Ане Франк
Задната къща (83) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Het Achterhuis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Mummu (2015)

Издание:

Ане Франк. Задната къща

Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944

Превод от холандски: Емилия Манолова, Храбър Будинов

Редактор: Теодора Станкова

 

Anne Frank

Het Achterhuis

©1982, 1991, 2001 by The ANNE FRANK-Fonds, Basel, Switzerland

Printed with previously unpublished material

 

© Емилия Манолова, Храбър Будинов, превод

© Валентина Иванчева-Бояджиева, корица

© ИК „Пан“, 2003

 

Формат 16/56/84

Издателска къща „Пан“ ООД

Предпечат ЕТ „Катерина“

Печат „Балкан прес“ АД

ISBN: 954-657-464-3

История

  1. — Добавяне

Петък, 24 декември 1943 г.

Мила Кити,

Вече много ти писах в какво лошо разположение на духа сме всички тук и ми се струва, че тази болест, особено при мен, напоследък се засилва.

„Himmelhoch jauchzend und zum Tode betrubt“[1] е много подходящо за случая. Изпитвам „възторг до небето“, като си мисля колко добре сме ние тук в сравнение с другите еврейски деца, а „печал до смърт“ ме сполетява например днес, след като госпожа Копхаюс, която беше тук, ни разказа за хокейния клуб, където ходи дъщеря й Кори, за театралните представления и приятелите й. Не ми се вярва да завиждам на Кори, но истината е, че и на мен ми се прииска така да се повеселя и да се посмея, че да ме заболи коремът. Особено сега, през зимата, през всичките коледни и новогодишни празници, ние седим тук като прокажени. Все пак не трябваше да пиша така, защото ще приличам на неблагодарница, а освен това е и малко преувеличено. Но каквото и да мислиш за мен, аз не мога да премълчавам нищо, само ще цитирам това, което писах в началото: „Хартията е търпелива.“

Ако някой друг току-що влиза отвън, със студенина по дрехите и лице, обрулено от вятъра, иска ми се да скрия глава под завивките, за да не мисля: „Кога и ние ще имаме щастието да подишаме чист въздух?“ Но понеже не мога да скрия глава под завивките (напротив, трябва да я държа изправена и да съм силна), мислите все пак идват, и то не веднъж, а безброй много пъти. Повярвай ми, ако година и половина седиш затворена, има дни, когато ти идва до гуша. Въпреки справедливостта и благодарността, не можеш да потиснеш чувствата си. Да карам колело, да танцувам, да свиря, да разглеждам света, да се чувствам млада, да зная, че съм свободна — ето какво жадувам, и все пак не трябва да позволявам да се забележи това, защото помисли си само какво би се получило, ако ние и осмината започнем да се оплакваме или сложим маски на недоволство! Понякога се питам: дали някой може да ме разбере правилно, без да гледа, че съм еврейка, или не? Дали ще може да види в мене само едно момиче на петнадесет години, което има толкова силна нужда от бурни забавления? Не зная, не бих говорила с никого за това, защото зная, че ако започна, ще се разплача. Сълзите могат да донесат такова облекчение!

Въпреки теориите и усилията ми всеки ден усещам липсата на майка, която да ме разбира. И затова при всичко, което правя или пиша, мисля, че по-късно искам да бъда за моите деца майчицата от своите мечти. „Майчицата“, която не взема всичко, което се казва, на сериозно и наистина приема на сериозно това, което й разказвам аз. Усещам, че не мога да пиша за това ясно, но думата „майчица“ казва всичко. Знаеш ли какво съм измислила, за да казвам все пак нещо като „майчице“ на моята майка? Наричам я често „майчи“ и то става „майче“. Всъщност не съвсем безупречната майка удостоявам с това „майче“, но тя не усеща разликата. Така е добре, иначе би се почувствала нещастна.

Но достатъчно за това, настроението „печал до смърт“ с писането малко се преодоля.

Твоя Ане

Бележки

[1] „Възторг до небето и печал до смърт“ — стих от Гьоте. — Бел.пр.