Катрин Каултър
Наследницата на Валкорт (51)

Петдесет и първа глава

Лондон

Беше прекрасен юнски ден. Гарън стоеше пред краля на Англия, от двете страни на когото седяха кралицата и лорд Бърнъл. Мери беше предпочела да остане при придворните дами в дъното на залата, където висяха красиви гоблени, избродирани от кралица Елеонора Акитен през миналия век. Товарът от сребърни монети беше прибран на сигурно място в кралската хазна. Джейсън Бренан и сър Холрик бяха в подземието.

Едуард погледна Гарън и каза угрижено:

— Страната гори. Уелсци и шотландци се вдигат срещу нас, убиват хора и плячкосват земите ни. — Разположи се удобно на трона, кръстоса дългите си крака и сключи пръсти. — След връщането ми от Божи гроб всичко върви наопаки. Отгоре на всичко и ти ми създаваш ядове. — Ясните му сини очи се пооживиха за миг. — Добре, че поне ми донесе малко сребро, та да има с какво да платя на армията си. Чакат ни походи — първо до Шотландия, после до Уелс… Тези размирни шотландци, ще им дам да се разберат! Но да се заемем с това, за което сме се събрали. Роби ми каза за какво става дума, чакам от теб подробности. Говори, слушам те.

— Ваше Величество, искам първо да ви благодаря, че изтръгнахте от Джейсън Бренан истината за брат ми. Слава богу, поне знаем къде е заточен Артър, дано само е добре, защото кой знае колко са го изтезавали.

На Едуард му беше все едно, затова махна с ръка:

— Да, да… Ще се заемем и с това. След малко ще изслушам лорд Ранълф и игуменката на „Майзерлинг“.

Гарън кимна.

— Питахте ме какво имам да кажа, милорд. Засега нищо. Нека първо участниците в тази злощастна драма застанат пред вас, може би тогава ще разберем подробностите.

— Това ще е последното действие, Гарън, малко преди завесата. Сега искам да чуя теб. Познавам те като честен мъж, никога не си ме предавал или лъгал. Нали така?

— Да, сър. Все още съм такъв, какъвто ме помните. Пък и нищо не се е променило, само дето бях граф за една седмица.

Кралят кисело се усмихна.

— Ела да поговорим на четири очи. Роби, изчакай ни.

Притича слуга и дръпна плюшената завеса зад трона. Кралят и Гарън влязоха в малка, разкошно мебелирана стая. Прозорци нямаше. На стените бяха окачени прекрасни фламандски гоблени. Тук кралят идваше, когато искаше да остане необезпокояван. Сега покани Гарън да седне и отново заговори:

— Роби ми каза, че доброволно си се отказал от брака с наследницата на Валкорт. Така ли е?

— Да.

— С Елеонора мислим, че от теб щеше да излезе отличен господар на това имение. Предвид променените обстоятелства Валкорт временно ще се управлява от посочен от мен човек, докато решим на кого да дадем имението. Принципът си е принцип, Гарън: ако брат ти е жив, ти не можеш да бъдеш граф на Уеъръм. Нямаш право нито на имот, нито на титла. Ако той наистина е жив, разбира се. — Кралят стана и закрачи из стаята. — Чудя се какво да правя с теб, момчето ми — промърмори неискрено: личеше си, че този въпрос не го вълнува.

— Боя се, че нямате кой знае какъв избор. С ваше позволение, бих искал да се дуелирам с Джейсън Бренан, той потопи в скръб бащината ми крепост и трябва да си получи заслуженото. Искам да убия и вещицата.

Кралят наля рейнско вино в две чаши и подаде едната на Гарън. Двамата отпиха от прекрасната рубинена течност и монархът заяви:

— Ще те оставя да разпиташ игуменката, тъй като я познаваш по-добре от мен. А аз ще говоря с Ранълф. Той ми е стар познат, познаваше го и баща ми. От него ще узнаем истината. — Усмихна се и намигна: — После ще решим какво да правим със сина му.