Ане Франк
Задната къща (112) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Het Achterhuis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Mummu (2015)

Издание:

Ане Франк. Задната къща

Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944

Превод от холандски: Емилия Манолова, Храбър Будинов

Редактор: Теодора Станкова

 

Anne Frank

Het Achterhuis

©1982, 1991, 2001 by The ANNE FRANK-Fonds, Basel, Switzerland

Printed with previously unpublished material

 

© Емилия Манолова, Храбър Будинов, превод

© Валентина Иванчева-Бояджиева, корица

© ИК „Пан“, 2003

 

Формат 16/56/84

Издателска къща „Пан“ ООД

Предпечат ЕТ „Катерина“

Печат „Балкан прес“ АД

ISBN: 954-657-464-3

История

  1. — Добавяне

Вторник, 7 март 1944 г.

Мила Кити,

Като си помисля за своя живот през 1942 година, всичко ми се струва един сън. Онзи чудесен живот е изживян от една Ане, съвсем различна от тази, която така помъдря тук. Да, това беше един прекрасен живот! На всеки ъгъл обожатели, около двадесет приятелки и познати, любимка на повечето учители, напълно разглезена от татко и мама, много бонбони, достатъчно пари, какво може да искаш повече?

Сигурно ще ме попиташ с какво съм омагьосвала всички тези хора. Това, което Петер казва — „привлекателност“, — не е съвсем вярно. Всеки учител смяташе моите находчиви отговори, остроумията, засмяното ми лице и критичен поглед за приятни, забавни и смешни. Всъщност аз бях само една ужасна кокетка, обичах флирта и бях интересна. Имах и няколко хубави качества, с които печелех благоразположение — бях работлива, искрена и щедра. На никого не отказвах да препише от мене, раздавах бонбоните си великодушно и не бях превзета.

Но възхищението на околните не бе ли ме направило прекалено самонадеяна? Добре стана, че точно в средата, в разгара на празника, бях изправена пред действителността и трябваше да мине около година, докато привикна: че повече никой няма да ми ръкопляска.

Каква бях в училище? Измислях шеги и закачки, винаги бях първа навсякъде, никога в лошо настроение или хленчеща. Нищо чудно, че всеки с удоволствие караше велосипед редом с мене и ми обръщаше внимание.

Гледам на тази Ане като на приятно, но повърхностно момиче, което няма нищо общо с мене. Петер с право казва:

„Винаги те виждах заобиколена с две-три момчета и цяла тълпа момичета. Винаги се смееше и беше център на вниманието!“

Какво е останало сега от това момиче? О, разбира се, не съм забравила да се смея и да отвръщам остроумно, критикувам другите точно както тогава, а дори и по-добре, мога една вечер, няколко дни или седмица да съм истински безгрижна и весела. Но в края на същата седмица ще бъда изтощена до смърт и ще бъда благодарна на първия срещнат, който ми заговори за нещо разумно. Не искам обожатели, а приятели, искам около мене хора, които се възхищават не на някоя моя приятна шега, а на проявите и на характера ми. Зная добре, че тогава кръгът около мене ще бъде много по-малък. Но какво значение има това, ако ми останат няколко истински, верни приятели?

Въпреки всичко през 1942 година не бях напълно щастлива; често се чувствах изоставена, но тъй като по цял ден не се спирах на едно място, рядко се замислях и се забавлявах колкото мога. Съзнателно или не, се опитвах с шегички да отблъсквам празнотата.

Сега оглеждам собствения си живот и работата си. Един период е приключен окончателно. Безгрижните, весели училищни дни няма да се върнат никога.

Аз дори вече не мечтая за тях, надраснах ги, не мога да се отдавам само на забавления, защото една част от мене винаги си остава сериозна.

Разглеждам живота си до първи януари 1944 година като през силна лупа. Онзи слънчев живот у дома, след това, през 1942 година — внезапната промяна: караниците, обвиненията. Не можех да разбера всичко, бях изненадана и не знаех друг начин да се запазя, освен да се държа дръзко.

Първата половина на 1943: моите пристъпи на плач, самотата, бавното осъзнаване на грешките и пропуските, които не бяха малки, а тогава изглеждаха двойно по-големи. По цял ден говорех за какво ли не; опитвах се да привлека Пим към себе си, но без успех. Бях изправена сама пред трудния въпрос, какво да правя, че да чувам по-малко укори, които ужасно ми тежаха и ме обезкуражаваха.

През втората половина на годината малко се пооправих, навлязох в пубертета и с мене се отнасяха почти като с голяма. Започнах да размишлявам, да пиша разкази и стигнах до извода, че другите вече нямат право да ме подхвърлят насам-натам като гумена топка. Исках да изменя и оформя характера си по своя собствена воля. Но още по-важно за мен беше осъзнаването, че и на татко не мога да се доверявам във всичко. Исках да се доверявам вече само на себе си.

След Нова година: втората голяма промяна — моят сън… Тогава открих, че копнея за момче, не за приятелка, а за приятел момче. Открих също щастието вътре в себе си и своята защитна броня от лекомислие и веселие. От време на време ставах замислена и тиха, открих безграничния си копнеж към всичко красиво и добро.

Сега вечер в леглото си мисля и си казвам: „Благодарна съм за всичко Добро, Мило и Красиво“, и се преизпълвам с щастие. Като казвам „Добро“, мисля за нашето укриване, за моето здраве и за цялото ми съществуване; „Милото“ — това е Петер и онова, което е още малко и крехко и ние двамата все още не се осмеляваме да назовем и докоснем, но което един ден ще дойде: любовта, бъдещето, щастието. А „Красивото“ — това е светът, природата, красотата, всичко хубаво, събрано заедно.

Тогава вече не мисля за нещастието, а само за красивото, което все още съществува. В това е голямата разлика между мама и мене. Нейният съвет за издръжливост е: „Мисли за нещастието по света и бъди благодарна, че не си сполетяна от него!“ Моят съвет е: „Излез навън, на полето, на слънце сред природата, излез и потърси щастието в себе си и в доброто! Мисли за всичко красиво, което съществува и е в теб, и бъди щастлива!“

Според мен съветът на мама не помага, защото какво ще стане, ако мислиш за нещастието? Тогава и ти си загубен. Напротив, аз мисля, че винаги остава нещо хубаво — в природата, слънчевата светлина, свободата, в тебе самия — там трябва да търсиш. Огледай се, така ще намериш отново себе си и ще се успокоиш.

А който е щастлив, той прави и околните щастливи; който има смелост и вяра, никога няма да пропадне в беда!

Твоя Ане