Катрин Каултър
Наследницата на Валкорт (19)

Деветнайсета глава

„Всичко можеше да завърши далеч по-зле“ — каза си тя и машинално отново докосна шията си. За да се разсее, се опита да си спомни една рецепта за лениви черва от билкарския алманах. Слава богу, всичко беше наред. С Гарън бяха живи и здрави и се прибираха в Уеъръм.

Нямаше и седмица, откакто беше похитена от сър Холрик и хората му. Но споменът беше започнал да избледнява и Валкорт с всеки изминал час отстъпваше все по-назад в съзнанието й. Тя погледна нагоре, слънцето се беше скрило, облаците се сгъстяваха. Следобедният хлад я накара да потръпне. Придърпа наметката си и подкара Сатана редом с Дамокъл.

— Как тези тримата са разбрали за съкровището?

— Всички знаят, разчуло се е — сухо отбеляза Гарън. — Някой си е направил сметка, че може бързо да забогатее, и е наел тези отрепки. Нямал е време да си подбира хората.

— А ако е бил някой от Уеъръм… някой, който е знаел къде отиваме?

— Възможно е. Някой гнусен предател. Мразя до смърт предателите.

Без да се замисли, Мери рече:

— Видях сър Лайл да казва нещо на Солан и той изчезна.

Гарън се извърна и я изгледа смръщено:

— Подозираш сър Лайл ли?

— Не знам… нямам му доверие.

— Защо?

— Не мога да го обясня. Може би погледът му… гледа ви странно.

— Но аз съм му съвсем чужд. Вижда ме за пръв път, преценява ме. Лично кралят го е пратил все пак. — Гласът му изведнъж загрубя: — Теб закачал ли те е?

— Не, но и мен гледа с неприязън.

— От къде знаеш?

— Я стига, винаги се разбира дали някой те харесва или не. Погледът му е като лед.

— Може би не ти вярва. Може и той да се съмнява, че си свещеническа дъщеря. Ами ако си пратена да ме убиеш?

— Това е лудост!

— Да, бих могъл да ти извия врата като на пиле.

Думите му я жегнаха. Ръцете я засърбяха, идваше й да го удуши.

— Знаете, че нямам лоши чувства към вас. Запомнете го, Гарън.

— Добре… добре.

— Казвам го напълно сериозно.

Той се поусмихна.

— Май трябва да внимавам с теб, след като видях как опуха похитителя…

Тя самодоволно вирна глава, а Гарън се разсмя.

— Добре го подредих, а? — Замисли се и добави: — Баща ми ме е учил. Каза, че ако ритнеш един мъж там, с него е свършено. Каза ми го на шега, но излезе вярно. Днес го проверих, до този момент не бях пробвала — излъга безочливо. — И свърши работа! Успях да се докажа… пред вас и пред останалите. — Тя победоносно разпери ръце: — Доказах се пред света!

Гарън се засмя, но сърцето му си остана свито. Боеше се за нея, макар опасността вече да беше преминала. Тя изглеждаше горда и доволна също като Гилпин, когато беше спънал с крак нападателя му в Марсилия.

Но само миг… и това нежно същество можеше вече да го няма. Господи!

— Е, доказа се пред света. Смелчага. Кажи ми честно, виждала ли си сър Лайл преди?

Тя сви рамене и поклати глава.

Можеше ли да се разчита на този човек? Дълбоко в себе си Гарън все още се колебаеше.

Час по-късно те вече бяха в Уеъръм, а натоварените мулета бяха посрещнати с радост и ликуване. Двайсетината, наети в Уинторп, Гарън остави в разпореждане на Алерик. До една седмица щяха да пристигнат и семействата им. Докато построяха жилища, залата на крепостта щеше да е пълна до пръсване.

Двамата пленници запряха в хамбара, малко преди вечеря Гарън тръгна натам. Мери го видя и настръхна.

— Дайте ги на мен, знам как да изкопча от тях истината!

„Колко е самонадеяна“ — помисли си Гарън и се усмихна.

— Не, не е работа за теб. Алерик и аз ще се заемем с тези нищожества. Ако не проговорят, ще те извикам. Дадохме им няколко часа, през които да решат дали да рискуват ноктите си. Мястото е като тъмница — влажно и мрачно, надали ще искат да останат дълго там.

— Но…

Той я потупа по ръката и тръгна. Двамата с Алерик слязоха по стълбите, отключиха хамбара и осветиха с факла подземието. Пленниците лежаха върху купчина кална слама. Изглеждаха заспали.

— Как мислиш, Алерик, готови ли са за една малка разкрасяваща процедура? — запита Гарън и гласът му отекна между каменните стени на зимника.

Никой от двамата не помръдна.

Гарън се смръщи, изруга и се спусна към тях.

Бяха мъртви! И двамата бяха удушени. Въжетата още стояха увити около шиите им.

Гарън продължи да сипе ругатни.

— Изстинали са, Алерик. Някой ги е удушил малко след пристигането ни. — Той бавно се изправи на крака. — Сред нас има предател. Бог ми свидетел, ще понесе наказанието си!

Запита се какво ли би казал Робърт Бърнъл.

 

 

Бърнъл имаше да казва много, когато по време на вечерята Гарън му описа случилото се. Остави върху подноса костта от фазан и промърмори:

— Странно, твърде странно… Още един предател в Уеъръм?

— Очевидно, сър. Пленниците са мъртви и няма как да разбера кой ги е наел. Какво мислите за сър Лайл?

— Сър Лайл? Не, Гарън, невъзможно е. Сигурен съм. Ако е той, значи ме е заблудил — а аз не се лъжа никога.

— Тогава… да е някой от новите? Моите хора са с мен откакто свят светува. Други няма. Мигинс и Тапър щяха да ми кажат, ако са забелязали някой чужд да се навърта наоколо.

Бърнъл се замисли.

— Не може да е сър Лайл. Той сам поиска да се срещне с мен, когато разбра, че ще идвам в Уеъръм. Каза, че не е обвързан с никого, и предложи да стане ваш васал, каза, че ще ви служи предано. Кралят беше чул, че сър Лайл е твърд и честен мъж. Имаше и други добри отзиви. Аз не го бях виждал, но ми хареса, защото се държа с мен открито и говори ясно и прямо. По-скоро ще да е някой от хората му, не знам… Ако е самият той, значи съм се излъгал в преценката си. А ако е така, значи съм подвел Негово Величество.

„Както и мен“ — помисли си Гарън.

Бърнъл продължи да барабани с пръсти по масата.

— Забелязах, че сър Лайл малко се смути, докато ми разказвахте как са ви нападнали. Беше ядосан и объркан.

— Да, и аз го забелязах, когато пристигна с Алерик след атаката.

Гарън премести погледа си върху сър Лайл: седеше до една от новите маси редом с тримата си помощници и похапваше фазан.

— В Уинторп сър Лайл прошушна нещо на Солан и той изчезна — рече Гарън. — После каза, че го е свил стомахът. Вижда ми се съвсем здрав сега… — Млъкна за момент и сдъвка вкусно парче черен хляб, намазан с масло. — Мери му няма никакво доверие.

— Мери? Незаконната дъщеря на онзи пастор? Няма доверие на един рицар?

— Да, сър.

— Глупости, въобразява си. Такива са обикновено червенокосите.

Гарън извика:

— Сър Лайл, елате при мен!

Благородникът се подчини и зачака мълчаливо.

— Къде беше Солан днес?

— Солан? Вече ви обясних. Казах, че го заболя стомах, не помните ли? Натъпка се с боровинки, сви го стомахът и го пратих да полегне. Поспал под едно дърво и се оправил. И той като другите ми хора е доста стреснат от убийството на пленниците. Чудя се… кой ли го е направил?

Гарън забеляза, че докато говореше, сър Лайл хвърли бърз поглед към Мери, тя беше седнала до Илейн и децата й. Лицето му беше безизразно, но в очите му се четеше подозрение… и още нещо. Какво? Гарън не разбра.

Какво ли му се въртеше в главата? Би трябвало Мери да не означава за него нищо — абсолютно нищо.

Сър Лайл обърна очи към Гарън. Удари с юмрук по дланта си — веднъж… втори… трети път.

— Умът ми не го побира кой може да е удушил пленниците. Кой би могъл да го направи — тайно от вас, в собствената ви крепост, под носа ви! Ако ми позволите, с Алерик и Пейли ще разпитам работниците, които наехме днес. Някой от тях ще да е мерзавецът.

Гарън кимна. Толкова нови хора пристигнаха в Уеъръм, можеше ли да знае какви са помислите им? Звучеше разумно. Той разпореди:

— Добре, разпитайте ги.

— Слушам, господарю. Но не разбирам как все пак убиецът се е вмъкнал в хамбара и е удушил пленниците.

— Има два ключа за подземието — рече Гарън. — Единият беше у мен, а другият — у Алерик. Вечерта неговият липсваше. Някой го е взел тайно.

— Подозирате ли някого?

Гарън поклати глава.

— Алерик ще говори с Пейли, Хобс и Гилпин. Може някой от тях да е забелязал нещо. Алерик е бесен, яд го е, че така лесно са го преметнали. Тапър и Мигинс ще разпитат хората от крепостта, докато ти и Алерик разпитвате новите.

— Небрежността на Алерик можеше да коства и вашия живот, сър.

— Истина е — обади се Бърнъл. — Докато не открием кой е сторил белята, ще се чувствам гузен пред краля.

Гарън се обърна към сър Лайл:

— Искам да разпитате и вашите хора, може да са чули нещо… да са видели някой да отива към хамбара…

Сър Лайл се поклони сдържано, обърна се и се отправи към масата си. Гарън забеляза, че Мери го следи с поглед.

Двамата с Бърнъл отпиха мълчаливо от новите чаши, които Мери беше купила от Уинторп, не внимаваше в пазарлъка и една дрипава старица й ги беше пробутала доста скъпичко. Но бирата беше силна и прясна и Бърнъл продължи да пие, втренчен в дъното на чашата си, острият му като бръснач ум пресяваше факти и обмисляше възможности. Помисли малко и се обърна към Гарън:

— Гръм и мълнии. Нищо не ми идва наум. — Вдигна чашата си и я пресуши.

Гарън го изгледа с почуда, не го беше виждал да се налива с алкохол.

Бърнъл забеляза изненадата му.

— Май взех да остарявам и да оглупявам… Тъй или иначе, дано сър Лайл да няма пръст в тази работа. Иначе кралят ще ме обезглави… и наказанието ще е заслужено! — Той млъкна за момент, после добави: — Далфо, нашият палач, е малко късоглед, но се надявам от два-три опита да ми уцели шията. В краен случай мога да се обезглавя и сам, ако ми услужи с брадвата. — Бърнъл въздъхна. — Ще пийна още, да се разсея малко. — Наля си бира, поразмисли и отмести чашата: — Не. Няма защо да се наливам. Ще открия предателя. Разкажете ми пак всичко. Поред.