Ане Франк
Задната къща (80) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Събота, 27 ноември 1943 г.

Мила Кити,

Снощи, преди да заспя, изведнъж пред очите ми се появи Лиз. Видях я пред мен облечена в дрипи, с тъжно и отслабнало лице. Очите й бяха големи и тя ме гледаше така тъжно и обвиняващо, че в погледа й можех да прочета: „О, Ане, защо ме изостави? Помогни, о, помогни ми, спаси ме от този ад!“

А аз не мога да й помогна, мога само да гледам как другите хора страдат и умират, мога само да се моля отново да се върне сред нас.

Виждах точно Лиз, а не някой друг и разбирам защо. Аз я бях преценила зле, бях прекалено малка, за да разбера трудностите й. Тя се беше привързала много към своята нова приятелка и й се струваше, че аз искам да й я отнема. Как ли се е чувствала горката? Сега я разбирам, самата аз познавам толкова добре това чувство!

Понякога за миг вниквах в нейния живот, но веднага след това егоистично се връщах към собствените си удоволствия и проблеми. Лошо беше от моя страна да се отнеса така с нея и сега тя ме гледа с бледото си лице и умоляващи очи, о, толкова е безпомощна. Да можех да направя нещо за нея!

О, Господи, аз имам тук всичко, което си пожелая, а тя да е сграбчена от такава зла участ! Тя поне беше толкова добра, колкото и аз, тя също искаше да прави добро, защо аз бях избрана да живея, а тя може би да умре? Каква бе разликата между нас? Защо сега сме толкова далеч една от друга?

Честно казано, от месеци, да, почти от година, я бях забравила. Не напълно, но все пак никога не съм мислела за нея така, че да си я представя пред себе си в цялото й нещастие.

Ах, Лиз, надявам се да те видя, ако след войната все още си жива и се върнеш при нас, и да те приема, и да поправя с нещо онова зло, което ти е сторено.

Но когато отново ще съм в състояние да й помогна, тя няма да има нужда от помощта ми така, както сега. И ще си спомня ли за мен и с какво чувство?

Мили Боже, подкрепи я, поне да не е сама! О, да можеш само да й кажеш, че мисля за нея с обич и съчувствие, това може би ще й даде сили да издържи.

Не трябва повече да мисля, защото това не помага. Отново все виждам големите й очи, които не ме оставят на мира. Дали Лиз има истинска вяра, или я е получила само като натрапена отвън?

Дори това не зная, никога не съм си правила труда да я попитам.

Лиз, Лиз, да можех да те отведа оттам, където си сега, да можех да разделя с тебе всичко, което имам тук! Твърде късно, вече не мога да помогна и да поправя това, което съм сбъркала. Но никога повече няма да я забравя и все ще се моля за нея.