Ане Франк
Задната къща (130) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Вторник, 11 април 1944 г.

Мила Кити,

Главата ми е замаяна, просто не зная откъде да започна.

В петък (беше Разпети петък) следобед играхме на борсовата игра. Събота следобед пак. Тези дни преминаха много бързо и обикновено. В неделя следобед Петер дойде по моя покана в четири и половина при мен, в пет и петнадесет отидохме на тавана, където останахме до шест. От шест до седем и петнадесет по радиото предаваха хубав концерт, Моцарт. Особено удоволствие бе за мен „Малка нощна музика“. В стаята с другите почти не мога да слушам, защото при хубава музика всичко в мен започва да се вълнува.

Вечерта в осем часа двамата с Петер отидохме в мансардата и за да седим на меко, взехме с нас няколко възглавници от дивана в нашата стая. Седнахме на един сандък. Сандъкът и възглавниците бяха съвсем малки, седяхме съвсем близо един до друг, и двамата — облегнати на други сандъци. Муши ни правеше все още компания, така че не бяхме без свидетели.

Изведнъж, в девет без петнадесет, господин Ван Даан влезе при нас и попита дали можем да дадем една възглавница на господин Дюсел. И двамата скочихме и слязохме с възглавниците, котката и Ван Даан долу.

От тези възглавници произлезе цяла история, защото Дюсел се разсърди, че сме взели и една негова, която използвал като „спална възглавница“. Сега се боеше, че се е напълнила с бълхи и заради тази единствена възглавница създаде всеобщо вълнение. Тогава ние с Петер за отмъщение мушнахме две остри четки в леглото му. Смяхме се много на това интермецо.

Но удоволствието ни не продължи дълго. В девет и половина Петер тихо почука на вратата и помоли татко да отиде горе, за да му помогне за едно трудно изречение по английски. „Нещо не е в ред“, казах аз на Марго, „много е прозрачно“. Моето предположение се оказа вярно: точно в този момент крадци се опитвали да проникнат в склада. За нула време татко, Ван Даан, Дюсел и Петер слязоха долу; Марго, мама, госпожа Ван Даан и аз зачакахме.

Четири жени, които се страхуват, приказват много — това правехме и ние, докато не чухме някакъв шум. След това всичко утихна; часовникът удари десет без петнадесет. Лицата на всички ни бяха изгубили цвят; не смеехме да помръднем, обзети от страх. Къде се бавеха мъжете? Какъв беше този шум? Дали не се биеха с крадци? Десет часът, стъпки по стълбите: татко влезе блед и нервен, последван от господин Ван Даан.

— Изгасете светлината и тихичко нагоре; очакваме, че ще дойде полиция!

Нямаше време за страх, загасихме навсякъде, грабнах бързо едно палтенце и се качихме горе. „Какво е станало, разкажи бързо!“ Но нямаше кой да ни разказва, мъжете пак слязоха долу. Едва в десет и десет и четиримата се върнаха, двама заеха пост при отворения прозорец на Петер, вратата към коридорчето бе заключена, въртящият се шкаф — затворен. Закачихме една жилетка върху нощната лампа, след това те заразказваха…

От коридорчето Петер чул два силни удара, слязъл долу и видял, че на лявата страна на складовата врата липсва една голяма дъска. Той избързал нагоре, предупредил годните за отбрана в семейството и четиримата заедно тръгнали надолу. Когато влезли в склада, крадците все още се опитвали да проникнат вътре. Без да размисли, Ван Даан изкрещял: „Полиция!“

Бързи стъпки отвън, крадците избягали. За да не види полицията дупката във вратата, отново закрепили дъската, но силен ритник пак я повалил на земята. Мъжете се стъписали от подобно нахалство; Ван Даан, а и Петер, изпитали желание да убиват, Ван Даан ударил със секирата по земята, всичко отново утихнало. Поискали пак да закрепят дъската. Неуспешно! Мъж и жена осветявали отвън през отвора целия склад с ярката светлина на джобно фенерче. „По дяволите!“ — промърморил някой от мъжете и… сега от полицаи изпаднали в ролята на крадци. И четиримата се промъкнали горе, Петер бързо отворил вратите и прозорците на кухнята и кабинета, съборил нарочно телефона на земята и накрая четиримата се добрали зад скривалищната врата.

(Край на първа част)

По всяка вероятност мъжът и жената са уведомили полицията; беше неделя вечер, първият ден на Великден. Следващият ден също беше празник, така че никой нямаше да се размърда преди вторник сутринта. Представи си, две нощи и един ден да прекараш в такъв страх! Не знаехме нищо, само седяхме в тъмнината, защото госпожа Ван Даан бе отвъртяла крушката; шепнехме и при всеки шум се чуваше: „Шшт, шшт.“

Стана десет и половина, единадесет, не се чуваше нищо. Един след друг при нас дойдоха татко и Ван Даан. После в единадесет и петнадесет долу се чу силен шум. При нас можеше да се чуе как цялото семейство диша, иначе не се помръдвахме. Стъпки из къщата, кабинета, кухнята, след това… по нашите стълби. Не се чуваше никой да диша, само осем сърца туптяха, стъпки по нашите стълби, след това потракване при въртящия се шкаф. Този миг е неописуем. „Сега наистина сме загубени“ — си казах вече и виждах всички ни още същата вечер отмъкнати от гестапо. Два пъти побутване на въртящия се шкаф, после нещо падна, стъпките се отдалечиха — засега бяхме спасени. Всички треперехме, чух, че някой трака със зъби, все още никой не казваше дума.

После в къщата всичко утихна, но по нашето коридорче, точно пред шкафа, лампата светеше. Дали е така, защото шкафът е нещо съмнителен, или полицията бе забравила светлината? Щеше ли да дойде някой да я изгаси? Езиците се развързаха, вече в къщата нямаше никого, но може би пазеха пред вратата.

Сега правехме три неща: изказвахме предположения, треперехме от страх и ни се ходеше до клозета. Кофите бяха на тавана, само тенекиените кошчета за боклук на Петер можеха да свършат работа. Ван Даан сложи началото, след него татко; мама се срамуваше. Татко занесе кофата в другата стая, където тя бе използвана от Марго, госпожата и мене; накрая и мама се реши. Непрекъснато се търсеше хартия — за щастие аз имах в джоба си. Кофата смърдеше, всички шепнехме и бяхме уморени, беше дванадесет часа. „Лягайте на пода и спете.“ Марго и аз получихме по една възглавница плюс одеяло. Марго легна недалеч от бюфета с храната, аз между краката на масата. На пода не миришеше непоносимо, пък и госпожа Ван Даан донесе, без да вдига шум, малко прах за миене и го сложи в кофата, а като второ предпазно средство постави отгоре една кърпа.

Говор, шушукане, страх, смрад, пръцкане и все някой е на гърнето — опитай се да заспиш при всичко това! В два и половина вече така се уморих, че съм заспала и до три и половина не чух нищо. Събудих се, понеже госпожа Ван Даан бе облегнала главата си на краката ми. „Моля ви, дайте ми да облека нещо!“ — помолих аз. Дадоха ми, но не питай какво — вълнени гащи върху пижамата, червен пуловер и черна пола, бели къси чорапи и три четвърти чорапи, целите на дупки. След това госпожата пък зае място на стола, господин Ван Даан легна на краката ми. Към три и половина се разсъних, пак започнах да треперя, та Ван Даан не можеше да спи. Подготвях се за това, че полицията ще се върне отново, тогава ще трябва да кажем, че се укриваме: или ще са добри холандци, тогава сме спасени, или ще са холандски националсоциалисти, тогава ще трябва да ги подкупваме.

— Я махни радиото — въздъхна госпожа Ван Даан.

— Как не, в печката ли да го хвърля? — отговори господин Ван Даан. — Ако намерят нас, нека намерят и радиото!

— Тогава ще намерят дневника на Ане — добави татко.

— Изгори го тогава — предложи най-страхливият от нас.

Това и моментът, когато полицията пипаше вратата на шкафа, бяха най-страшните мигове за мен. „Дневникът ми не, дневникът ми само с мен!“ Но за щастие татко не каза нищо повече.

Няма никакъв смисъл да описвам всички разговори, за които си спомням — толкова много говорихме. Аз утешавах уплашената госпожа Ван Даан. Говорихме за възможностите за бягство и за разпитите в гестапо, за това, как да телефонираме на помагачите ни и че трябва да бъдем смели.

— Сега трябва да се държим като войници, госпожо, ако сега загинем… е, добре, ще бъде за Кралицата и Родината, за свободата, истината и правдата, както казва винаги радио „Орание“. Единственото, което е ужасно лошо, е, че ще въвлечем в нещастие и много други хора.

След един час господин Ван Даан отново размени мястото си с жена си, а татко дойде при мен. Мъжете пушеха непрекъснато, от време на време се чуваше дълбока въздишка, после отново някой отиваше до кофата, после всичко отначало.

Четири часът, пет часът, пет и половина. Отидох при Петер в стаята му и седнахме до прозореца, за да се вслушваме; бяхме така близо един до друг, че всеки усещаше тръпките в тялото на другия, разменяхме си от време на време по някоя дума и напрегнато се вслушвахме. В съседната стая махаха затъмнителните завеси. В седем часа щяха да телефонират на Копхаюс да дойде някой тук. Сега си записваха какво ще кажат на Копхаюс по телефона. Рискът този телефонен разговор да се чуе от поста на вратата или от склада беше голям, но опасността полицията да се върне отново беше още по-голяма.

Точките бяха:

Опит за влизане с взлом: Полиция в къщата, стигнали са до въртящия се шкаф, не по-нататък.

Крадците са влезли с взлом в склада, после, изглежда, възпрепятствани от нещо, са избягали през градината.

Главният вход е залостен с резе отвътре. Кралер трябва да е излязъл през другата врата. Пишещите и сметачните машини са на сигурно място в черния шкаф в кабинета.

Да се направи опит да се предупреди Хенк и да се вземе ключът от Ели, да се отиде в канцеларията и се огледа там, под предлог, че се търси котката.

Всичко мина добре. Телефонирахме на Копхаюс, прибрахме в шкафа пишещите машини, които бяха при нас. После пак седнахме около масата и зачакахме или Хенк, или полицията.

Петер задряма, Ван Даан и аз лежахме на земята, когато чухме долу тежки стъпки. Тихичко станах:

— Това е Хенк.

— Не, не, полицията е — обадиха се другите.

На вратата ни се почука. Мип подсвирна. Тогава госпожа Ван Даан не можа да издържи и смъртно бледа и изнемощяла, се отпусна на стола си; ако напрежението бе продължило само още минута, щеше да припадне.

Когато Хенк и Мип влязоха, стаята ни представляваше прекрасна гледка, дори само масата заслужаваше една снимка. Там един брой на „Кино и театър“, изцапан с конфитюр и с някакво средство против диария, бе отворен на страница с балерини; още две бурканчета конфитюр, половин хлебче и друго четвърт хлебче, огледало, гребен, кибритени клечки, пепел, цигари, тютюн, пепелник, книги, долни гащи, джобно фенерче, тоалетна хартия и т.н., и т.н. — всичко това лежеше в красива смесица.

Хенк и Мип, разбира се, бяха посрещнати с възгласи и сълзи. Хенк закова дъски пред дупката на вратата и бързо си отиде пак, за да предупреди полицията за взлома. Мип бе намерила под вратата на склада бележка от нощния пазач Слахтер, който бе видял дупката и бе предупредил полицията, Хенк щеше да потърси и него.

И така имахме половин час, за да оправим. Никога досега не съм виждала за половин час да се променят толкова много неща. Марго и аз оправихме долу леглата, ходихме в тоалетната, измихме си зъбите и цялото тяло и се сресахме. След това пооправих още малко стаята и пак се качих горе. Там масата бе вече разтребена, стоплихме вода, направихме кафе и чай, сварихме мляко и застлахме за закуска, татко и Петер изпразниха кофите и ги измиха с топла вода и прах.

В единадесет часа седнахме около масата заедно с Хенк, който се бе върнал, и полека-лека отново стана приятно. Хенк разказа следното:

Слахтер спял, затова жена му обяснила на Хенк, че при обиколката си по улиците около каналите мъжът й открил дупката във вратата ни и извикал един полицай, с когото влезли и огледали къщата. Той щял да дойде във вторник при Кралер и да му разкаже. В полицейското бюро не знаели нищо за влизането на крадците, но си записали веднага, за да дойдат също във вторник и да огледат. На връщане Хенк минал случайно покрай нашия доставчик на картофи на ъгъла и между другото му казал, че при нас са влизали крадци. „Знам — му отговорил той, сякаш не било нищо особено, — снощи минавах с жена си покрай къщата и видях дупка във вратата. Жена ми искаше да отминем, но аз светнах с фенерчето и погледнах вътре; тогава крадците веднага се махнаха. За всеки случай не се обадих в полицията, защото не исках да правя това за вашата къща. Всъщност не знам нищо, но предполагам.“

Хенк благодарил и отминал. Този човек предполага, че ние сме тук, защото носи картофите винаги в обедната почивка. Мил човек!

След като Хенк си отиде, измихме съдовете и стана един часът. И осмината легнахме да спим. В три без петнадесет се събудих и видях, че господин Дюсел бе вече излязъл. Още сънена, се сблъсках в банята с Петер, който тъкмо идваше отгоре. Уговорихме се да се срещнем долу.

Оправих се и слязох.

— Да отидем в мансардата, не те е страх, нали? — попита той.

Съгласих се, взех си възглавницата и отидохме.

Времето беше чудесно, но скоро, сирените завиха — ние обаче не се помръднахме. Петер ме прегърна през рамо, аз го прегърнах и така, преплели ръце, стояхме и спокойно чакахме, докато Марго не дойде в четири часа да ни викне за кафето.

Изядохме си хляба, пихме лимонада и се шегувахме, после всичко си протече както обикновено. Вечерта благодарих на Петер, че беше най-смелият от всички.

Досега никой от нас не беше изпадал в такава опасност, както снощи. Имахме късмет, представи си само, полицията бе пред шкафа на скривалището, лампата бе запалена точно пред него, а не ни откриха.

Когато започне нападението на съюзниците с бомбардировки, всеки ще се страхува за себе си, но сега се страхувахме и заради нашите невинни и добри помощници. Единственото, което можем да им кажем, е: „Сега сме спасени, продължавайте да ни спасявате!“

Тази история доведе до много промени. Господин Дюсел вече не седи в канцеларията на Кралер, а в банята. Петер минава за проверка из цялата къща в осем и половина и в десет и половина. Нощем прозорецът в стаята на Петер вече не трябва да се отваря. След десет и половина не можем да пускаме водата в тоалетната. Тази вечер ще дойде дърводелец, за да укрепи допълнително вратите на склада.

Сега в Задната къща непрекъснато стават разисквания. Кралер ни укори, че сме били непредпазливи. Хенк също каза, че в подобен случай никога не трябва да слизаме долу. Бе ни напомнено много настоятелно, че сме нелегални, че сме белязани евреи, че сме приковани на едно място, без права, но с хиляди задължения. Ние, евреите, не можем да оставяме чувствата да ни влияят, трябва да сме смели и силни, да понасяме всички неудобства и да не се оплакваме, трябва да правим всичко, което е по силите ни, и да се уповаваме на Бога. Все някога тази ужасна война ще свърши, някога отново ще сме хора, а не само евреи.

Кой ни е наложил това? Кой е направил нас, евреите, изключение сред другите народи? Кой ни кара така да страдаме до ден-днешен? Съдбата ни е направила такива, каквито сме, но и сигурно пак съдбата ще ни помогне да се изправим. Щом понасяме цялата тази мъка и все пак си оставаме евреи, един ден ще се превърнем от обречени в пример за другите. Кой знае, може би един ден ще научим света и всички народи на добро, затова и само затова трябва да страдаме. Ние никога не можем да бъдем само холандци, само англичани или представители на която и да е страна, ние винаги ще бъдем и евреи, но такива и искаме да си останем.

Да бъдем смели! Да осъзнаем задачата си и да не се оплакваме, ще дойде изход, Бог никога не е изоставял народа ни.

През всички векове евреите са продължавали да живеят, през всички векове е трябвало да страдат, но и през всички тези векове те са станали силни; слабите падат, силните ще останат и няма да загинат никога!

През онази нощ знаех, че ще умра, чаках полицията, бях готова, готова като войниците на бойното поле. Бих искала да се жертвам за родината, но сега, сега като съм се спасила, знам — първото ми желание след войната е да стана холандка!

Обичам холандците, обичам страната ни, обичам езика и искам да работя тук. И ако трябва дори да пиша до кралицата, няма да се спра, докато не постигна целта си.

Ставам все по-независима от родителите си. Млада съм, но съм по-жизнерадостна и имам по-вярно и ненакърнено чувство за справедливост, отколкото мама. Зная какво искам, имам цел, имам собствено мнение, имам вяра и любов. Да ме оставят да бъда каквато съм, тогава ще съм доволна. Знам, че съм жена, жена с вътрешна сила и много кураж.

Ако остана жива, ще постигна повече, отколкото майка ми когато и да било, няма да остана незначителна, ще работя в обществото и за хората!

Сега знам, че първо са необходими смелост и радост!