Ане Франк
Задната къща (166) (Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Het Achterhuis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Mummu (2015)

Издание:

Ане Франк. Задната къща

Дневникови писма. 14 юни 1942 — 1 август 1944

Превод от холандски: Емилия Манолова, Храбър Будинов

Редактор: Теодора Станкова

 

Anne Frank

Het Achterhuis

©1982, 1991, 2001 by The ANNE FRANK-Fonds, Basel, Switzerland

Printed with previously unpublished material

 

© Емилия Манолова, Храбър Будинов, превод

© Валентина Иванчева-Бояджиева, корица

© ИК „Пан“, 2003

 

Формат 16/56/84

Издателска къща „Пан“ ООД

Предпечат ЕТ „Катерина“

Печат „Балкан прес“ АД

ISBN: 954-657-464-3

История

  1. — Добавяне

Събота, 8 юли 1944 г.

Мила Кити,

Главният представител на фирмата господин Б. бил в Бевервайк, на плодово-зеленчуковата борса и му дали ягоди. Те бяха докарани тук — прашни, пълни с пясък, но в голямо количество. Не по-малко от 24 щайги за канцеларията и за нас. Още същата вечер консервирахме първите шест буркана и сварихме осем бурканчета сладко. На другата сутрин Мип щеше да вари сладко за всички от канцеларията.

В дванадесет и половина няма чужди хора в къщата — външната врата се заключва, щайгите се донасят, Петер, татко, Ван Даан трополят по стълбите — „Ане, налей топла вода от бойлера! Марго, донеси кофа! Хайде, всички на работа!“ Със странно чувство влизам в пълната с хора служебна кухня. Мип, Ели, Копхаюс, татко, Петер — укриващи се и помагачи, всички заедно, и то посред бял ден! През пердетата не може да ни видят вътре, но от този висок говор, тряскащи се врати, направо се разтрепервам от вълнение. „Ама нима все още се укриваме?“ — ми минава през ума. Изглежда, такова ще е чувството, когато ще мога отново да се покажа свободно пред хората. Тенджерата се напълни, бързо отново горе. В нашата кухня около масата седеше останалата част от семейството и почистваше ягодите — това трябваше да представлява чистене, но повече отиваше в устите, отколкото в кофите. Нужно бе да се донесе още една кофа, Петер слезе отново в кухнята — тогава отвън някой позвъни два пъти. Кофата остана долу, Петер се върна бързо горе, като заключи вратата на шкафа след себе си. Едва се сдържахме от нетърпение, трябваше да затворим крановете и макар че полуизмитите ягоди чакаха още едно измиване, спазихме скривалищното правило: „Ако дойде чужд човек в къщата, да се затворят всички кранове, за да не се чува шумът от водата.“

В един часа Хенк дойде и ни съобщи, че звънял пощенският раздавач. Петер бързо слезе по стълбата надолу. Дзън, пак звънец и той отново се връща. Вслушвам се дали някой идва, най-напред при вратата на шкафа, после полека излизам горе в преддверието. Накрая Петер и аз като двама крадци висим над перилата и се вслушваме в шума долу. Никакъв чужд глас. Петер тихичко слиза по стълбите, по средата се спира и вика: „Ели!“ Никакъв отговор, още веднъж: „Ели!“ Шумът в кухнята е по-силен от гласа на Петер. Той слиза до долу и влиза в кухнята. Аз стоя напрегната и гледам надолу. „Петер, бързо горе, счетоводителят е тук, изчезвай!“ Гласът на Копхаюс. Задъхан, Петер идва горе, затваряме вратата на шкафа. Най-после в един и половина идва Кралер: „О, Божичко, не виждам нищо друго освен ягоди: закусвах с ягоди, Хенк долу яде ягоди, Копхаюс си хапва ягоди, Мип вари ягоди, навсякъде мирише на ягоди, искам да се отърва от тази червена стока и отивам горе, а там всички мият… ягоди“.

Останалата част от ягодите се стерилизират. Вечерта — два буркана не са затворени добре. Татко бързо прави от тях конфитюр. На следващата сутрин — два буркана се оказват отворени, по обяд още четири. Ван Даан не ги е стерилизирал достатъчно. Сега всяка вечер татко вари конфитюр.

Ядем попара с ягоди, кисело мляко с ягоди, сандвичи с ягоди, имаме ягоди за десерт, ягоди със захар, ягоди с пясък. Два дни навсякъде се виждаха само ягоди, ягоди и ягоди, после запасът се свърши, а останалото бе в буркани, под ключ.

— Ане, чуй — вика Марго, — получихме от зарзаватчията на ъгъла зелен грах, девет килограма и половина.

— Много мило от негова страна — отговарям.

Наистина е много мило, но работата… пфу!

— В събота сутринта всички трябва да помагате в чистенето на граха — обявява мама по време на ядене. И наистина днес след закуска на масата се появи голямата емайлирана тенджера, пълна догоре с грах. Чистенето на грах е досадна работа, но веднъж поне трябва да опиташ какво е „беленето“. Мисля, че повечето хора не знаят колко вкусна и мека е граховата шушулка, когато се махне вътрешната ципица. Но тези преимущества не са нищо пред чудесното преимущество, че порцията с шушулките е три пъти по-голяма, отколкото, ако се ядат само граховите зърна.

Беленето на ципицата е изключително тънка и пипкава работа, която може би е подходяща за педантични зъболекари или прецизни чиновници; за нетърпеливо девойче като мене е ужасна. В девет и половина започнахме, в десет и половина станах, в единадесет и половина седнах пак. Главата ми се замая — отчупване на връхчето, обелване на ципицата, дръпване на конеца, хвърляне на шушулката и т.н., и т.н. — пред очите ми се върти все зелено, зелено, шушулки, конци, развалени шушулки, зелено, зелено, зелено.

Само за да правя все пак нещо друго, цялата сутрин дрънкам глупости — каквото ми дойде на ум, разсмивам всички, а самата аз чувствам, че ще умра от тъпота… С всяко конче, което отстранявам, се уверявам все по-твърдо, че не искам никога, никога да бъда само домакиня!

В дванадесет часа най-после сядаме да хапнем, но от дванадесет и половина до един и петнадесет пак белим грахови ципи. Имам нещо като морска болест, когато свършваме, а и другите също. Лягам и спя до четири часа, а като се събуждам, съм все още замаяна от този проклет грах.

Твоя Ане