Ане Франк
Задната къща (41) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Събота, 30 януари 1943 г.

Мила Кити,

Ще се пръсна от яд, а не мога да го покажа. Бих искала да тропам с крака, да крещя, да разтърся силно майка си, да плача и не зная какво още бих направила заради обидните думи, насмешливите погледи, обвиненията, които като стрели от изпънат лък всеки ден отново ме улучват и така трудно се изтръгват от тялото ми. Бих искала да изкрещя на мама, Марго, Ван Даан, Дюсел и на татко: „Оставете ме на мира, нека най-после една нощ да спя без възглавницата ми да е мокра от сълзи, без очите ми да парят и в главата ми да бучи. Оставете ме, искам да се махна от всичко, най-добре да се махна от света!“

Но не мога, не мога да им покажа моето отчаяние; не мога да позволя да видят раните, които са ми нанесли, не бих могла да понеса тяхното състрадание и тяхната добродушна подигравка, защото и тогава ще трябва да крещя. Всеки намира, че се преструвам, като говоря; че съм смешна, като мълча; невъзпитана, като отговарям; коварна, когато имам някаква добра идея; мързелива, когато съм уморена; егоистична, когато съм изяла една хапка повече; глупава, страхлива, пресметлива и т.н., и т.н. По цял ден не чувам нищо друго, освен че съм нетърпимо същество, и макар че се смея на това или се правя, че не ме засяга, всъщност дори много ме засяга и ми се иска да моля Бога да ми даде друг характер, не такъв, с който да обръщам всички хора срещу себе си.

Няма как, такава съм по природа и не е възможно да съм лоша, чувствам го. Правя повече усилия, отколкото те предполагат, да задоволя всички, опитвам се да се смея, защото не искам да им покажа своето нещастие.

Неведнъж след поредица от несправедливи укори съм казвала в очите на мама: „Не ме засяга какво говориш, въобще не се занимавай с мен, нали съм безнадежден случай.“ Тогава, разбира се, получавах отговор, че съм устата. В продължение на два дни тя не ми обръщаше внимание и след това отново всичко се забравяше и тя се отнасяше към мен както към всеки друг.

За мен е невъзможно днес да се умилквам, а утре да захвърлям омразата си в лицето им. Предпочитам златния среден път, който не е толкова златен — да мълча за това, което мисля, и да се опитвам понякога да се държа така презрително към тях, както те се държат към мен.

Ах, само да можех!