Катрин Каултър
Наследницата на Валкорт (12)

Дванайсета глава

На другата сутрин Гарън закуси с парче месо и допи остатъка от бирата, която носеха. Вдигна поглед и видя Мери бързо да прекосява двора. От пръв поглед си личеше, че кипи от енергия.

Кой ли вятър я беше довял в имението, за пореден път се запита Гарън.

Докато се изправи, тя вече беше при него. Бодра и оживена — сякаш не вървеше, а пърхаше.

— Подранила си! — засмя се Гарън.

Мери скръсти ръце на гърдите си и двамата тръгнаха да прекосяват двора.

— Яздиш ли? — продължи той.

— Да, господарю! Това е любимото ми занимание! — Звънливият й глас се разсипа като стъкло по скалите около залива. — Лейди Ан…

— Добрата лейди Ан те е научила да яздиш. Нали това щеше да ми кажеш? Както да чистиш коне и да помагаш при раждането на жребчетата.

Сарказмът му я жегна. Е, ясно беше, че не й вярва. Без да се замисли, тя вдигна глава и заяви:

— Не, за това не й стигна време. Но можеше и да ме научи, тя беше жена с много таланти и възможности.

— Съвсем друго разправят хората — промърмори Гарън, макар да не знаеше нищо за доскорошната господарка на Уеъръм. Подхвърли го просто за да изпита Мери.

Тя се хвана на въдицата:

— Винаги има завистници!

— Да, така е. Да се надяваме, че лейди Ан те е научила да яздиш добре. Не искам някой опак кон да те хвърли на земята.

— Яздя всичко.

Той се втурна, за да помогне на един възрастен мъж, който с усилие влачеше някаква дъска към казармите, нямаше как другояче да скрие смеха, който го напуши след чистосърдечната й реплика.

След малко се върна при нея и подхвърли:

— Разправят още, че брат ми потупвал лейди Ан…

Тя зяпна от учудване.

— Не, не, глупости. Никой не би посмял, не… надали.

Гарън я изгледа, все тъй озадачен коя ли всъщност е тази Мери и защо, по дяволите, Мигинс и всички в крепостта ревностно я поддържаха.

Дрезгав вик го накара да се обърне. Видя Тапър горе на бойниците. Беше пребледнял като платно, очите му щяха да изхвръкнат от страх и изумление.

— Идат, господарю! Цяла орда! Стотина души, ако не и повече! Много са страшни! Черният демон се връща, ще ни изколи всичките! Възмездието продължава! Препускат с все сила към Уеъръм! О, боже… Поне ще се явим сити пред Всевишния. — Прекръсти се, коленичи и започна да се моли.

— Дръжте подвижният мост вдигнат и портата залостена! — изкрещя Гарън, докато тичаше към бойниците. — Алерик, всички по местата си! Успокой хората!

Той изкачи на бегом дървената стълба към върха на крепостния зид и хукна по дъсчената пътека от вътрешната страна на бойниците. Изгаряше от желание да зърне изверга, изпепелил Уеъръм. Щеше да го разкъса на парчета, толкова го мразеше.

Проклятие! Долу не видя кръвожадна орда, а трийсетина конници, кротко чакащи при портата. Предвождаше ги човек без ризница. Носеше тъмносива мантия и беше увит с дебел вълнен шал. Шалът изглеждаше познат, както и собственикът му.

— Боже мой, Гарън! Аз съм, Робърт Бърнъл. Идвам по заповед на всесилния ни и милостив крал. Ще ни пуснете ли?

Гарън с облекчение се разсмя:

— Вие ли сте, сър? Ей сега ще спуснем моста и ще вдигнем решетката.

Мери стоеше до стълбището към залата и наблюдаваше конниците, които изпълниха двора на крепостта. Видя как Гарън се приближи към човека с мантията и му помогна да слезе от седлото.

— Робърт Бърнъл, канцлер на Англия и кралски секретар! — прошепна Гилпин зад нея. — Ушите и очите на краля, най-властният човек в Англия! Свещта в кабинета му никога не угасва, работи като роб за преуспяването на кралството.

Мери без малко не се изпусна, че е чувала за него.

— Но нали Хобс трябваше да му докладва в Лондон?

— Да. И аз се чудя какво търси тук.

Мери понечи да направи крачка към госта, но в миг съобрази, че надали има по-нелогично действие. Нали беше никоя! Воините се разпръснаха и тя зяпна от изненада. Видя поне дузина мулета, натоварени с големи вързопи. Хората от крепостта се стекоха на двора, наобиколиха я и се втренчиха в денковете. Бяха възбудени и нетърпеливи като деца и почти подскачаха. Мигинс нададе приветствен възглас и останалите я последваха. Радостните викове стреснаха конете, новодошлите се спогледаха. Дрипавата тълпа пламенно ги приветстваше. Един от войниците, грозен като смъртта, вдигна ръка в знак на победа и се усмихна. Последва нова вълна от ликуване и възгласи.

Гарън изчака, докато хората се успокоят, и стисна ръка на Робърт Бърнъл.

— Радвам се да ви видя, сър. Идвате навреме. Пратеникът ми тъкмо тръгваше към вас. Погледнете! — Той посочи с ръка. — Крепостта ни е съсипана. Но какво ви води насам? Мога ли да попитам какво носят тези тежко натоварени мулета?

Бърнъл, който беше предпочел да язди до тук с муле вместо с жребеца, който кралят беше сметнал за подобаващ на поста му, се усмихна широко:

— Нашият милостив крал ви изпраща дарове. — Той посочи с почернелия си от мастило пръст кервана. — Два дни след като отпътувахте, в Лондон пристигнаха воини от Уеъръм и съобщиха за страшните събития. Като разбра, че хората са в беда, кралят реши да действа незабавно. Всъщност заслугата е по-скоро на кралицата, но важното е, че мулетата бяха натоварени веднага и ние потеглихме, пътувахме, без да спираме.

— В Лондон са дошли воини на брат ми?

— Как на брат ви? Брат ви е мъртъв. Ваши воини! Нали вие сте сега граф на Уеъръм! — Бърнъл изсумтя, хвърли поглед на събралото се множество и зиморничаво се уви с шала си. — Тъй и не узнахме името на нападателя, Черният демон, само това повтаряха войниците. Разказаха, че онези, които не могли да избягат, били погубени. И че имението било съсипано. Сега виждам, че не са преувеличили. Доведохме двамата войници, макар да бяха на края на силите си. Можете да ги разпитате, ако пожелаете. От тях разбрах, че Демонът отмъщавал за похитеното от брат ви сребърно съкровище.

Гарън изгледа двамата изтощени до смърт пътници, после мулетата и накрая Бърнъл, който разтриваше схванатото си от дълга езда седалище. Видя Мери и Гилпин, застанали сред хората.

— Ела насам, Мери, и кажи добре дошъл на Робърт Бърнъл, кралски секретар и канцлер на Англия.

Думите сами излязоха от устата му. Видя как Мери грациозно се приближи към Бърнъл, усмихна му се и направи красив дълбок поклон. Беше с тъмносиня вълнена рокля и със синя панделка в плитките. Никой вече не се обличаше така, но Гарън не беше в течение на модата.

— За мен е чест, сър — рече тя.

Бърнъл се взря в прелестната девойка с окъсяла рокля, сигурно ушита преди много време от майка й, и огненочервени коси, сплетени като венец, сатанински коси, би казал някой. Сините панделки бяха като безбрежното синьо на очите й.

Стори му се странно позната. Напомняше му за някого, но за кого? Пулсът му леко се ускори — нещо невиждано за един кралски секретар, който никога не губеше самообладание. Нещо не беше наред… Коя ли беше девойката?

Повдигна тънката си вежда.

— Не знаех, че сте се задомили, Гарън. Кралят не е споменавал нищо. Кога успяхте? Не избързахте ли? — Той се прекръсти два пъти.

Гарън едва не подскочи на мястото си.

— Тя не ми е жена, сър! Просто живее тук, в Уеъръм. Дъщеря е на убития свещеник. Тя… — Гарън се поколеба — е много умно момиче, сър.

Бърнъл разгледа прекрасното лице на девойката с тъмносини очи и красиви тъмночервени вежди. Кожата й беше бяла като снега в Йорк преди три зими.

— Но свещениците не се женят, Гарън — отбеляза.

— Да, така е.

Значи девойката беше незаконна дъщеря. Нямаше как да я познава, просто така му се беше сторило. А и нищо подозрително нямаше в нея. Май беше станал твърде мнителен.

Била умна? Странни думи от устата на един воин. Продължи да се взира в нея и промърмори:

— Е, случва се… — Но подозрението не престана да го човърка. На кого, на кого му напомняше момичето?

— Прав сте, сър.

Мери предпазливо изучаваше изражението на Бърнъл, беше ясно, че някъде дълбоко в съзнанието му беше оживял смътен спомен.

Той посочи с ръка хората зад себе си:

— Нашият милостив и великодушен крал прати тези мъже да охраняват мулетата. Четирима можеш да задържиш… ако поискаш. Но трябва да им плащаш, щедростта на краля все пак има граници.

Всъщност случайността прати сър Лайл Клайв с трима войници в Лондон и кралят просто ги насочи към Уеъръм, но това бяха подробности. Още по-точно, кралят не беше направил нищо: Бърнъл му беше казал как е редно да постъпи, а той просто беше кимнал утвърдително.

— Нашата милостива кралица нареди да ви съберат покъщнина. Кралят се понамуси, като видя камарата вързопи, но омекна, като си спомни колко вярно му служихте три години. Беше в добро настроение, защото кралицата току-що го беше дарила с още една наследница. Обаче заръча да му върнете мулетата!

Гарън едва сподави смеха си. В най-трудния момент кралят му се беше притекъл на помощ, по-точно не се беше опитал да откаже кралицата от намерението й да се погрижи за тях. Чудо на чудесата! Надали щеше да се случи втори път.

Бърнъл му представи сър Лайл Клайв, млад благородник без земи — какъвто беше и Гарън само допреди три седмици. Клайв беше по-възрастен от Гарън с поне десет години: смугъл като мавър, жилав и слаб като камшика, затъкнат в широкия му кожен колан, коженият ремък на камшика беше увит около дръжката на шпагата му. Очите му бяха скрити под гъсти тъмни вежди — очи, черни като душата на грешник.

„Това пък откъде ми хрумна…“ — рече си Гарън, докато го оглеждаше.

Сър Лайл се поклони.

— Благородническата титла ми беше дадена от лорд Алфред Креси, след като спасих живота му в битка. За жалост титлата не ми донесе богатство. Бях с лорда до смъртта му преди две години. Миналия месец едва не загубих живота си в едно отвратително тресавище близо до Кетълторп. Мизерникът, който ме беше наел да се бия на негова страна, не ми плати. Щях да го съсека, но го пазеше цяла свита. Запътих се към Лондон да се оплача на краля. От него разбрах за неволята, сполетяла Уеъръм. Аз и хората ми търсим къде да се приютим, господарю, а вие имате нужда от войници. Четирима сме. Бием се добре и работим добре.

Гарън внимателно огледа сър Лайл. В живота най-важно беше да умееш да преценяваш хората. Странно, но нещо в този мургав мъж събуждаше смътни подозрения. Черните му очи, може би? Очи на злодей или на джентълмен? Щеше да реши по-късно. Тримата яки мъже с него със сигурност щяха да са от полза, имаше да се върши много работа. Той стисна протегната ръка на сър Лайл:

— Добре дошли, наемам ви. Притежавам още две малки крепости на един ден път с кон, Фърли и Радсток. Не знам дали Черният демон не е разрушил и тях. И там, и тук ни чака огромна работа. Казармите са съборени, вижте ги. За да стане Уеъръм ваш дом, трябва с всички сили да ми помагате.

— С хората ми сме корави, сър, и нямаме търпение да се заловим за работа. Предпочитаме да работим, вместо да рушим съграденото от другите. Поне на повечето от нас спокойно можете да разчитате. Виждам, че поне стените на крепостта не са пострадали. Имате ли представа кой е бил този Черен демон?

— Не… поне засега.

— Той ли е убил брат ви?

— Не. Брат ми починал внезапно малко преди нападението. Рано или късно ще открия кой е Демонът и той ще загине от ръката ми.

Сър Лайл кимна.

— Заслужава го. След всичките му безчинства… Бих искал да съм с вас и заедно да го пратим в преизподнята!

Силни думи. Но кой знае защо, Гарън остана сдържан. Никое притворство не трае вечно, времето щеше да покаже що за човек е сър Лайл. Както и тримата му спътници. Ако знаеха само колко работа ги чака! Забеляза как Алерик внимателно ги наблюдава отстрани. Набразденото му лице беше напълно безизразно. Отиде при тримата мъже, осведоми се за имената им и докато ги разпитваше какво умеят, се опита да разбере надеждни ли са.

После Гарън разговаря с двамата, отишли да съобщят на краля за бедата, сполетяла Уеъръм, видя, че са ранени, и повика Мери.

— Това са войници на брат ми. Храбри мъже. Погрижи се за тях, и двамата са пострадали.

Още преди Робърт Бърнъл да се настани на набързо пригоденото кресло, чиито груби дъски бързешком бяха застлани със завивки, Гарън чу песента на чук откъм вътрешния двор. Беше най-красивият звук, който беше чувал през живота си: звукът на съзиданието.