Катрин Каултър
Наследницата на Валкорт (5)

Пета глава

Крепостта Уеъръм на брега на Северно море

Гарън се учуди каква радост му достави минаването по подвижния мост, съпроводено от гръмко чаткане на копита по дървените греди. Вдигна глава и обходи с поглед могъщите крепостни стени, увенчани по ъглите с четири големи квадратни кули. Крепостта Уеъръм, вече негова. Но къде се бяха дянали всички? Защо на бойниците нямаше стражи, които да му подвикнат и да го спрат? И защо беше спуснат мостът? Трябваше да е вдигнат, свечеряваше се. Отметна глава и извика:

— Аз съм лорд Гарън, граф на Уеъръм! Вдигнете решетката на портата!

Последва тишина.

Алерик изкрещя:

— Вдигнете решетката! Пристигна господарят ви!

Пак тишина.

Внезапно го обзе страх — тежък и вцепеняващ. Нещо не беше наред.

Иззад каменния зид се чу треперлив старчески глас:

— Наистина ли сте новият граф на Уеъръм? Младият Гарън?

— Да, аз съм Гарън Кърси. А ти кой си?

— Тапър, господарю.

Боже мой, старият Тапър! Човекът, който пазеше портата на Уеъръм от незапомнени времена — жив ли беше още?

— Кажи им да вдигнат решетката, Тапър!

— Няма друг освен мен, господарю, но ще се справя и сам. — Гласът на пазача беше слаб, но решителен.

— Май е на доста години тоя — подхвърли Хобс.

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

Гарън го беше запомнил беззъб и превит от възрастта и от грижите още при раздялата им преди осем години.

Не е останал друг, освен Тапър? Невъзможно. Какво ставаше? Страхът му се усили.

Смутената свита изчака, докато ръждивите железа бавно се вдигнаха нагоре, дрънченето на веригата отекна във въздуха.

Неизвестно как старият Тапър беше събрал сили да завърти тежкото колело на механизма. Успя да вдигне решетката едва колкото Гилпин да се провре отдолу.

Гарън премина с коня си крепостната стена и видя как Тапър, мършав като врабче, се взира в него. След миг старецът изкрещя от радост и викът му отекна над Северно море:

— Младият лорд Гарън! Ти си, момчето ми, и най-сетне си у дома! Стана чудо! Милостив е Бог, да се свети името му!

— Да, Тапър, аз съм, кой да е?

Очите на Гарън шареха и опипваха крепостния зид, опасност поне засега не се виждаше. Зад крепостните стени имаше широка ивица гола земя със стърчащи от нея ръждиви остриета, готови да разпорят всеки, дръзнал да се промъкне в укреплението. Ако по чудо някой минеше невредим през тях, го чакаха втори зид и втора крепостна врата.

Тапър сви устните си като тръба и извика с все сила:

— Елър, вдигни решетката! Лорд Гарън си е дошъл! Спасени сме!

Спасени?

Вече беше почти тъмно, звездният небосклон беше закрит от плътни облаци. Дворът се беше превърнал в плетеница от сенки. Страхът стисна Гарън за гърлото.

Почувствал безпокойството му, Дамокъл изпръхтя и отстъпи крачка-две назад. Гарън се наведе и го потупа окуражително по шията.

— У дома сме, момче. Спокойно, скоро ще разберем каква е работата.

Изчакаха, докато Елър, оръжейникът (Гарън изведнъж си спомни името му) вдигна втората решетка и един по един влязоха с конете във вътрешния двор. Гарън се огледа. В крепостната стена бяха иззидани помещения за караула. В единия край на двора имаше овощна градина, голяма бахча, обори за добитъка и конюшня. Над тях се извисяваше грамадна стражева кула, чийто каменен силует се губеше в нотното небе над Уеъръм. Неговата кула.

Само че във вътрешния двор, който обикновено кипеше от живот по всяко време на денонощието, не се виждаше жив човек. От амбразурите на кулата не блещукаха светлинки, не се чуваха гласове, не пищяха деца, не кудкудякаха и не щъкаха кокошки, не грухтяха свине, не мучаха крави, не лаеха кучета.

Не се виждаше нито един войник. Накратко, нямаше признаци за живот.

Гарън слезе от коня и подаде поводите на Гилпин. Не се виждаше и една запалена факла, само сенки — мрачни и плашещи. Беше тихо като в гроб, сякаш в цялата крепост нямаше други хора освен него, спътниците му, Тапър и Елър, и сякаш над всичко беше надвиснало някакво проклятие. Гилпин почти не дишаше от страх, страхът беше сковал и другите конници.

Стори му се, че видя няколко сенки да се движат в тъмното, и извика:

— Аз съм лорд Гарън. Върнах се. Няма да ви сторя зло. Които и да сте, покажете се. Тапър, Елър, елате при мен!

Гилпин подсвирна.

— Няма никой, милорд. Само призраци.

Алерик извади сабята си, Хобс и Пейли го последваха. Заобиколиха Гарън. Пейли подсмръкна, после прошепна:

— Нещо не е наред. Къде са хората? Чумата ли ги е тръшнала?

— Сигурно ги е страх, крият се. Тапър, Елър, елате тук! — извика отново Гарън.

Старият се появи от мрака, тътрейки крака. Беше запъхтян, превит на две, мръсен и парцалив, но се усмихваше. Гарън улови ръцете му с едрите си длани и го прегърна. Видя как по набразденото старческо лице потекоха сълзи. Успя само да каже:

— Колко е хубаво, че те виждам пак, Тапър. Радвам се, че си жив.

— И аз се радвам, че сте тук, лорд Гарън. Какво нещо е животът! Вие сте наедрял и заякнал, а аз почти съм се стопил. Какъв хубав момък сте станали — силен и висок. Та аз даже не стигам и до рамото ви!

„Наистина се е смалил — помисли си Гарън, старецът беше крехък и слаб, смъртта вече дишаше в лицето му. — Животът е жесток.“

— Нищо ти няма, Тапър, я как вдигна решетката! Кажи ми сега какво става тук. Къде са хората? Войниците на брат ми няма ли ги?

Тапър поклати глава, косите му бяха толкова сплъстени, че изобщо не помръднаха.

— Тъмно е, господарю, затова не виждате. Сполетя ни възмездието! — Той се озърна и повтори шепнешком: — Възмездието! — В очите му се четеше животински страх. — Всичко изчезна, останаха само руини. Толкова хора погребахме и о, Господи, толкова деца — дъхът на смърт още витае във въздуха.

Руини? Смърт? Гарън беше вцепенен. Какви ги дрънкаше старецът? Какво възмездие? Идваше му да изкрещи, но само пое дълбоко въздух и каза тихо и спокойно, доколкото можеше:

— Кажи ми какво ви сполетя. Чума ли?

— По-страшно и от чума, милорд.

Преди старецът да продължи, от входа се отлепи една сянка и се заклати към тях. Беше жена, стара и прегърбена като Тапър.

— Господарю! — Гласът беше тънък и треперлив. — Милото ми момче! Гарън! Тапър, ти си по-близо, я виж наистина ли е нашето момче? Елър, не се спотайвай. Ела тук. Тапър, кажи ми, нашият Гарън ли е това?

— Да, Мигинс, той е — силен и пораснал. Дошъл е да ни спаси.

Мигинс! Нима и тя беше още жива?

— Ти ли си, Мигинс?

— Да, момчето ми.

Оръжейникът Елър, изпосталял като скелет, се появи иззад Мигинс, подпираше се на рамото й. Не беше стар, но изглеждаше като пребит. Лицето му беше бледо и съсухрено, приличаше на човек, когото смъртта всеки момент ще отнесе със себе си.

Мигинс извади иззад гърба си свещица, пристъпи към Гарън и я вдигна, за да освети лицето му. Едва креташе, дрехите й бяха мръсни и парцаливи. И тя като другите беше кожа и кости. Загледа се в Гарън и забърбори:

— Гледай ти, гледай ти… Какъв мъж си станал. Колко години минаха, някои добри, други лоши, минаха бързо и натежаха на плещите ни. Поне двамата с Тапър още пъплим по земята, а не лежим под нея като другите. — Тя се усмихна и се поклони.

— Защо се спотайва досега? — Гарън й помогна да се изправи и я прегърна.

— Знам ли кой е? Ами ако грабнеш свещта и ми опърлиш носа?

— Не бой се, няма страшно. Обясни ми какво става. Защо няма хора? Къде са войниците ми?

Мигинс отстъпи назад и вдигна свещта, за да го огледа.

— Красив си като майка си. Но имаш очите на баща си… като него си упорит — с ъгловата челюст и здрав врат, дай, боже, онова, що е негово, да е само отвън, дано в душата ти да не вилнеят бесове като в неговата. Бедният лорд Артър, и той беше като баща ти… Но ти не си такъв, нали, момчето ми?

— Не, не съм.

Гарън вече рядко мислеше за баща си: суров мъж, който не си поплюваше. Веднъж удари Мигинс за нещо съвсем дребно и едва не я уби. Майка му плака ли плака, толкова й дожаля за старицата.

А брат му Артър… Не ще да е бил злодей или разсипник — надали. Но пристъпите му на гняв… Гарън беше забравил за тях. Избухваше неочаквано и също тъй бързо му минаваше — но оставаха локви кръв и счупени кости, а крепостта кънтеше от проклятия. Артър растеше по-висок от Гарън, беше по-едър и по-мускулест, луда глава, никой не смееше да излезе насреща му.

Мигинс прошепна:

— Молих се Богу да ни закриля и Бог ни пощади, но защо? — Тя бързо се прекръсти и боязливо се озърна.

Тапър прошепна, сякаш се боеше някой да не го чуе и в тъмното да му пререже гърлото:

— Толкова хора бяхме тук, сър. Който можа — избяга, другите загинаха. Дано сега, като сте тук, да се върне някой. Ако има живи, разбира се.

Гарън все още не можеше да проумее.

— Какво се е случило, казвайте!

— Страшни неща, милорд — прошепна Мигинс. — Дойде възмездието.

Той с усилие се удържа да не изкрещи: „Какво възмездие? Защо увъртате?“