Ане Франк
Задната къща (35) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Събота, 28 ноември 1942 г.

Мила Кити,

Използвали сме прекалено много електричество и сме превишили полагаемата се норма. Като резултат: крайна пестеливост и поради вероятност за прекъсване на тока четиринадесет дни ще бъдем без осветление. Хубаво, а! Но кой знае, може би е по-добре! След четири, четири и половина вече е тъмно за четене. Запълваме си времето с всевъзможни щуротии. Задаваме си гатанки, правим гимнастика в тъмното, говорим английски или френски, обсъждаме книги — но с течение на времето и това омръзва. От снощи измислих нещо ново — гледам със силен далекоглед в осветените прозорци на съседната къща. През деня завесите ни не се дръпват и на сантиметър, но когато е тъмно, няма нищо страшно, ако малко ги поотместя. Никога не съм предполагала, че съседите могат да бъдат такива интересни хора, особено нашите. Двама точно се хранеха, едно семейство се снимаше с кинокамера, а зъболекарят на горния етаж имаше за пациентка една стара страхлива дама.

Господин Дюсел, човекът, за когото винаги се е твърдяло, че може отлично да разбира децата и ги обича, се разкрива като най-старомоден възпитател и проповедник на безкрайно дълги лекции по възпитанието. Тъй като имам рядкото щастие (!) да деля моята, за съжаление много тясна стая с господин Преблаговъзпитания и общо взето, минавам за най-зле възпитаната от тримата млади хора тук, трябва да правя доста усилия, за да се измъквам от старите, често повтаряни напътствия и укори и да се преструвам на глуха. Всичко това щеше да свърши дотук, ако господинът не се оказа такъв голям доносник и ако не беше си избрал за ухо мама.

След като той веднъж вече ме е укорявал, сякаш ме е блъснал насрещен вятър, мама ме подеме и бурен вятър ме тласва в гърба. А ако имам много късмет, госпожата ме вика след пет минути за обяснение и ураганен вятър ме връхлита отгоре.

Та не трябва да мислиш, че е лесно да си „лошо възпитана“ сред едно свръхкритично укриващо се семейство. Вечер в леглото, когато мисля за многото си грехове и приписвани ми недостатъци, така се обърквам от голямото количество обвинения, че или започвам да се смея, или да плача, в зависимост от настроението си в момента.

След това заспивам със странното чувство, че искам да съм друга, не такава, каквато съм, или че съм различна от това, което искам, че може би трябва да се държа другояче, не така, както ми се иска или както се държа. О, Божичко, сега обърках и теб, извини ме, но не обичам да задрасквам, а да се хвърля хартия по време на такъв недостиг като сегашния, е забранено. Следователно мога само да те посъветвам да не прочиташ още веднъж предишното изречение и преди всичко да не се задълбочаваш в него, защото така или иначе нищо няма да разбереш!