.

— Тук? — попита Деби. — На борда на този самолет?

Той кимна.

— Аха. Точно пред вас.

Той се протегна и вдигна левия си крачол, като им показа метална скоба и гипс, наблюдавайки лицата им.

— Аз съм Гарт Абът и както се казва, слуховете за моята смърт са силно преувеличени.

 

 

Каръл Абът седеше в дневната с няколко приятели и чакаше от часове. Никой от тях не разбираше чувствата, които я разкъсваха, никой не знаеше какви остри думи беше разменила със съпруга си последния път, когато бяха разговаряли.

Сателитното обаждане на Гарт беше дошло неочаквано, някъде над Атлантическия океан, като гръм от ясно небе. Той не беше мъртъв и сега беше тук. Объркването в сърцето й беше смесено с огромно облекчение след седмиците притеснение и траура за един съпруг, когото и без това беше решила да изостави.

Сега Гарт влезе през предната врата с патерица и гипс на левия крак, влачейки десния. Хвърли патерицата на пода, сграбчи я и здраво я притисна. Разроши косата й, докато я целуваше по врата, после се отдръпна и я погледна право в разтревожените й очи.

— Аз мислех… — започна тя и не успя да довърши.

Останалите се стълпиха около тях и той започна да стиска ръцете им и да отвръща на прегръдките. Остави Каръл да го заведе до дивана, докато въпросите заваляха и той вдигна ръка да забави пороя.

— В доклада, който получихме, казваше, че краката ти са простреляни, Гарт. Те мислеха… този доктор, когото обвиниха, че те е убил, мислеше, че си умрял от загуба на кръв.

Той поклати глава.

— Кървях много лошо, когато паднах от самолета, но куршумът не беше засегнал артерията. Излезе, че са ме простреляли проклетите правителствени войски, а не бунтовниците. Попаднах в кръстосан огън.

— Значи са те оставили да умреш на пистата — каза един от мъжете.

— Не „те“, Кийт — отвърна Гарт, като отвърна на погледа на един от колегите си пилоти от „Меридиън“. — „Той.“ Старият ни приятел Фил Найт.

— Знаеш ли, че го уволниха?

Гарт поклати глава.

— Не знаех. Май не съм изненадан. Бях готов аз да убия копелето, особено докато лежах там и гледах алуминиевата птичка, в която бяхме летели, да се отдалечава без мен. Не мога да ви опиша как се почувствах. Не можех да повярвам! Пълно предателство, пълно изоставяне.

— Цялата авиокомпания беше шокирана, Гарт — заяви Кийт.

— И аз. Знаете ли какво? Трябваха ми всичките тези седмици да го разбера, но е вярно. Вината е повече на „Меридиън“, отколкото на Фил Найт. Какво са правели, по дяволите, когато са настанили неподготвен командир от вътрешни полети в международния отдел? Къде са останали обучението и тестовете? Те са го вкарали в кланицата и аз не смятам да мълча за това.

— Какво стана, когато Найт те остави там? — успя да каже Каръл.

— Имаше контраатака — отвърна Гарт. — След като видях самолетът да излита, чух как един от войниците, които ме простреляха, доближава да види дали съм мъртъв. Ритна ме в ребрата и ме обърна, а аз се опитах да изглеждам мъртъв и да не реагирам на болката. Очите ми бяха полуотворени и зърнах как отново се прицелва в мен, но изневиделица долетя изстрел и той падна мъртъв. Внезапно същият огромен широкоплещест командир на бунтовниците, с когото се бях разправял след като кацнахме, се появи и ме вдигна, докато войниците му стреляха във всички посоки, за да го прикриват. Мисля, че болката най-сетне ме накара да изгубя съзнание. Както и да е, събудих се три дни по-късно в малка полева болница и видях същия човек, генерал Мшира, който седеше там и се усмихваше. Излезе, че е лекар хирург и, общо взето, ме е закърпил.

— Но… как се измъкна оттам? — попита Каръл.

Той им разказа за искането за откуп и платените десет милиона, както и за това, че през последните няколко години Мшира е забогатял, като ефективно е обирал правителството и си е играл с армията му, докато ръководел бунта.

— Не знам дали това, което прави, е морално, или не, но когато поиска, той е много мил човек. И е много интелигентен. Правителството побесня и прати армията да ни търси… него, искам да кажа. Затова ми каза, че не може да ме пусне да се прибера. Той има сателитни телефони, връзки, оборудване… този човек е направо пристрастен към електрониката! Планира атаките си на джобен компютър и лаптоп! Обеща да ме откара вкъщи с частния си самолет веднага щом е възможно, и удържа на думата си.

— Искаш да кажеш, че този гълфстрийм… — попита Кийт.

Гарт кимна.

— Негов е.

Изтощението явно вземаше връх и когато свитата от приятели най-сетне си тръгна и ги остави сами, Каръл неспокойно се отпусна в прегръдките на Гарт, докато се опитваше да реши какво да прави и какво да каже. Когато другите гласове заглъхнаха, тя изведнъж дочу подходящо тъжните звуци на клавирно соло, носещи се от стереоуредбата, която беше включила преди часове.

В един момент го чу как си поема дъх на пресекулки. Устните му почти докосваха ухото й.

— Имаме малко време, Каръл. Засега няма да мога да летя.

Тя се отдръпна и го изгледа, а очите й блестяха от чувство за вина и тъга.

— Съжалявам, Гарт, толкова съжалявам…

Тя закри уста, но той нежно взе ръката й и я целуна.

— Имаме много неща за решаване — каза той. — И двамата трябва да се извиняваме. Но… аз вече получих няколко съвета, така да се каже, докато разговарях с доктора в оная странна и ужасна нощ, както и в седмиците по-късно. Оптимизмът на този човек е заразен, а това променя гледната ти точка, знаеш ли?

Тя кимна несигурно.

— Във всеки случай — продължи той, — въпреки че беше ужасно да не мога да ти се обадя и да ти кажа, че съм добре, това ми даде и време да размисля. Разбрах, че сигурно има много неща, които си се опитвала да ми кажеш през последните няколко години, ала аз не съм те чувал.

— Гарт… — опита се да го прекъсне тя, но той вдигна пръст, за да я накара да замълчи.

— Не… само ме изслушай. Нещата рядко са такива, каквито изглеждат. Този „Боинг 747“ например беше летяща къща на илюзиите, пълна с напрежение и ярост, които ние сами бяхме създали. И всеки път, когато си мислех, че съм разбрал кой е прав, кой греши и кой е врагът, всичко се променяше. Същото стана и с Мшира. Същото е и с нас. Аз те обичам, Каръл. Имаме втори шанс да разберем какво искаме и мисля, че трябва да се възползваме от него. Да започнем с това да отделяме време, за да се изслушаме. Как ти се струва?

За пръв път, откакто беше влязъл, той усети как тя се отпусна, усмивката й беше искрена и спонтанна, сълзите й потекоха и устните й искрено потърсиха неговите.

 

 

Централен офис на „Меридиън Еърлайнс“ Чикаго, Илинойс, шест месеца по-късно

Адвокатът на Фил Найт го поведе към малка заседателна зала и затвори вратата. Той седна и свали черните очила, с които се беше надявал да скрие самоличността си. За щастие нито медиите, нито ядосаните служители на „Меридиън“ се бяха появили да го измъчват и той беше благодарен за това. След като го преследваха месеци наред и вестниците, и седмичните списания го обявиха за злодей, той почти не можеше да повярва, че са го оставили на мира.

— Добре ли си, Фил? — попита адвокатът от Асоциацията на гражданските пилоти.

— Аха — отвърна безизразно Фил, като се чудеше какво изобщо означаваше този въпрос.

Щеше ли пак да бъде „добре“ някога през живота си? Знаеше само как да пилотира граждански самолети, а сега не можеше да го прави. Профсъюзите смело бяха заявили, че ще го върнат на работа, и насрочиха изслушването, на което се канеше да се яви — единствения начин уволнен пилот да пледира за връщане на работа, като използва закона.

Но той знаеше, че няма смисъл. Те го защитаваха заради договорните си задължения, но не го правеха искрено. Всяко негово решение беше преценено като грешно, глупаво или още по-лошо и повечето пилоти се съгласяваха с това. Да се приземи в Нигерия, да остави втория си пилот, когото смяташе за мъртъв, за да спаси над триста души — всеобщо беше убеждението, че Фил Найт не е замесен от нужното тесто за авиационен командир, и фактите бяха удобно размествани, за да подкрепят това убеждение.

„Меридиън“ не очакваше да пострада сериозно от обвиненията. Щяха да се борят с различните съдебни искове и общественото негодувание, като просто сочат професионално набучената на кол глава на Фил Найт и обявяват, че самите те са били заблудени. Ако системата изобщо се е провалила, щяха да кажат те, това беше само в пропуска й да забележи факта, че Фил Найт е некадърник, който никога не е бивало да бъде допускан в пилотската кабина на пътнически самолет.

Цената, която платиха съпругата и децата му, беше ужасна — вярата им в него беше изгубена, както и тази в системата. Ако изобщо имаха шанс като семейство, той щеше да бъде на друго място. Щяха да се преместят в по-скромна къща, докато той се опитваше да си намери работа като пилот в някоя куриерска фирма в Щатите или може би някъде в чужбина. Чековете за двеста хиляди долара годишно и неограничените пътувания за семейството му, както и гордостта, че е командир в голяма авиокомпания, бяха загубени завинаги.

— Фил, преди да започнат, може би трябва да преговорим някои неща — обади се адвокатът от профсъюза.

Найт поклати глава.

— Няма какво да преговаряме. Губите си времето с мен.

Пътят до залата на комисията беше мъчителен. Зад покритата със сукно маса седяха вицепрезидентът на оперативния отдел, главният пилот, началникът на отдела за обучение и няколко други старши капитани. Сякаш беше командир от флота, който е изгубил кораба си и се изправя пред комисия от разгневени адмирали. Принципите бяха същите, заключението — предварително направено.

Въпросите и отговорите не бяха изненадващи, а гневът на хората, които щяха да се занимават с уволнението му, едва се прикриваше от престорена вежливост.

— Не, сър — отговори Фил на един от въпросите. — Не смятам, че решенията ми са нарушили разпоредбите, но дори да е било така… да, знам, че никой не иска да чуе подобно нещо… аз съм продукт на обучението си или липсата на такова. Никой не ми беше казвал нещата, които се очакваше просто да знам ей така.

Профсъюзът беше докарал добре подбрана група от експерти, които да потвърдят технически правилното изпълнение на извънредните му кацания, като се имат предвид непълните инструкции на „Меридиън“. Компанията беше отвърнала на удара с извикването на собствени свидетели, които се противопоставяха, критикуваха, омаловажаваха и обезсмисляха всяка точка от защитата му. И все пак към средата на изслушването Фил откри, че си е позволил да зърне мъждукането на слаба надежда, че решението им може да бъде променено. Безупречното му досие като командир на вътрешни полети беше изложено с подробности, включително и свидетелството на един дългогодишен приятел и бивш втори пилот, който беше дръзнал да си спечели отвращението на колегите си, като говори в негова защита.

Но краят на добрите свидетели и смекчаващите вината твърдения дойде твърде бързо и той отново видя как лицата на съдиите започват да се втвърдяват. Това му попречи да чуе шума от вратата, която се отваряше зад него.

— Извинете, много ли закъснях? — попита един мъжки глас отзад.

Интонацията му беше смътно позната, но Фил не се обърна.

— Кой сте вие? — попита председателят на комисията, очевидно объркан.

Мъжът спря пред масата и започна да раздава книжа на различните членове на комисията, после се обърна, раздаде копия на адвокатите на компанията и кимна на Фил Найт, който най-сетне вдигна очи. Фил усети как сърцето му потъва още повече, когато човекът се усмихна и се обърна към председателя на комисията. Лявата му ръка все още беше в превръзка.

— Аз съм доктор Брайън Логан — каза той, а вратата зад тях се отвори още веднъж. — И дойдох с един от вашите хора, вторият пилот на „Меридиън“ Гарт Абът. Той току-що влезе.

Председателят въздъхна, кимна и посочи към стола за свидетели.

— Наистина бяхте включен в списъка на свидетелите, доктор Логан, заедно с мистър Абът, но се канехме да се откажем от вас.

— Извинявам се от името на двама ни — каза Логан. — Господин Абът ме чакаше, а моят полет от Бостън закъсня.

Брайън вдигна показалец.

— Преди да започнем, бих искал тази комисия да знае точно защо съм тук. Всички вие сте информирани, че аз съдя вашата авиокомпания за милиони долари, защото един от вашите екипажи е отказал на съпругата и сина ми медицинска помощ по време на полет. И съм лично обиден от обвиненията, които вашата авиокомпания се постара да потвърди, че съм убил Гарт Абът, който в момента стои зад мен и е съвсем жив. Знаете, че между нас има доста лоши чувства, а освен това знаете… защото го заявих публично в пресата… че исках Фил Найт да бъде уволнен, а точно това вие направихте съвсем своевременно. Е, Гарт Абът и аз сме тук, за да се уверим, че вината за всички глупости, които се случиха на Полет шест, ще бъде понесена. Но това не означава, че съм дошъл да обвинявам другите. Дойдох, за да споделя вината с командира, с всички ядосани пътници, както и с вас, водачите на една съсипана, много уязвима система, която напълно се провали в задачата да подготви този човек за работата му като международен пилот.

Той направи пауза, за да позволи думите му да достигнат до слушателите.

— С други думи, господа, ние сме тук да подкрепим искането за връщане на работа на капитан Найт.

 

 

— Кога ще обявят решението? — попита Брайън Логан, като се протегна да стисне ръката на Гарт Абът през отворения прозорец на мястото до шофьора. Караше съпругата му.

— От две седмици до месец. Ще ти се обадя, когато разбера.

Гарт му махна, колата потегли, а на същото място спря нов седан. Вратата се отвори, Брайън се качи и се обърна към елегантно облечената жена зад волана.

— Благодаря ти, че уреди всичко, Джени — каза той. — Да ме вземеш от летището, да ме чакаш и прочее. Това е повече, отколкото имах право да очаквам.

— Глупости.

— Искам да ти благодаря, че изобщо ми се обади и предложи да ми помогнеш.

— И как мина? — попита тя, като зави към близкия изход на магистралата, за да поеме към летище „О’Хеър“.

Брайън почти беше завършил разказа си за събитията, когато спряха до терминала на „Американ Еърлайнс“ и тя паркира.

— Ако полетът ти не закъснее, имаш четирийсет минути.

Той се поколеба с ръка на вратата, без да откъсва очи от нея.

— Идваш ли понякога в Бостън?

Тя се усмихна с лъчезарна, щастлива усмивка, която го стопли по начин, по който не се беше чувствал, откакто загуби Дафни.

— Обожавам Бостън, но рядко ме канят.

Той усети как собствената му усмивка неволно става по-широка.

— Искаш ли покана?

— Зависи кой я отправя — каза тя, като наклони глава и разтърси тъмната си вълниста коса.

Той стисна ръката й.

— Искаш ли да дойдеш в Бостън и да ми позволиш да те разведа из него?

— Бих дошла, да — каза тя, като стисна ръката му в отговор и я пусна, за да хване волана. — Обади ми се, ако имаш желание.

Брайън Логан кимна.

— Добре, ще го направя.

— Естествено. Само един въпрос. Разпръсна ли го?

— Моля?

— Прахът на съпругата и детето ти. Беше в куфарчето ти по време на полета.

Долната челюст на Брайън леко увисна, когато я погледна.

— Откъде знаеш? — попита накрая.

Тя се усмихна в отговор.

— Досетих се.

— Да — кимна той. — Дафни обичаше океана. Наех една лодка.

— Така е най-добре.

— Отново ти благодаря — каза той и неловко отвори вратата.

От колоните над главите им се чу дразнещ глас, който заплашваше с ужасни последствия всички, които се бавят в зоната за слизане.

— Днес направи каквото трябваше, Брайън — прошепна тя през отворената врата.

Той кимна, излезе от колата и се наведе отново през отворения прозорец.

— Не знам дали това, което днес казах вътре, ще помогне на Фил Найт, но мога да те уверя, че вече помогна на мен. И трябва да благодаря на теб, Джени.

Тя му се усмихна, той махна със здравата си ръка и бързо се изгуби в тълпата.

Джени Бретсън го проследи с поглед. После си пое дълбоко въздух и впери очи пред себе си. Усмивката озари цялото й лице и тя натисна газта.

Край