Ане Франк
Задната къща (100) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Понеделник, 14 февруари 1944 г.

Мила Кити,

В неделя вечерта всички освен Пим и мен седели до радиото да слушат „Безсмъртни творби на немски майстори“. Дюсел непрекъснато въртял копчето на апарата. Петер се ядосвал, останалите — също. След половин час сдържане на нервите Петер помолил малко раздразнено да се престане с това въртене. Дюсел отговорил с най-високомерния си тон: „Аз го оправям.“ Петер побеснял, отвърнал нещо грубо, господин Ван Даан го подкрепил и Дюсел трябвало да отстъпи. Това било всичко.

Поводът не беше особено важен, но, изглежда, Петер бе много поразен от всичко това. Когато тази сутрин се ровех в сандъка с книги в мансардата, той дойде при мене и започна да ми разказва историята. Аз не знаех нищо, Петер усети, че е намерил внимателен слушател, и се разпали.

— Нали разбираш — говореше той, — аз не казвам нищо прибързано, защото зная предварително, че не мога да се изразявам добре. Започвам да заеквам, изчервявам се, обърквам думите, които искам да кажа, и трябва да спра, защото дори не мога да намеря подходящите думи. Вчера стана същото, исках да кажа нещо съвсем друго, но като започнах, обърках се и стана ужасно. Преди имах един лош навик и много ми се иска да не се въздържам от него и тук. Когато се ядосвах на някого, предпочитах да го обработя с юмруци, а не да споря с него. Зная добре, че с този метод далече няма да стигна и затова ти се възхищавам. Не ти липсва дар слово, казваш на хората точно това, което трябва, и не се смущаваш ни най-малко.

— Сериозно се заблуждаваш — отвърнах аз. — В повечето случаи говоря съвсем различно от това, което първоначално съм възнамерявала, и освен това говоря прекалено много и дълго, а това е не по-малък недостатък.

Вътрешно се засмях на последното си изречение. Но тъй като исках да накарам Петер спокойно да говори за себе си, потиснах своето веселие, седнах върху една възглавница на земята, обгърнах с ръце свитите си колене и го загледах с внимание.

Страшно се радвам, че в къщата има и друг, който получава точно същите пристъпи на гняв като мене. А на Петер, изглежда, му се отразяваше добре, че може да критикува Дюсел с най-силни изрази, без да се бои, че ще го разнеса.

На мене също ми беше приятно, защото усетих силно чувство на близост, нещо, което съм изпитвала по-рано само с моите приятелки.