Ане Франк
Задната къща (54) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Вторник, 18 май 1943 г.

Мила Кити,

Наблюдавах разгорещен въздушен бой между немски и английски самолети. За съжаление няколко от съюзниците трябваше да скачат от горящите си самолети. Нашият млекар, който живее в Халфвех, видял четиримата канадци, седнали отстрани на пътя, един от тях говорел свободно холандски. Той помолил млекаря за огънче и му казал, че екипажът на самолета им се състоял от шест души. Пилотът бил изгорял, а петият се бил укрил някъде. Немската полиция дошла да прибере четиримата яки мъже. Как е възможно след такъв мъчителен парашутен скок да показват такова самообладание?

Макар че е доста топло, трябва през ден да палим печките и да изгаряме остатъците от зеленчуците и боклука. В кофите за смет не можем да хвърляме нищо, защото трябва да се съобразяваме със складовия работник. Колко лесно може да ни издаде една малка непредпазливост!

Всички студенти, които тази година завършват или ще продължават да следват, трябва по списък от властите да се подпишат, че симпатизират на немците и са за Новия ред. Осемдесет процента са отказали да направят това като противно на съвестта и убежденията им, но последствията не закъсняха. Тези студенти, които не са подписали, трябва да заминат на трудов лагер в Германия. Какво ще остане от холандската младеж, щом всички ще трябва да заминат на тежка работа в Германия?

Тази нощ мама затвори прозореца заради силните гърмежи; аз бях в леглото при Пим. Изведнъж горе над нас госпожа Ван Даан скочи от леглото си, сякаш бе ухапана от Муши, след което веднага се чу силен удар. Звукът беше сякаш запалителна бомба бе паднала до леглото ми. Запищях: „Светлина, светлина!“ Пим светна лампата. Не очаквах нищо друго, освен след няколко минути стаята да бъде в пламъци. Не се случи нищо. Всички забързахме нагоре да видим какво бе станало там. Господинът и госпожата видели през отворения прозорец червена светлина. Господин Ван Даан помислил, че има пожар тук, в квартала, а госпожата сметнала, че нашата къща гори. Нищо повече не се случи и ние се мушнахме отново в леглата си. Не минаха и петнадесет минути и стрелбата започна пак. Госпожата скочи веднага и изтича по стълбите надолу към стаята на господин Дюсел, за да търси там защита, каквато не можеше да намери при съпруга си. Дюсел я посрещна с думите: „Ела при мен в леглото, дете мое!“, което ни накара да избухнем в неудържим смях. Оръдейната стрелба не ни тревожеше вече, страхът ни бе отминал.