Ане Франк
Задната къща (160) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Четвъртък, 15 юни 1944 г.

Мила Кити,

Дали защото толкова отдавна не съм си подавала носа навън, се побърквам по всичко, свързано с природата? Спомням си много добре, че лъчезарно синьо небе, чуруликащи птици, лунна светлина и цъфтящи цветя по-рано не бяха нещо, което може да привлече вниманието ми. Това се промени, откакто сме тук.

Например по Петдесетнида, когато беше толкова топло, с усилие останах будна, за да мога в единадесет и половина да застана пред отворения прозорец и поне веднъж да гледам дълго и сама луната. За съжаление тази жертва бе напразна, защото луната разпръскваше прекалено ярка светлина и не посмях да рискувам и да стоя пред отворения прозорец. Друг път, преди няколко месеца, бях случайно горе една вечер, когато прозорецът бе отворен. Не слязох долу, докато не свърши времето за проветряване. Тъмната дъждовна нощ, бурята, гонещите се облаци ме държаха в своята власт; след година и половина за първи път стоях лице срещу лице с нощта. След тази вечер копнежът ми да видя това надви страха ми от крадци, от тъмна къща, пълна с мишки или от нахлуване на полицията. Отидох съвсем сама долу и погледнах навън от прозореца на кабинета и кухнята. Много хора харесват природата, други спят понякога под открито небе, много други, в затвори и болници, жадуват за деня, когато отново ще могат свободно да се радват на природата, но малко от тях са така откъснати и изолирани от това, което е еднакво и за бедни, и за богати.

Не е само въображение, че когато гледам небето, облаците, луната и звездите ставам спокойна и търпелива. Това средство е много по-добро от валериана или брома; природата ме прави смирена и готова по-храбро да приемам всички удари.

За съжаление ми е съдено да гледам природата — и то по изключение — през прашни прозорци с мръсни пердета пред тях. Да гледаш оттам не е удоволствие, защото природата е единственото, което не може да бъде заменено с нищо друго.