Катрин Каултър
Наследницата на Валкорт (54)

Петдесет и четвърта глава

— Жив е, да — измънка Джейсън. — Вече обясних, че го пощадих, за да ми покаже скривалището. Защо да го убивам?

— Защото си негодник… — изръмжа полугласно Гарън; идваше му да удуши това изчадие.

— Скоро ще разберем истината — намеси се Робърт Бърнъл.

Кралят заяви:

— Реших да послушам Гарън. Утре наследницата на Валкорт ще се омъжи за лорд Ранълф. Съкровището ще му бъде върнато, като се приспадне моят законен дял и репарациите, които се полагат на Уеъръм. Като зестра лорд Ранълф ще получи Валкорт. Точка по въпроса!

Тук-там се чуха приглушени мърморения, но той не им обърна внимание, а се усмихна на лорд Ранълф, който стоеше като ударен от гръм.

— Не! — извика Джейсън. — Баща ми е стар. Наследницата е за мен. Нали такъв беше планът на вещицата? Тя ми я беше обещала! Уговорено е!

Сър Холрик невесело се засмя.

— Е, най-сетне чухме истината. Този жалък подлец сподели с вещицата за парите и тя реши да се възползва. — Обърна се към Джейсън, който го гледаше с ненавист: — Ти беше чучело в ръцете й. Мислеше да я измамиш и да задържиш среброто за себе си, така ли? Колко си бил наивен! Та тя начаса щеше да те прати на оня свят и да прибере съкровището. Пет години ти се подчинявах и те търпях. Добре, че кралят не ти даде Валкорт, защото си глупак и щеше да го съсипеш за няколко седмици.

Внезапно вратата се отвори с трясък и в помещението влетя войник: личеше, че идва отдалеч, беше задъхан, потен и кален. Приближи се до монарха, поклони се и коленичи в нозете му.

— Доведе ли Артър, Анселм? — попита кралят.

— Лорд Артър Кърси, граф на Уеъръм, е мъртъв, Ваше Величество. Жената, която се беше грижила за него, разказа, че изпаднал в кома след изтезанията на Джейсън Бренан и ден по-късно починал. Показа ни къде са го погребали.

Кралят не изглеждаше особено изненадан. Обърна се към Джейсън и процеди:

— Май си накарал жената да лъже, така ли? Убил си го и си го погребал! Сигурен съм, че тъй е станало.

— Не, сър, кълна ви се! Оставих го жив. Не знаех, че е умрял, как да зная! Оставих го заспал, той каза къде държи парите и се унесе, почти не сме го измъчвали. Защо да го убивам, нали ако ни беше излъгал, трябваше пак да го разпитваме!

Анселм се прокашля и кралят му кимна да говори.

— Жената каза, че Джейсън Бренан тръгнал, преди Артър да почине, сър.

Сър Ранълф изгледа сурово сина си.

— Все едно. Ти си го изтезавал жестоко, няма значение точно кога се е явил пред Всевишния.

— Не съм виновен, че е умрял! Казах, почти не го измъчвахме. На вид беше добре, нали го погледнах малко преди тръгване. Нямам вина. Правех всичко за теб, татко, не за себе си.

Баща му отвърна с леден тон:

— Чудя се какви ли грехове е трябвало да изкупвам, че да заслужа син изверг.

Кралят се обърна към Гарън:

— Разрешавам ти да предизвикаш на дуел Джейсън Бренан. Твое право е. — После се обърна към Хелън: — Нещата най-сетне дойдоха на местата си. Дъщеря ви ще се омъжи за лорд Гарън Кърси, граф на Уеъръм. Половината сребро ще вземе той, а другата се полага на мен и на лорд Ранълф. Милорд, според мен е справедливо. Дължиш на Уеъръм репарации.

Хелън се провикна:

— Не, не е справедливо, сър! Част от среброто се полага на мен, нали съм майка на годеницата?

Кралят помълча, след това кимна на Гарън.

— Вие вещица ли сте, майко Хелън? — запита Гарън колкото се може по-сдържано.

Тя се изсмя.

— Аз? Вещица? Глупости. Това, че съм образована жена, не означава, че съм вещица!

— Истина ли е това, което чухме от сър Холрик — че сте искали да присвоите среброто? И че сте оставили Джейсън да свърши вместо вас цялата мръсна работа?

— Среброто беше предназначено за Валкорт. Исках имението да остане все така силно и богато.

— Отдавали ли сте се на непозволени занимания в една тайна кула насред вековна гора?

Тя поклати глава:

— Не знам за какво говорите.

— Вярно ли е, че сте упоили дъщеря си и сте я отвлекли?

— Да, вярно е. Боях се за нея. Исках да я спася.

— Да я спасите от какво, мадам?

— От вас, сър! Мислите ли, че тя иска да се омъжи за вас? Ето, питайте я.

— Искаш ли да се омъжиш за мен, Мери?

— Ще се отдам на онзи, когото ми посочи Негово Величество.

— В такъв случай защо дойде в спалнята ми в Уеъръм?

Тя пребледня като платно.

— Няма такова нещо! Рицар сте, как може да лъжете толкова грозно!

— Дойдох в спалнята ти, за да свържа живота си с теб, милорд.

Всички се обърнаха към вратата: там стоеше Мери — окаяна, гологлава, с разпусната коса. Приличаше на умопомрачена, лицето й пламтеше.

Кралят вдигна ръка, давайки знак на всички да млъкнат, и възкликна:

— Това пък какво е? Друга Мариана? Гръм и мълнии! — Примигна и заоглежда двете млади жени. — Дявол го взел, близначки. Не вярвам на очите си!

Мери гордо вирна глава.

— Аз съм Мариана, сър. Мариана де Лус де Морней, наследница на Валкорт. Нямам представа коя е тази тук. Стражът отвън щеше да припадне, като ме видя. Чудеше се как съм излязла, без да ме види. — Тя се обърна към майка си: — Значи това е тайната. Онова, което баща ми никога не посмя да каже. Че имам сестра близначка. Така ли е?

— Тази нещастница лъже! Нямам сестра! Аз съм Мариана де Лус де Морней! Майко, потвърди го!

Мери погледна разгневеното момиче. Сякаш виждаше отражението си в огледало.

— Не те познавам. А ти мен? Знаеш ли защо майка ни е взела теб, а мен е изоставила?

— Тя тебе взе, мен не ме е взимала! Аз съм наследница на Валкорт, не ти! Долна малка блудница!

— Сър, мисля, че мога да разреша този спор съвсем лесно. — Гарън изгледа и двете. — Коя от вас ще разкаже как избяга от сър Холрик?

Мери се взря в сестра си, която объркано гледаше майка им.

Гарън стоеше и спокойно чакаше Мери да заговори.

В следващия миг лицето й стана безизразно, двете с майка й се гледаха втренчено, устните на вещицата едва доловимо мърдаха. Мери леко се олюля.

— Затвори си очите, Мери! — изкрещя той. — Не гледай майка си!

Беше късно. Тя нито можеше да затвори очи, нито да помръдне. Стоеше вцепенена, погледът й беше празен; струваше й се, че пада, но кой знае защо това не я смущаваше.

— Внимавай, Мери, не гледай майка си!

Гарън. Защо ли й викаше? Чакай… Тук нещо не беше наред. Дали да не се извърне наистина…

Гарън скочи и с все сила удари с юмрук вещицата. Тя политна назад и се блъсна в стената.

— Мери! — Той прегърна годеницата си и зарови лице в косата й. Тя усети как бавно идва на себе си. Къде беше преди малко? Какво й беше направила майка й? Взря се в Гарън — в познатото сурово лице, което толкова обичаше, после погледна Хелън, която лежеше на пода в безсъзнание.

— Искаш да кажа как се спасих от сър Холрик, нали? Добре. Дължа спасението си на теб. Ти го прогони.

— Как се озова тук? — намеси се кралят.

— Бях затворена в една кула, но избягах. Майка ми ме отвлече повторно и ме затвори в „Майзерлинг“. Избягах, след като войниците ви я арестуваха. — Тя се обърна към близначката си: — Е, играта свърши. Защо искаше да заемеш мястото ми?

Сестра й, вече поокопитена, се сопна:

— Ще ти кажа! Толкова се наслушах на приказки за Гарън Кърси, че реших да го видя колко пари струва. Е, видях: нищо особено. По-скоро бих взела Джейсън, макар да е с едно ухо, отколкото да се омъжа за лорд Гарън.

Мери подскочи и понечи да се нахвърли върху сестра си, но Гарън я хвана и я притисна до себе си.

— Наистина ли я обърка с мен? — намръщи се тя. — Нима не усети разликата?

Той обгърна с едрите си длани изцапаното й личице.

— Нещо все ме глождеше отвътре, но… Как да ми дойде наум, че имаш двойница? — Приведе се още по-близо и се понамръщи. — Миришеш на конска пот… Но пък косата ти ухае. На диви рози и на…

Не довърши, защото близначката му се нахвърли:

— Подлец, уби майка ми!

Той бутна настрана годеницата си и улови сестра й за китките, но Мери извика:

— Пусни я!

Гарън се подчини. Тя злобно се усмихна, замахна с юмрук и повали сестра си с един удар. Сега и двете — майка и дъщеря, лежаха в безсъзнание на пода.

Гарън хвана ръката на Мери и я целуна:

— Ще се омъжиш ли за мен сега?

Кралят го изгледа изумен.

— Как, веднага ли?

— Да, сър, с ваше позволение. Страхувам се да не би пак да отвлекат годеницата ми. Не искам да я оставя и за миг, толкова неща се случиха…

Мери вдигна глава и се засмя:

— Да, сър, наистина. Моля ви.

Кралицата стана. Погледна лежащото в безсъзнание момиче и замислено промърмори:

— Чудни са пътищата на съдбата… Но животът не спира. Ела, Мери, да те приготвя за церемонията. Гарън, с мен няма да й се случи нищо лошо, не се тревожи.

— Моля ви, Ваше Величество, нека се оженим веднага. Искам всички тук да станат свидетели на сватбата ни, и най-вече майката на годеницата ми, ако се свести.

Кралицата се усмихна:

— Е, добре. Да бъде твоето. — Взе от мраморната маса до кралския трон чаша с бира, приближи се до игуменката на „Майзерлинг“ и плисна течността в лицето й.

Хелън примигна, отвори очи и видя, че кралицата на Англия е надвесена над нея.

— Ваше Величество… — измънка едва-едва.

— Мери иска да присъствате на годежа й с лорд Гарън Кърси, граф на Уеъръм.

Лорд Ранълф използва момента да попита сина си:

— Знаеше ли за близначката?

Джейсън дълго гледа ту едната, ту другата млада жена, после заяви:

— Да, и предпочитам тази, която сега лежи на пода. Каква дама може да е другата, бие се като мъж! А и каква е мръсна, раздърпана…

Не довърши изречението, защото баща му пристъпи до него и все сила го зашлеви. Хвана го, преди да падне, и изсъска в единственото му ухо:

— Мълчи! За теб всичко свърши. И когато се биеш с лорд Гарън, бъди мъж. Поне веднъж в живота си.

Робърт Бърнъл пристъпи към задълженията си. Разпореди на присъстващите да се приближат и всички застанаха в кръг. Само кралят и кралицата останаха седнали: той иронично се подсмихваше, съпругата му изглеждаше удовлетворена.

Както си беше с мръсната и разкъсана рокля, Мери се изправи до годеника си.

Бърнъл започна словото си. Гласът му беше плътен и мелодичен, говореше на латински, а кралят от време на време кимаше, все едно разбираше всяка дума.

След като Бърнъл благослови брачния съюз, Гарън се обърна към Джейсън:

— Обявявам ти дуел. Ще се бием докрай. Няма място и за двама ни под слънцето.