Включено в книгата
Оригинално заглавие
Turbulence, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

30

Летище Катсина Нигерия, Африка

21:02 ч

Веднага щом един от джиповете на бунтовниците спря под четвърти двигател, се появи комплект с инструменти, достатъчно пълен да задоволи всеки механик на „Боинг“. Увереността на Гарт леко нарасна, когато двама от хората на Мшира му помогнаха да отвори обтекателя и лъчите на фенерчетата им не откриха следи от пожар. Краката му все още бяха омекнали след привидно сигурната екзекуция преди няколко минути, а в съзнанието му се преплитаха ужас и радост, придружени от поток от сълзи, който не можеше да си обясни. Беше доволен от мрака, сгъстяващ се над бетона, и се надяваше войниците на Мшира да не са ги забелязали.

— Добре, Фил — каза в радиостанцията, — ако в четвърти двигател е имало пожар, на практика няма следи от него.

Клапата за налягането изглеждаше съмнително. Около нея имаше следи от гаечен ключ, сякаш беше отваряна с погрешен инструмент, но нямаше начин да установи дали е повредена, или не.

— Ако запали — предаде той, — би трябвало да работи добре, освен ако отново не го спрем на голяма височина.

Последва едносричен отговор и Гарт махна на импровизирания си екип да затвори обтекателите. После Гарт слезе от джипа и направи знак на войниците да се отдалечат на безопасно разстояние.

— Добре — предаде той по радиото, — запали четвърти двигател.

Никога преди не беше заставал до двигател на „Боинг 747“ по време на запалване. Воят на турбините, които започваха да ускоряват оборотите си, беше впечатляващ и силен, а освен това се чуваше учестеното щракане на запалителните свещи, които изстрелваха искри през мъглата от керосин, преди пламъкът да лумне, а горещите газове да завъртят турбините още по-бързо и да ускорят огромния реактивен двигател до минималната му свободна мощност.

— Как са индикаторите? — извика Гарт в радиото, изпълнено с шумове.

Отговорът на Фил Найт не можеше да се чуе, но той видя как командирът вдигна палци зад стъклото на пилотската кабина.

— Добре, връщам се. Запали и другите три.

Вторият пилот се стрелна към колесника и люка. Мшира го очакваше, застанал сред няколко от войниците си.

— Имаме още едно малко допълнително задължение, господин втори пилот — каза генералът.

Гарт усети прилив на благодарност и протегна ръка към едрия мъж, който я пое с усмивка и тържествено я разтърси.

— Наистина оценявам помощта ви! — каза Гарт.

— Няма проблем — отвърна водачът на бунтовниците. — Но трябва да взема назаем аварийната ви надуваема пързалка.

Мшира се засмя, когато видя объркването на втория пилот.

— Само едната стига.

Гарт го изгледа. Усмивката на генерала беше почти ослепителна.

— Какво искате да кажете, сър?

— Моля, включете и надуйте една от аварийните пързалки. Ще ви кажа кога да я освободите. Ако го направите, ще ви пуснем да излетите.

„Става все по-странно“ — помисли си Гарт.

— Тук има река, нали разбирате — добави Мшира, — а от тези пързалки стават чудесни салове. Противникът ни не очаква да се измъкнем оттам.

— Добре. Разбирам — каза Гарт, като вдигна радиостанцията и натисна бутона. — Окей, Фил. Ето каква е работата. Ако направим още нещо за генерала, ще ни пусне да си вървим, но не и преди това.

Гарт му обясни искането за надуваемата пързалка, готов за съпротива, но Найт се съгласи незабавно:

— Давам нареждане — потвърди командирът.

— А, Фил. Най-добре провери таблиците, за да видиш дали можем да излетим при такава дължина на пистата.

— Вече го направих — отвърна Фил. — На косъм, но влизаме в границите. Когато се качиш, ще трябва да се подпишеш в бордовия дневник. Все пак това беше твоя идея.

Гарт пренебрегна заяждането и посочи на генерала лявата страна на самолета. Отгоре се отвори първата врата и изстреляният впечатляващ корпус от пластмаса и гума се напълни с въздух и почти незабавно се втвърди, за да се превърне в безопасна пързалка за евакуация седем метра над пистата.

— Много добре — каза Мшира.

Почти със същата скорост една от стюардесите дръпна ръчката за освобождаване и горната част на пързалката се отдели от вратата, която тя затвори.

Трима от войниците понесоха плячката си на бегом встрани от пистата, далеч от работещите двигатели.

— Можете да си тръгвате — каза Мшира. — Но не забравяйте, че от север към нас се приближава голяма армия на правителството и ако ви хванат в кръстосан огън, ще стане твърде късно.

— Изчезваме! — извика Гарт, като махна и вдигна радиостанцията до устата си. — Фил, чуваш ли ме?

Отговорът долетя незабавно:

— Да. Какво става, по дяволите?

— Можем да тръгваме. Качвам се обратно.

— Чакай! Трябва да останеш отвън, за да провериш дали съм на бетона. Трябва да дръпна няколко метра напред, за да завъртя колесника на носа. Не съм сигурен, че ще остане на пистата.

Гарт погледна към гумите на носовия колесник, осветени от няколко стари живачни лампи, които все още светеха до една от бараките на летището.

— Разбирам — каза по радиото. — И четирите двигателя ли работят?

— Да.

Гарт се затича към лявата страна на носа, достатъчно далеч, за да се вижда от пилотската кабина. Виждаше Мшира и хората му, които хукнаха обратно към автомобилите си и се отдалечиха към южната част на летището по-бързо, отколкото беше очаквал.

— Добре, Фил, дай малко напред, колкото да тръгне. Имаш около пет метра, преди да завиеш докрай наляво.

Големите двигатели увеличиха мощността си и самолетът изведнъж помръдна, колесникът на носа се завъртя докрай и боингът започна да завива на изток.

 

 

Брайън Логан чу как двигателите вдигат обороти и усети машината да помръдва. Панически се огледа за някой от екипажа и забеляза една от стюардесите.

— Ей! Какво прави този? Вторият пилот е още отвън!

Тя поклати глава.

— Не знам.

— Обади се в пилотската кабина! Кажи на кучия син да спре!

Стюардесата не помръдна и Брайън се обърна, като забеляза Робърт Макнотън на няколко крачки от себе си.

— Какъв е проблемът? — попита Макнотън спокойно.

— Този нещастник горе се опитва да изостави втория пилот навън. Точно както го предупредих.

— Някой казал ли е на командира? — попита Макнотън, но Брайън вече беше стъпил на стълбичката, която водеше към електронния отсек.

От двете му страни имаше редове с електронно оборудване. Той чуваше гласове над главата си, когато застана на колене и се хвана за един от рафтовете, за да погледне навън. Отначало не забеляза втория пилот, но докато се бореше да се завърти във всички посоки и висеше почти надолу с главата, успя да види Гарт Абът, който тичаше към лявата част на носа и очевидно се опитваше да не изостане от самолета. Брайън протегна ръка и енергично му помаха, като се опита да надвие писъка на двигателите, но Гарт не го чуваше.

Брайън беше забелязал слушалки на стената на електронния отсек, когато влезе вътре. Бяха същите като онези, с които се бе свързал с пилотската кабина преди. Издърпа се от люка и ги грабна, откри двуцифрения код за кабината, написан отстрани на стената, и го набра.

— Какво? — обади се ядосан мъжки глас.

— Спри проклетия самолет! — нареди Брайън.

— Кой се обажда, по дяволите?

— Доктор Логан, копеле такова! Опитваш се да изоставиш втория пилот, нали?

— Не, точно в момента говоря с него по радиостанцията! Махни се от тази честота! — каза Фил Найт.

— Остави го да се качи на борда. Чуваш ли ме?

Не последва отговор, но той чу как двигателите внезапно замряха, а през люка отекна пукотевица.

На 45 метра вляво от боинга Гарт държеше бутона за предаване натиснат, докато следеше как колесника на носа безопасно подминава края на пистата.

— Продължавай. Продължавай, колесникът е наред — извика той, като тичаше назад, за да не изостане от самолета, който завършваше завоя.

Видя как колесникът се завъртя до изравнено положение, но точно в този момент шумът от автоматичен огън наруши концентрацията му. Идваше зад него, от северната част на пистата. Гарт погледна натам в момента, в който ответният огън отекна от противоположната посока.

„Господи! Вече сме под кръстосан огън!“

Виждаше пламъчетата на дулата и в двете посоки и чуваше свистенето на куршуми, които преминаваха прекалено близо и прекратяваха всякакво по-нататъшно колебание. Той се втурна към люка на електронния отсек, докато крещеше в радиостанцията:

Тук долу стрелят! Приготви се за излитане!

— Западният вятър е прекалено силен — извика командирът.

Думите му едва се разбираха през пукотевицата и тракането на оръжията. Гарт се опитваше да държи радиостанцията до ухото си и тичаше към стълбичката.

— Прекалено сме тежки, за да излетим по посока на вятъра — продължи командирът. — Ще трябва да рулирам до отсрещния край.

Оставаха му по-малко от петнайсет метра до стълбичката, когато вторият пилот отново вдигна радиостанцията до устата си и изкрещя следващите си думи между отделните вдишвания:

Трябва… да тръгваме… Фил! Излитай… когато се кача!

Той достигна края на стълбичката и хвърли радиостанцията горе, без да чака отговор.

 

 

На четиринайсет метра над бетона Фил седеше с дясната си ръка на дроселите:

— Разбрано, вече си на борда. Дръж се.

Той натисна и четирите дросела докрай напред. Не можеше да проумее как военният командир, с когото се бяха справили толкова успешно, може отново да позволява на войските си да стрелят по самолета. Просто не се връзваше.

* * *

Гарт едва беше скочил на най-долното стъпало и беше започнал да се изкачва, когато левият му крак внезапно се сгърчи от парализираща болка и го остави да виси на една ръка от стълбичката. Не осъзна, че един куршум беше достигнал целта си и беше пронизал лявото му бедро. Тялото му се завъртя обратно на часовниковата стрелка, той замаха отчаяно, като се опитваше да достигне стълбичката с другата си ръка. Най-сетне успя.

 

 

Фил долови как двигателите се напрягат и си спомни, че не е освободил ръчната спирачка. Протегна се към централното табло и рязко я освободи, като мигновено съжали, надявайки се да не е съборил някого в салона, когато големият самолет подскочи напред.

 

 

Резкият тласък отдели Гарт Абът от стълбичката, като го остави увиснал на дясната му ръка, докато боингът започваше ускорение за излитане и го влачеше след себе си. Лявата половина на тялото му се гърчеше от болка, а левият му крак беше безполезен и той закрещя за помощ. Подскачаше на десния си крак, като се опитваше отново да достигне стълбичката с лявата си ръка, но ускорението беше прекалено голямо и той губеше битката.

В електронния отсек над главата му Брайън се строполи върху рафта с радиото. Той протегна ръка да се хване някъде и пръстите му се затвориха около снопа жици, който се откъсна от една от черните кутии. Главата му се удари в стената. Чу как някой вика долу през рева на двигателите и се отблъсна напред, за да погледне през ръба навреме и да види как вторият пилот виси на една ръка. Брайън падна по корем и промуши лявата си ръка през един от рафтовете. В същия момент нещо удари стълбичката и той осъзна, че е куршум.

Дръж се! — извика Брайън, окуражен от факта, че вторият пилот гледа нагоре.

Брайън се протегна и улови свободната му ръка, като го издърпа достатъчно нагоре, за да може Гарт да се качи на най-долното стъпало с десния си крак. Брайън видя, че левият му крак е облян в кръв. „Куршумът може би е разкъсал артерия“ — помисли си той. Трябваше да действа веднага, щом го издърпаше вътре.

 

 

В пилотската кабина Фил Найт погледна към скоростомера на колесника, който преминаваше шейсет възела.

„Когато достигна осемдесет, ще натисна реверса и ще ударя спирачките, ще обърна самолета в края на пистата и после ще излетя“ — каза си той.

Нова светлина привлече вниманието му върху аларменото табло и той се вторачи в нея достатъчно дълго, за да осъзнае, че става дума за долния люк на електронния отсек.

„Абът сигурно не е успял да го затвори както трябва“ — заключи той.

Вероятно щеше да угасне всеки момент.

„Седемдесет и пет, и… осемдесет.“

Фил прецени на око разстоянието до края на пистата, преди да натисне спирачките докрай.

 

 

Брайън тъкмо беше протегнал и двете си ръце надолу, за да издърпа Гарт Абът обратно през люка, когато поредица от страховити иззвънявания разтърсиха стълбичката. Той усети как вторият пилот подскача и пада и осъзна, че войниците са улучили и другия му крак. Човекът вече се държеше здраво и с двете си ръце, но краката му се влачеха по пистата и Брайън осъзна, че няма начин да успее да изтегли тялото му обратно.

Дръж се! — извика на втория пилот, докато се отблъскваше назад от люка.

Грабна слушалката и за част от секундата изпита облекчение, когато чу шумове в пилотската кабина от другия край.

— Вторият пилот е прострелян! — изкрещя той. — Спри този проклет самолет!

Носът на боинга почти незабавно се наведе напред, когато командирът скочи на спирачките. Брайън усети как се включва реверса и видя как бетонът забавя движението си под люка. Той падна на колене, готов да се спусне по стълбичката и да стъпи на земята в момента, в който спрат.

Можеше да избута втория пилот нагоре, но трябваше да действа много бързо. Щеше да разполага с броени секунди.

Дръж се! Той спира! — извика надолу, когато шумът започна да утихва.

— Простреляха ме! — изкрещя в отговор пилотът.

Брайън Логан вдигна глава и видя няколко лица, които надзъртаха отгоре. Извика да пратят още някого, за да му помогне, но в същия момент под него избухна нов залп от автоматичен огън и той усети как стълбичката се заклати.

Брайън погледна надолу и осъзна, че Абът вече не е там. Отново се спусна до люка, легна по корем и подаде глава. Откри втория пилот проснат на пистата на трийсетина метра зад забавящия ход самолет. Десетина души с камуфлажни униформи се затичаха към неподвижната фигура и я сграбчиха, за да я извлекат встрани.

„О, господи!“ — изохка Брайън. Безпомощността му го вбесяваше.

Боингът се въртеше наляво, за да се подготви за излитане.

Брайън се приготви да извика на капитана да спре, но от северната част на пистата се появиха още войници. Няколко от тях крещяха и тичаха право към стълбичката. Брайън стърчеше надолу с главата от люка, приковал очи в раненото тяло на втория пилот. Войниците го оставиха в края на пистата и вдигнаха оръжията си. Един от тях се прицели в главата на Брайън на по-малко от 15 метра.

Брайън отново се издърпа вътре и се опита да прибере стълбичката, но тя не помръдваше. Той осъзна, че някъде имаше резе и то не може да се затвори, докато не я прибереше.

Чу викове и тичащи стъпки, които се приближаваха, докато боингът уверено пое на запад и двигателите отново увеличиха мощността си. Насили се да се успокои и да разгледа горния край на стълбичката. Механизмът за освобождаване беше там и той го откри в момента, в който стъпките долу трополяха на броени метри. Натисна бутона и започна да издърпва стълбичката толкова бързо, колкото можеше, но един от войниците скочи на най-долното стъпало и отново я разтегна максимално. Мъжът хвърли оръжието си на най-близкия си другар и започна да се катери. Брайън забеляза една яркожълта метална кислородна бутилка в отсека. Войникът вече се издърпваше вътре, когато Брайън откачи резетата, които придържаха бутилката. Вдигна я, замахна с все сила и я стовари върху незащитената глава на войника.

Той се строполи на пистата. Още двама войници стигнаха до стълбичката, стиснали оръжията си. Боингът отново беше поел напред и двигателите ревяха.

Брайън още веднъж се прицели с кислородната бутилка и зачака, докато ускорението се опитваше да го избута назад. Чу ядосано ръмжене и видя зареден пистолет в отвора на отсека. Логан знаеше, че ще има само една възможност да ги спре.

 

 

Джуди Джаксън беше стиснала седалката на командира с побелели от напрежение кокалчета, когато той внезапно се обърна към нея.

— Иди долу да провериш дали онзи люк е затворен.

— Люк ли?

— В електронния отсек. Бързо!

Тя напусна пилотската кабина и слезе в салона, като насила гледаше пътниците в очите, докато вървеше към зеещата дупка в пода. Никога не беше знаела, че има такъв изход. Приклекна и се опита да погледне през лабиринта от оборудване.

— Дръпни се — нареди един от пътниците, който стоеше до люка. — Докторът е долу. Слезе след втория пилот.

Тя объркано вдигна очи, после отново се обърна към отвора и промуши главата и раменете си достатъчно навътре, за да погледне.

В слабата светлина, която се процеждаше в отсека, Джуди видя човешки силует, застанал на колене до люка, докато самолетът завиваше наляво сякаш безкрайно дълго. Двигателите отново започнаха да набират мощност и тя съзря човешка глава — явно на втория пилот, да се показва над ръба на люка. В същия момент мъжът долу замахна с някакъв тежък жълт предмет към нея с невероятна сила. Прозвуча рязък трясък, който тя чу от три метра разстояние.

Джуди ахна, когато разпозна атакуващия Логан. Биеше се с пилота, за да не му позволи да влезе! Тя чу как двигателите достигат пълна мощност и усети как самолетът се устремява напред. Внезапно Логан замахна отново, и отново. Ударите хвърляха искри, когато попаднеха на метал или достигнеха оголени жици.

След няколко секунди схватката приключи. Тя видя как Логан издърпа стълбичката и затваря люка.

„Боже господи!“ — помисли си Джуди, скочи на крака и се заоглежда като обезумяла. Срещна погледите на двама от мъжете, които ядосано я бяха последвали към пилотската кабина едва преди няколко часа.

— Този… този доктор току-що изхвърли втория пилот от самолета. Мисля, че го уби!

— Какво? — попита невярващо единият.

— Там долу — каза Джуди, като дишаше учестено. — Видях… видях как удря втория пилот по главата, когато той се опита да се качи! Бързо! Моля ви! Помогнете ми да затворя люка и застанете върху него, за да не може да влезе!

— Какво? Да заключим човека вътре? Няма да стане, по дяволите — възкликна другият.

Тя отново падна на колене и започна сама да затваря люка, но я дръпнаха встрани.

— Остави го на мира, проклета жено.

Тя хукна към интеркома. Ръцете й силно трепереха, докато ускорението от излитащия самолет я буташе към задната част на кухненското помещение.

— Какво става, Джуди? — попита Синди. Самата тя дишаше тежко, седнала в съседната сгъваема седалка.

— Оставяме… втория пилот навън — каза объркано Джуди. — Мисля, че докторът го уби.

В салона зад тях пътниците, които все още бяха на крака по време на бързото рулиране по пистата, започнаха да търсят опора и да се връщат по местата си. Една от стюардесите в задното кухненско помещение грабна микрофона и включи уредбата:

Всички да седнат! Останете по местата си! Излитаме! Останете по местата си!

 

 

„Двайсет възела“ — помисли си Фил в пилотската кабина, като огледа инструментите и отново се вторачи в пистата пред себе си, ярко осветена от мощните светлини на боинга. Чудеше се дали всеки момент през пилотската кабина няма да профучат куршуми.

Отляво нещо се раздвижи и той погледна натам, като се чудеше защо някакъв човек с бяла риза с къси ръкави лежеше от лявата страна на пистата в локва кръв. Вече имаше прекалено много шокиращи неща, с които да се справя, и това беше просто още една невъзможна гледка, която да осмисли, но очите му неволно се върнаха към окървавената фигура и потърсиха още детайли, докато самолетът профучаваше покрай него.

На раменете на човека имаше нашивки и шокът почти накара сърцето му да спре.

„Боже господи! Това е Абът!“

Умът му се завъртя шеметно, като се опитваше да го отрече.

„Не може да бъде! Той каза по радиото, че се е качил!“

Притисна лице към стъклото, като се опитваше да види още някой навън, но в същия момент човекът на пистата вдигна ръка в жест за помощ, точно когато краят на светлините премина над него и го остави невидим като кошмар зад преминаващия самолет.

Боингът вече се движеше с над четирийсет възела. От двете страни на пистата имаше камиони и войници, въпреки че все още не стреляха по него.

Трябваше да вземе решение за част от секундата: да изключи двигателите и да спре или да продължи излитането. Фил се бореше, за да удържи огромния самолет в средата на пистата, с ръка на дроселите. Скоростта нарастваше с всяка секунда. Дръпна дроселите наполовина назад, като се канеше да спре напълно, но внезапната загуба на ускорение толкова го шокира, че ръката му сама ги избута напред, отново на пълна мощност.

Оставяше втория си пилот. Гарт беше ранен и кървеше, проснат на асфалтовата писта. Как? Нали беше докладвал, че отново е на борда? Главата му щеше да се пръсне. Скоростта на самолета надхвърли осемдесет възела, но до него нямаше втори пилот. Това законно ли беше? Той кървеше там, отзад на пистата. Защо?

Фил отново усети как умът му заповядва да спре двигателите, но този път краят на пистата очевидно приближаваше и той овладя импулса си, като в същата част от секундата си каза, че вече няма място за връщане.

Или има? Не можеше да прецени и не можеше да поеме риска. И все пак съмнението го разкъсваше. Не знаеше какво да прави, затова продължи.

Скоростта се покачи над сто и двайсет възела. Кое щяха да достигнат първо: скоростта за излитане или края на пистата?

Скоростта вече бе над 135 възела. Трябваха му 145, за да излети, и няколко допълнителни секунди, за да завърти носа нагоре, така че крилата да заберат достатъчно въздух и да ги изтеглят нагоре. На края на пистата нямаше червени светлини, както бе свикнал, или пък маркери за оставащото разстояние. Само черна бездна отвъд. Дори на 130 възела боингът сякаш едва помръдваше, защото височината от очите му до пистата беше четиринайсет метра, а малкият кръг светлина от крилата създаваше впечатление, че пълзят.

„Сто и четирийсет!“

Краят на пистата определено беше на по-малко от 330 метра пред него. Нямаше време за губене. Фил издърпа щурвала рязко назад и усети как носът подскочи от пистата, а ъгълът на издигане надхвърли 15 градуса. Дърветата изчезнаха под носа. Усети как колесникът се разтърси, когато се отдели от пистата, и продължи да дърпа щурвала, а ъгълът на издигане се увеличаваше с всяка изминала секунда. Дърветата вече бяха под самия корем на самолета и прелитаха под тях с 260 км/ч. Стори му се, че вижда проблясъци светлина отдясно, и се уплаши да не са изстрели, насочени към самолета му.

„Колесник!“

Фил се наведе над централното табло и издърпа лоста на колесника на вдигнато положение. Усети как капаците се отварят на 45 метра зад пилотската кабина и долови последвалото разтърсване, когато огромните колесници започнаха да се прибират настрани.

Пилотската кабина неочаквано се заклати и по гърба му пробяга ледена тръпка, когато си представи как колесникът се забива във върховете на дърветата и се заклещва в спуснато положение.

Но в същия момент светнаха зелените светлини, които показваха, че колесникът е вдигнат и прибран, така че каквото и да бяха ударили, авария нямаше. Очите му се спуснаха към висотомера, който отчиташе абсолютната височина над земната повърхност.

„Петнайсет метра. Трийсет. Четирийсет метра.“

Той не обърна внимание на обажданията по уредбата и се съсредоточи върху изкачването на боинга. Започна да прибира задкрилките. Сърцето му биеше учестено, главата му се пръскаше от болка.

„Успяхме!“ — помисли си Фил, но чувството за облекчение в същия момент потъна в подвижните пясъци на самообвинението. Какво беше направил? Какво не успя да направи? Празното място на втория пилот му се подиграваше, призрачният образ не избледняваше: Гарт Абът, паднал ранен на пистата в Катсина, който мъчително поглежда нагоре и протяга ръка за помощ, а командирът му го оставя да умре.

 

 

Проснат на бетона, Гарт Абът видя как самолетът му изчезва в мрака на пистата. Почти в безсъзнание, отслабнал от загубата на кръв и разтърсван от ужасна болка, той чу тичащи стъпки и успя да отвори очите си достатъчно, за да види как няколко души се приближават към него в слабите светлини на летището.

Но усилието беше прекалено голямо и той отново затвори очи, а последната му мисъл беше едно отчаяно и безсмислено: „Защо?“. Внезапната серия изстрели от упор изобщо не достигна до съзнанието му. Естествено, не усети и ботуша, който подритна тялото му.