Джон Нанс
Полет 6 (16)

15

Летище „Хийтроу“, Лондон

9:25 ч

Температурата беше достигнала 22 градуса още в осем сутринта и вещаеше още един горещ летен ден за Обединеното кралство във века на глобалното затопляне.

Трима служители на „Меридиън“ — британски граждани, които все повече се тревожеха от упадъка на американския си работодател — заеха местата си на гишетата на изхода на летището и започнаха да подготвят купчините хартия и безкрайните колони компютърни данни, необходими за напълването на пътнически самолет с 365 места с човешкия му товар, от който идваха приходите. Полетът на „Меридиън“ до Кейптаун се предлагаше три пъти в седмицата, но рядко бе толкова пълен, колкото тази сутрин. Двеста и осемнайсет души щяха да се присъединят към първоначалните сто и шест от Чикаго в неприятно сгорещения салон за заминаващи и много от тях наблюдаваха вратата към коридора така, сякаш качването на борда трябваше да започне със стартов изстрел.

Мартин Нгуме остави слушалката на телефона и постоя мълчаливо минута-две. Опитваше се да вдигне завесата на отчаянието, която обгръщаше съзнанието му. Още веднъж беше помолил собственика на малкия магазин в Совето да вземе лост, да измине триста метра надолу по улицата и да разбие катинара на майчината му къща.

„Моля те, Джо, моля те провери дали не е вътре, да не й е зле, или не може да се движи.“

Най-сетне Джо беше обещал. Но нямаше да има възможност да му се обади отново чак до Кейптаун. Сателитните телефони в самолета бяха прекалено скъпи. Мартин се изправи и вдигна малкия куфар, с който се беше качил от Чикаго. Искаше му се Лондон да не беше последната спирка за американката Клеър, която беше толкова мила. С нея се чувстваше добре дори когато тревогата заплашваше да го задуши.

— И какво ще правя, ако… ако майка ми е мъртва? — беше я попитал Мартин през нощта някъде над Атлантическия океан.

— Ще оцелееш — бе отвърнала Клеър. — Ще оцелееш, точно както всички го правим, когато родителите ни починат.

Тя го беше потупала по ръката и той оценяваше съчувствието й, но никога нямаше да можеше да обясни нито на нея, нито на някой друг какво означаваше всеки един ден в Съединените щати не само за него, но и за майка му. Беше й писал всеки ден с големи печатни букви, защото тя не бе никак добре с очите, и беше изпращал писмата веднъж седмично. Преди няколко месеца тя му беше отговорила, за да му каже, че за пръв път в живота си се чувства свободна в мизерията на Совето.

„Живея заедно с теб благодарение на думите ти, синко. Виждам, чувствам и научавам тези неща, сякаш и аз съм студентка.“

Писмото го беше развълнувало до сълзи и той мечтаеше за деня в не толкова далечното бъдеще, когато щеше да я доведе в Америка и лично да й покаже този нов свят. Беше казал същото на една репортерка, която беше дошла в университета, за да напише статия за чуждестранните студенти, и във вестника бяха публикували снимката на майка му. Винаги я носеше със себе си.

Мартин се усмихна на спомена. Беше й изпратил няколко броя, но не знаеше дали ги е видяла. Той се върна в салона и седна срещу една млада майка и двете й деца.

Карън Дейвидсън беше напълно изтощена, но тъй като й оставаха повече от десет часа полет, не можеше да си позволи да мисли за това. Невръстната й дъщеря най-сетне беше заспала отново, както и Били, който най-накрая се беше изтощил. Тя се взря в красивия чернокож младеж и се запита защо ли гледа толкова уплашено. Наоколо беше пълно с всякакви човешки драми, но в него имаше особена тъга и тайнственост.

Две от служителките минаха покрай нея, после едната се върна и приклекна до мястото й.

— Добре ли сте с децата?

Карън се поколеба дали да не я попита за коя авиокомпания работи, но се спря навреме. Служителката очевидно беше мила, очевидно англичанка и очевидно нямаше нищо общо със злобните, безсърдечни хора от „Меридиън“, с които се беше срещнала досега.

— Благодаря, добре сме.

— Чудесно. Скоро ще започнем да се качваме. — Тя се отдалечи с усмивка.

— Мартин Нгуме, ако обичате, елате на гишето — каза друга служителка по радиоуредбата. — Ако господин Нгуме е в чакалнята, моля да се яви на гишето.

Мартин скочи като ужилен, а сърцето му заби учестено. Дали не бяха научили нещо ново за майка му?

— Аз съм Мартин Нгуме — прошепна тихо.

— А, страхотно. Имаме добра новина за вас, мистър Нгуме.

— Каква?

— Прехвърляме ви в първа класа за цялата отсечка до Кейптаун.

Мартин се опита да се усмихне въпреки объркването си.

— Благодаря ви, но това не е нужно.

— Почакайте. — Служителката вдигна един лист, току-що излязъл от принтера. — Познавате ли жена на име Клеър Лангстън?

Усмивката му беше незабавна и явно заразителна, защото служителката също се усмихна широко в очакване на отговора.

— О, да. Клеър. Пътувахме заедно от Чикаго. Беше много мила.

— Е, мистър Нгуме — каза служителката, като взе дясната му ръка и внимателно положи новия златист плик за билета в нея, — явно е много мила жена. Мис Лангстън преди малко ви купи билет за първа класа до Кейптаун.

 

 

След като чистачите приключеха с работата си в салона на „Боинг 747“, а стюардесите подготвеха кухненските помещения, оставаше единствено обаждането на старшата стюардеса. Беше едно от малките, но донякъде традиционни правила на „Меридиън“. Единствено тя можеше да пусне лавината от пътници на борда, независимо от желанието на служителите на летището да освободят чакалнята колкото се може по-скоро.

Старшата стюардеса Джуди Джаксън пристъпи напред в коридора за качване за да позвъни, но спря за момент. Някой беше наредил в началото на ръкава да се поставят огледала, очевидно като застраховка срещу опасността пристигащите пътници да бъдат посрещнати от неизрядна стюардеса и да останат с лошо впечатление за британските служители. Добра идея, реши Джуди. На всяка жена се случваше да изглежда отвратително понякога, а дори и мъжете можеха да имат страшен вид с коса, разрошена от турбините на самолета, и със зачервени очи.

Тя проучи отражението си и остана доволна от гледката: леко бухнала тъмноруса коса до раменете и съвсем малко бръчки на приятно почернялото четирийсетгодишно лице. Очната й линия беше съвсем на място, а по зъбите й нямаше следи от червило — най-големият й кошмар. Изправи гръб в усилие да достигне 172-та сантиметра, на които толкова държеше.

„И за какво?“

Мисълта я прониза неочаквано. През последните няколко години връзки с мъже просто нямаше и в някои сутрини — когато нямаше нужда да се гласи заради авиокомпанията — кошмарният вид я устройваше напълно. Защо да се тормози в крайна сметка? Мъжете, изглежда, вече не я намираха за интересна, независимо от старанията да поддържа фигурата си.

Джуди се наведе и погледна през малкото прозорче на ръкава към терминала. Пътниците се тълпяха в чакалнята, нетърпеливи да бъдат натъпкани в алуминиевата тръба на боинга. Тя хвърли поглед към часовника си и реши, че могат да почакат още минута. После отново притисна лице към прозорчето и се опита да зърне мъжа, когото беше видяла преди половин час.

Беше достатъчно възрастен, за да й бъде баща, и точно това беше проблемът: той неприятно наподобяваше починалия й баща, дотолкова, че я полазваха ледени тръпки. Не че искаше отново да види лицето му, но то постоянно изскачаше навсякъде по света и нарушаваше спокойствието й по начин, който така и не можеше да си обясни. Сякаш я наблюдаваше. Сякаш не беше свършил с мъченията.

„Ето го! — помисли си. — Този отляво… Не, не е той.“

Отбеляза си наум да мине по пътеките след излитането и да потърси мъжа. Беше странна мания и тя го знаеше, защото беше докарала трима психотерапевти почти до припадък, докато им я обясняваше. Беше й писнало да отговаря на единствения им въпрос, зададен по разнообразни, еднакво лишени от въображение начини: „Защо се страхувате от подобни лица?“.

„Ако знаех това — бе изкрещяла на единия, закръглен мъж с островърха брадичка, — нямаше да ходя на психоаналитик! Нали?“

Преди няколко години се беше случило нещо, което беше поставило още един прът в колелата на брака й. Едно мъжко лице в тълпата я беше разтърсило до такава степен, че беше оставила съпруга си в чакалнята почти цял час, докато останалите пътници се качваха в самолета. Беше се върнала в последния възможен момент, след като беше преследвала двойника чак до един паркинг, но вредата вече беше нанесена. Съпругът й, който скоро щеше да бъде бивш, не й беше проговорил с дни и почивката им се бе провалила.

Но когато и да се появеше подобно лице, то привличаше вниманието й. Тя трябваше да се изправи срещу него и да прогони призрака лично.

— Просто се опитвате да се уверите, че все още е мъртъв — беше заключил един от психоаналитиците, доста самодоволно.

— И от мен се очаква да ви платя за това тъпо обяснение? — беше отсякла тя в отговор.

Джуди се върна към настоящето, докато наблюдаваше една от служителките да се доближава до прозореца на чакалнята на „Хийтроу“ и да притиска нос в стъклото, чудейки се какво става на самолета.

„Май достатъчно си поиграх с тях“ — реши тя и протегна ръка към телефона.

— Добре, тук е мама квачка. Отваряйте вратите за говедата.

 

 

Джими Робъртс потисна още една огромна прозявка и се усмихна на жена си. Бренда вдигна чантата си и се приготви да се нареди на дългата опашка.

— На кой ред бяхме, скъпи? — попита тя.

— На двайсети — отвърна той, като отново провери един от билетите.

Осъзна, че са застанали до един от най-шумните недоволни пътници от чикагския полет. Целият самолет беше пълен с ядосани хора и Джими се притесни, когато видя, че толкова много от тях се качват отново.

— Виждаш ли онзи с компютъра отдясно? — прошепна Бренда.

— Аха.

— Преди го чух как много възпитано помоли човека пред него да не накланя седалката и онзи толкова се ядоса, че напук я блъсна възможно най-силно назад. Помислих, че ще се сбият.

Джими поклати глава.

— Никога не съм виждал нещо подобно, дори в гимназията. Мечтая да стигнем до Кейптаун, преди да стане някоя беля.

 

 

Джеймс Хейвърстън стоеше на подиума, като наблюдаваше качващите се пътници и часовника си и тихо инструктираше трите служителки на гишетата:

— Имаме само четиринайсет минути. Хайде да изглеждаме енергични, става ли?

— Че ние сме енергични, Джеймс — възрази най-близката, като се усмихна наполовина.

— Говоря сериозно, дами — продължи той с пресилена усмивка. — Няма да допусна още едно закъснение заради забавяне в качването. Ясно?

Една от тях прекъсна работата си и изтича до входа на ръкава, за да говори с колежката си. Тя веднага взе микрофона на уредбата.

— Моля всички пътници за Кейптаун, ако обичате… качвайте се на самолета възможно най-бързо, за да можете да излетите навреме… за ваше удобство.

Джеймс се беше отдръпнал встрани, за да наблюдава процеса, когато усети как някой го дърпа. Друга служителка се наведе към него и извика в ухото му с дразнеща фамилиарност:

— Сър, може да имаме проблем. Там вдясно седи явно разстроен мъж, който съвпада с един от психологическите портрети на потенциално опасните пътници. Седи от половин час, без да помръдне, и не реагира на нищо.

Джеймс Хейвърстън работеше в авиокомпанията повече от десет години. Психологическите портрети на пътници, които заслужаваха по-голямо внимание, му бяха втора природа, но той вярваше и на интуицията си. Огледа подозрителния пътник и веднага вдигна радиостанцията си, за да повика униформен полицай от охраната. После се приближи и седна до мъжа. Наистина има нещо странно, заключи той, но нищо конкретно, за което да се хване. Качването на борда почти беше приключило, а човекът до него не се беше помръднал, за да се изправи и да се доближи до изхода, въпреки че билетът му ясно се виждаше в скута.

„Може би му се спи или е дрогиран, или изтощен от мъка, или има някаква друга причина, за да е толкова разсеян“ — помисли си Джеймс. Но пък винаги имаше и вероятност да има склонност към самоубийство или дори да храни лоши намерения.

— Добро утро, сър — започна Джеймс. — Отивате в Кейптаун, нали?

Мъжът бавно завъртя глава към него. Зениците му бяха малко разширени, погледът му блуждаеше. Опита се да се усмихне, но това очевидно му струваше доста усилия.

— Моля?

Джеймс протегна ръка.

— Джеймс Хейвърстън. Началник на бюрото на „Меридиън“ тук, на „Хийтроу“. Просто се чудех дали сте добре.

Джеймс видя как лицето на мъжа се стегна, а устните му се свиха, докато се опитваше да се овладее. Не отговори на ръкостискането.

— Чудесно се чувствам, благодаря. И нямам друг избор, освен да летя с вас.

Той внезапно се изправи и вдигна чантата и куфарчето си, но Джеймс също стана и отпусна протегнатата си ръка, като отчасти блокираше пътя му.

— Може ли да попитам как се казвате, сър?

— Доктор Брайън Логан.

— Разбирам. Е, доктор Логан, направили ли сме нещо, за да ви обидим?

Вихърът от емоции, който премина през лицето на Брайън, накара Джеймс да отстъпи крачка назад. Той хвърли поглед встрани и с облекчение видя как един от познатите му полицаи се доближава. Доктор Логан явно търсеше подходящите думи:

— Искате… искате да знаете дали сте направили нещо, за да ме обидите? — изръмжа той.

— Да, точно така. Притеснявам се от факта, че изглеждате наистина ядосан. Какво е станало, за бога?

Брайън го подмина и пое към служителката на изхода. Джеймс тръгна след него, а полицаят изостана малко, като внимателно наблюдаваше сцената.

— Искате да знаете какво сте направили — повтори Брайън бавно, като подаде билета си на жената, която наблюдаваше началника си за някакви указания. Тя също виждаше полицая, който се приближаваше отдясно.

Джеймс й кимна да продължи да си върши работата.

— Добре дошли на борда, доктор Логан… Заповядайте в първа класа, място 3-D.

Брайън взе билета си, без да го погледне. Очите му се впиваха в Джеймс Хейвърстън.

— Вашата авиокомпания уби жена ми и сина ми. Това достатъчно ли е?

Логан се извърна и забърза по ръкава, докато полицаят се приближаваше.

Джеймс вдигна ръка, за да го спре.

— Почакай секунда. — Той се наведе и натрака няколко команди в компютъра на изхода, като чакаше поддиректорията с досиетата на пътниците да излезе на екрана.

Логан, Брайън, доктор по медицина — понастоящем ищец в съдебен иск за 100 милиона долара срещу нас, защото е загубил съпругата си и неродения си син на наш полет. При никакви обстоятелства не обсъждайте този случай и подробности за нашите правила с него и не му давайте копия от официални документи. Отнасяйте се с максимална грижа и уважение. Почти няма вероятност отново да лети с нас.

Имаше и кратко описание на версията на „Меридиън“ за смъртта на Дафни Логан. Трябва да вземе решение, осъзна Джеймс.

Той замря за момент. Сигурността на пътниците срещу стойността на един билет първа класа и една лекарска диплома? Джеймс кимна на полицая.

— Грешката е моя, Алф. Извинявай, че те извиках.

— Значи фалшива тревога?

— Точно така.

Далеч от погледите им в края на ръкава д-р Брайън Логан си пое дълбоко въздух, преди да се насили да влезе в самолета.

 

 

Джени осъзна, че Джуди Джаксън съзнателно я отбягва от момента, в който влезе в просторния 747–400 и се представи на двете стюардеси на вратата, Синди Симънс и Ел Шантрийз. Видя как Джуди се обръща и излиза от помещението.

„Не можеш да се промениш, а, Джуди?“ — помисли си тя, донякъде развеселена.

— Според вас къде ще съм ви от най-голяма помощ, момичета? — попита тя.

Синди и Ел едновременно посочиха с палец зад гърба си към дъното на самолета.

— Синхронно насочване. Браво — пошегува се тя и двете жени се засмяха.

Ел пристъпи встрани, за да продължи да посреща пътниците, а Синди се наведе към нея.

— Днес сме с една по-малко, а Джуди е стъпила на бойната пътека, както обикновено.

Джени кимна към първа класа.

— Само да си оставя нещата и отивам отзад.

Тя измина няколко метра по пътеката и се обърна, като измери Синди с погледа на ветеран. Стройната брюнетка се върна при Ел, която беше повече от 30 сантиметра по-висока от нея, и двете продължиха да поздравяват пътниците.

„Добро отношение, и двете изглеждат елегантни и са настроени приятелски. Защо не бяха с мен от Чикаго?“ — помисли си тя. Все още й предстоеше задачата да напише доклади за повечето от предишните си подчинени.

Джени отново провери билета си, за да се убеди, че е на място 3-А; 3-В засега беше свободно и тя се надяваше да си остане така. Щеше да й е по-лесно да се отпусне, ако не се съобразява със съсед.

Шестте места на третия ред в първа класа бяха наредени по двойки — две отляво, две отдясно и две в средата, като всяка седалка беше сравнително просторна и оборудвана със собствен видеоекран. Имаше достатъчно място за краката.

В 3-F вече седеше някакъв бизнесмен в скъп костюм, който измъкваше папка от куфарчето си.

До задния вход на първа класа настъпи раздвижване и Джени вдигна поглед към влизащия мъж, който държеше кожено куфарче в едната си ръка и билет в другата. Той се огледа объркано, като търсеше мястото си. Докато се съсредоточаваше върху простата задача да напъха чантата под седалката си, нещо във вида й привлече вниманието му. Джени за момент се притесни, когато осъзна, че нарочно се бави, за да го огледа. Тъмнокос, в края на трийсетте… не, в началото на четирийсетте… трудно е да се каже, заключи тя, но красив, елегантен и добре облечен. Изражението му беше сурово, почти гневно всъщност, но някак не изглеждаше обичайно за него.

Той внимателно остави куфарчето в скута си, после размисли и го бутна под седалката отпред. В крайна сметка то се озова върху коленете му. Усети погледа й и се обърна, а тя се усмихна.

В отговор получи бледо подобие на усмивка. Този човек очевидно беше разтревожен от нещо. Джени пое към задната част на самолета, като спря само за миг в кухненското помещение на първа класа, за да провери компютърната разпечатка.

„3-А, аз… 3-D, д-р Брайън Логан. Аха! Доктор. Интересно.“

Тя пое назад по все още пълните с хора пътеки, като спираше да се усмихне на пътниците един по един и да помогне с неизбежната задача по поставянето на големи чанти на високи места. Но продължаваше да мисли за доктора в първа класа. Дали пък тук не се крие някаква тайна, която трябва да научи?

 

 

В пилотската кабина горе Гарт Абът седеше в дясната седалка пред ултрамодерното табло на боинга и наблюдаваше терминала на „Хийтроу“, който бавно се отдалечаваше зад предното стъкло. Невидимият влекач на четири етажа под него равномерно избутваше натоварения 747 назад и настрани, за да направи място за друг „Боинг 777“ на „Меридиън“, който беше пристигнал по-рано.

Гарт осъзна, че непрекъснато мисли за Каръл и второто си обаждане долу от рампата, докато извършваше наземен оглед на самолета. Опитваше се да анализира тревогата си, но не успяваше.

Беше събудил жена си и беше чул приятното, доскоро любимо хриптене в сънливия й глас, което винаги го възбуждаше:

— Мила, какво имаше предвид по-рано, когато казах, че ще се видим, като се върна, с онова „може би“?

— Хм? Какво?

Той повтори въпроса си и чу как завивките шумолят, докато тя се изправяше.

— Вече сме говорили за това, Гарт.

— За какво?

— За нас. Виж, просто… прибери се жив и здрав вкъщи и ще говорим.

— Аз винаги искам да се прибера жив и здрав, мила. Но за какво ще говорим? Някакво предчувствие ли имаш? Лошо предчувствие за този полет ли?

Настъпи дълго мълчание, преди тя да отговори, и той чу как първо се прокашля.

— Не. Не за полета.

— Тогава какво?

— Опитвам се да ти го кажа от години, Гарт. Казвам ти го от години, но ти си прекалено влюбен в самолетите, за да ме слушаш.

— Самолетите ли? Какво, защото отсъствам толкова често ли?

Мълчание. Той чу как тя премести слушалката.

— Трябва… трябва да ти кажа нещо, Гарт. Но сега не е удобно.

— За нас?

— Да.

— Не си ли щастлива?

— А ти как би могъл да знаеш?

В слушалката се чу шум, но Гарт не му обърна внимание.

— Бейби, моля те! Ще ме подлудиш. Какво става?

— Когато се върнеш, ще говорим. Не сега. Затварям, Гарт. Ще се видим, когато се прибереш.

Връзката прекъсна и той остана неподвижен няколко секунди, напълно зашеметен, преди да набере отново. Този път се обади направо телефонният секретар. Значи беше изключила телефона. Гарт хвърли поглед към Фил Найт, който се занимаваше с двигателите. Искаше му се да свали слушалките, да каже на Найт да си намери друг втори пилот и да хване първия самолет обратно. Но не можеше да го направи, щеше да изгуби работата си.

Умът му отчаяно търсеше обяснение, докато нуждата някак да оправи нещата подхранваше нарастващата паника, основана на добре познати стари страхове. Обичаше я до полуда, имаше нужда от нея, но не беше в състояние да постави летенето на второ място. Осъзна, че твърде рядко се беше прибирал вкъщи.

„Може би все още можем да оправим нещата“ — помисли си Гарт.

— Налягане на маслото, четвърти двигател — мърмореше си Найт.

Гарт забеляза как командирът хвърля объркани погледи надясно, чудейки се защо не получава отговор от втория си пилот. Първи и втори на лявото крило и третият двигател от вътрешната страна на дясното вече работеха на празни обороти и Фил натискаше стартовия ключ на четвърти двигател.

— Температурата на двигателя се покачва — рече командирът, загледан в показанията. — Но оборотите не мърдат.

— Добре — отвърна Гарт, колкото да запълни паузата, после осъзна какво показват приборите. — Мисля, че… двигателят не запали, Фил.

Гарт погледна часовника си. Индикацията за температурата на изгорелите газове плавно се покачваше до означения с червено максимум.

— Спирам го — обяви Фил и върна на „изключено“. — Ще го оставя да се охлади и ще опитаме отново.

Вторият опит се оказа като първия. Вътрешното изгаряне изглеждаше нормално, но по някаква причина самият двигател не можеше да достигне нормалните си обороти.

Той отново изключи двигателя. Гарт се обади на оперативния център, после се обърна към Фил Найт.

— Фил, четвърти двигател дава и фалшиви предупреждения за пожар от няколко месеца. Открих ги в бордовия дневник… но не съм виждал нищо за проблеми със стартирането. Преди една седмица обаче е записана повреда в клапата за налягането.

Командирът не отговори. На честотата на оперативния център прозвуча възбуден глас.

— Екипът за поддръжка тръгва към вас, момчета — увери ги началникът, докато наземните служители ги насочиха към една странична писта северно от Четвърти терминал. — Само намерете място и спрете.

— Ааа, да кажа ли на хората какво става? — попита Гарт, когато дръпнаха спирачките.

— Не — отвърна незабавно Найт.

— Не?

— Не. Дори ние не знаем какво точно става.

— Ясно, но…

— Нека стюардесите се обадят. — Найт хвърли поглед надясно. — Не искам оттук да се правят съобщения, които някой идиот отзад да изтълкува погрешно и да намери начин да ни съди.

— Да ни съди? Съжалявам, но не…

— Виж, дявол да го вземе! Когато седнеш от лявата страна, можеш да си говориш по уредбата колкото си искаш, но това е моят самолет и аз не искам излишни съобщения от моята кабина. Ясно ли е? Критикуваш всяко проклето нещо, което правя, а по една случайност аз съм командирът!

— Фил, винаги точно ти ми се караш, че не спазвам инструкциите, а наръчникът ясно казва…

— Че пътниците трябва да бъдат информирани! — отсече командирът. — Но не пише, че пилотите трябва да се занимават с това.

Гарт потисна избухването си. Имаше право — и дори задължение — да се противопоставя на командира си по въпросите за сигурността на полета. Но обажданията по уредбата не влизаха непременно в тази категория.

„Какъв кретен!“ — помисли си Гарт, докато вдигаше вътрешния телефон и инструктираше една от стюардесите, после нагласи слушалките си, за да чуе съобщението по уредбата.

Гласът на стюардесата прозвуча след половин минута.

Дами и господа, тук е старшата стюардеса. Командирът ме помоли да ви уведомя, че ще имаме малко закъснение тук на пистата, преди да излетим.

В нишата до предния вход Джуди Джаксън остави микрофона за момент, за да помисли, после се усмихна и отново го вдигна към устата си.

Помолиха ме да не ви казвам, но аз все пак ще го направя. Самолетът на английската кралица тъкмо идва насам, и точно както правят за самолета на американския президент, когато кралица Елизабет пристига, целият въздушен трафик се задържа. Моля ви, имайте търпение. От личния си опит бих казала, че ще останем тук още половин час.

Джуди остави микрофона. Синди, едно от енергичните млади момичета в екипажа й, излезе от големия салон.

— Наистина ли? — попита тя. — Кралицата?

— Разбира се — усмихна се Джуди.

— Еха! Между другото, получаваме оплаквания, че отзад е прекалено горещо. Да се обадя ли в пилотската кабина?

Джуди поклати глава.

— Аз ще го направя. Никой, освен мен няма да се обажда в пилотската кабина или да се качва там. Ясно ли е?

— Добре, Джуди — отвърна момичето, а по лицето й за момент като облак премина объркано изражение.

— А, Синди, тази бегълка от Чикаго отзад ли е? Бретсън?

— Имаш предвид Джени? Да, помага в задното кухненско помещение.

— Кажи й да се появи веднага тук, горе. Дали са й място в първа класа и искам да си седи в него.

— Но ние сме по-малко…

— Не ми отговаряй, момиченце! — отсече Джуди. — Направи го! Имаме десет часа. Можете да се справите с две ръце по-малко.

По-младата стюардеса кимна и се обърна, за да поеме обратно по коридора. Не видя леката усмивка на лицето на Джуди Джаксън.

 

 

В пилотската кабина Гарт Абът тихо изключи бутона на уредбата и се обърна към командира, като продължаваше да си повтаря обяснението на Джуди Джаксън:

— Казвал ли си… на някого по вътрешния телефон или докато се качвахме, че кралицата ще каца и ще закъснеем заради нея?

Фил Найт се обърна и раздразнено го изгледа.

— Какво? Изобщо не съм говорил с тях.

„Сигурен съм, че е така“ — помисли си вторият пилот. Фил Найт никога не говореше със стюардесите, освен да им изръмжи едно „Здравей“ под носа си, ако се налага. Вторите пилоти винаги поемаха задачата да се представят и да дават обяснения и инструкции. Понякога от това зависеше дали ще им сервират храна в кабината, тъй като никой не обичаше командир Фил Найт и не искаше да влиза в леговището му.

— Защо питаш? — каза Фил.

— Защото старшата мацка отзад току-що каза на пътниците, че закъсняваме заради кацането на кралицата.

— Е, и?

— Ами това не е вярно, Фил, поне доколкото знам. Бях останал с впечатлението, че стоим, защото единият двигател не може да запали.

— Виж, не ми пука особено какво им говори, стига да си траят.

— Искам да кажа, Фил — продължи Гарт, — че ако веднъж изтърси такава опашата лъжа и след това те разберат, че лъже, доверието им към нас отива по дяволите.

— Това си е техния салон. Да се оправят.

— А ние да не сме някакви невидими джуджета, които хвърлят въглища в пещта на парния влак?

— Нещо такова.

— Господи, Фил, трябва да караш товарни самолети за някоя куриерска компания. Тези хора отзад ни плащат заплатите. Не им ли дължим поне малко уважение?

— По дяволите! — избухна Фил, а очите му се издуха, почти изхвръкнаха от орбитите. — Коя точно сричка не разбираш в думата „командир“?

— Какво?

— Аз съм командирът, независимо дали това ти харесва, или не! Престани да се опитваш да ме командваш!

Гарт вдигна и двете си ръце, напълно объркан.

— Фил, за какво, по дяволите, говориш? Знам, че ти си командир, но един добър втори пилот…

— Един добър втори пилот знае кога да млъкне и да казва „Да, сър!“.

Гарт се вторачи във Фил Найт за няколко секунди, преди тъжно да поклати глава.

— Фил, това не е състезание. Предполага се да работим в екип.

— Аха, точно така. Аз вземам решения, а ти ги критикуваш. Страшен екип.

— Какво? Ако ти давам професионалното си мнение, те критикувам?

Фил се принуди да се обърне към втория пилот и да го погледне в очите.

— Мислиш си, че не съм достатъчно умен, за да схвана игричката ти. Така ли, Абът?

— Каква игричка? — попита изумено Гарт.

Фил Найт насочи показалеца си към него. Лицето му беше изкривено от гняв.

— Вече цял месец търсиш начин как да се противопоставиш на всяко решение, което взема. Даваш всичко от себе си, за да докажеш какъв авторитет си по международните полети. Предполага се да ме поддържаш, а не да си играем на „Хванах ли те?“.

Гарт поклати глава.

— Господи, човече, аз те подкрепям. Не се обаждам на компанията всеки път, когато не съм съгласен с теб. Казвам ти го лично. Винаги ти вземаш окончателното решение.

— Точно така — отсече Фил, обърна се към таблото и се захвана с висотомера.

Тишината продължи мъчително дълго. Гарт Абът пръв наруши патовото положение.

— Е… какво искаш да направя, командире? Да седя тук като сърна в светлината на фаровете и да кимам, когато ми кажеш?

— Така би било по-добре — отсече Фил.

— А какво ще кажеш за дребната подробност, че „Меридиън Еърлайнс“ изискват от вторите пилоти да защитават мнението си, когато великият командир наистина трябва да чуе нещо?

— Просто смени този тон.

Гарт Абът отново замълча за няколко секунди. Колебаеше се между желанието да се разкрещи и факта, че трябваше да летят заедно още няколко седмици. Накрая въздъхна шумно и поклати глава.

— Знаеш ли какво, Фил? Предполагам, че не ме разбираш правилно. Не се опитвам да те критикувам, само си върша работата.

— Тогава млъкни и си я върши.

Гарт почувства как главата му се замайва от усилието да удържи пороя от епитети, с който искаше да залее Фил Найт, стисна челюсти и кимна.

„Този полет — помисли си — ще бъде истинско мъчение.“