Ане Франк
Задната къща (151) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Понеделник, 22 май 1944 г.

На 20-и май татко загуби на облог с госпожа Ван Даан пет шишета йогурт. Вторият фронт наистина все още не е открит; мога спокойно да кажа, че цял Амстердам, цяла Холандия, цяла Западна Европа чак до Испания денонощно говори и спори за това, обзалага се и… се надява.

Напрежението достигна връхната си точка. Далеч не всички хора, които ние причисляваме към „добрите“ холандци, запазват вярата си в англичаните, далеч не всички смятат, че английският блъф е майсторска стратегия. О, не, хората искат най-после да видят дела, големи и героични дела. Никой не вижда по-далеч от носа си, никой не мисли, че англичаните преди всичко се борят за себе си и за своята страна, а всеки мисли, че са длъжни колкото може по-скоро да спасят Холандия.

А какви задължения имат англичаните към нас? С какво холандците са заслужили великодушната помощ, която с такава сигурност очакват? О, холандците грешат много, защото въпреки блъфа англичаните не са се изложили повече от всички други големи и малки страни, които сега са окупирани. Англичаните наистина няма да ни поднесат извиненията си, защото дори и да ги обвиним, че са спали през всичкото време, докато Германия се въоръжаваше, не можем да отречем, че всички други страни, предимно съседните на Германия, също бяха спали. С щраусова политика доникъде няма да стигнем, това разбраха и Англия, и целият свят и заради тази политика сега всички съюзници един по един и Англия не по-малко от другите трябва да заплащат със скъпи жертви.

Никоя страна няма да жертва хората си за нищо и преди всичко не за чужди интереси, англичаните също няма да го направят.

Вторият фронт, освобождението и свободата един ден ще станат реалност, но времето за това няма да се определи от окупираните земи.

С голямо съжаление и ужас научихме, че много хора са променили отношението си към евреите. Чухме, че се появил антисемитизъм в кръгове, където по-рано въобще не съществуваше. Този факт засегна и осмина ни дълбоко, много дълбоко. Причината за тази омраза към евреите е разбираема, понякога дори човешка, но не е правилна. Християните обвиняват евреите, че предават тайни на немците, че издават хората, които им помагат, че много християни понасят заради тях ужасни наказания и споделят страшната съдба на толкова много други обречени.

Всичко това е вярно, но, както винаги, трябва да се види и обратната страна на медала. Християните на наше място биха ли се държали иначе? Може ли някой, независимо евреин или християнин, да устои пред немските средства за разпит? Всеки знае, че това е почти невъзможно.

В нелегалните кръгове се говори, че немските евреи, които са емигрирали в Холандия и сега са в Полша, няма да могат да се върнат в Холандия; те са имали право на политическо убежище в тази страна, но когато Холандия капитулира, ще трябва отново да се върнат в Германия.

Като слуша това човек, съвсем естествено се пита защо се води тогава тази дълга и мъчителна война? Та нали все слушаме, че всички заедно се борим за свобода, истина и правда? Нима още по време на тази борба ще се появи разцепление и евреите отново ще имат по-малко права от другите? О, тъжно е, много тъжно, че за кой ли път вече се потвърждава старата истина: „За това, което един християнин направи, отговаря само той, за това, което е направил един евреин, са виновни всички евреи.“

Честно казано, не мога да разбера това, че холандците, които са добри, честни и почтени хора, така ни осъждат, така осъждат този народ, може би най-потискан, най-нещастен и предизвикващ съжаление сред всички народи в света. Само на едно се надявам, че тази омраза към евреите е временна, че холандците ще се покажат такива, каквито са, че сега, а и в бъдеще, никога няма да изгубят чувството си за правда. Защото антисемитизмът е неправда.

Но ако тази ужасна мълва се сбъдне, тогава малкото останали в Холандия евреи ще напуснат страната. Ние също, ние ще тръгнем с дребния си багажен, ще напуснем тази хубава страна, която така сърдечно ни приюти, а сега ни обръща гръб.

Обичам Холандия, надявах се някога да ми стане родина, на мен, безотечественицата, а и все още се надявам!