Катрин Каултър
Наследницата на Валкорт (14)

Четиринайсета глава

Ирония? Гарън поклати глава и се усмихна. Видя Мери, сгушена на скута на Мигинс, отново беше задрямала.

Обърна се към канцлера и каза:

— Нямам легло за вас, сър. И едно здраво не е останало. Накарах първо да сковат маса и пейка, мислех, че са по-важни сега.

Новината беше очаквана, но неприятна. Бърнъл обаче беше свикнал с несгодите на пътуванията.

— Е, нищо. Поне носим достатъчно завивки. Нашата милостива кралица се е погрижила за всичко, тя обича да прави списъци, а придворните дами й помагат да не забрави нещо. Иска да има ред. — Той леко се смръщи. — Но пък колко мастило отива за тия безкрайни списъци…

— Като че ли всички са се побъркали по списъците — отбеляза Гарън. — Чух, че и придворните дами са луднали по тях. И понеже са неграмотни, Нейно Величество им осигурила писари. Питам се обаче какъв е смисълът, след като не могат да прочетат написаното?

Бърнъл се прокашля.

— Пълен абсурд, жена да чете и да пише, разбира се, това не се отнася до милостивата ни владетелка.

— Естествено. Предлагам да прекарате нощта в господарските покои, сър. Поне ще е тихо. Сапун няма, Мери каза, че ще направи утре сутринта.

— За какво ми е сапун? За пране на вълна — да, но за къпане? Един-два калъпа стигат на човек за цял живот.

Само като си го представи, Гарън почувства сърбеж навсякъде.

— Дадох на Мери последното парче.

— Мери… необичайно име за свещеническа дъщеря. Както и думите, и поведението й. Намирам ги за доста странни. Държи се и говори като дама, което е също необичайно, не мислите ли?

— Да, така е, тя е малко загадъчна.

Бърнъл сбърчи вежди.

— Копелето си е копеле. Но, от друга страна, малката е доста обаятелна: виждам в нея човещина, ентусиазъм и немалко познания. Казахте, че е загадка. Какво имахте предвид?

— Че може да е от благородно потекло.

— Надали… — промърмори Гарън и се провикна: — Мери, събуди се! Ела при мен, кралският секретар иска да ти благодари за вкусната вечеря. — Видя как Мигинс я побутна по рамото. Тя се стресна и дори от разстояние пролича как в очите й за миг блесна страх, личеше, че е наплашена. — Мери!

Тя бавно се надигна, оправи роклята си, приглади косата си и тръгна към тях.

— Какво ще кажеш за новата ни маса? — попита я Гарън.

— Чудесна е, господарю. Но нямаме легло за благородния и щедър посланик на Негово Величество. Гилпин каза, че Алерик смята да измайстори две легла утре, едното от тях ще е за вас, сър.

Бърнъл прималя от удоволствие. Посланик! Това беше несбъднатата му мечта. Той благосклонно се усмихна на момичето:

— Благодаря за прекрасната вечеря. Какво се е случило с вашия баща?

— Загина по време на Възмездието.

— Струва ми се, че по-рано използвахте друга дума, „бедствието“ — сухо отбеляза Бърнъл.

Мери пребледня, а той си помисли: „Няма как да е от благородно потекло!“

— Възмездие, бедствие, не е ли все едно? — намеси се Гарън, без да откъсва поглед от нея. Бърнъл, тази стара лисица, я изпитваше.

Кралският пратеник огледа Мери, и най-вече косата й.

— Бог да прости баща ви, оставил ви е сам-сама. Какво ще правите сега, детето ми?

Гарън съобрази, че и тя няма отговор на този въпрос.

— Както ви казах, сър, засега Мери се грижи за Уеъръм. Бива я за това. А какво ще се случи после… ще видим.

Бърнъл запита:

— Как стана всичко… как ви сполетя тази ужасна участ? Разкажи ми за Възмездието.

Мери се обърна и подвикна на Тапър:

— Хайде, разкажи ти!

— Черният демон! — извика Тапър отдалеч. — Той ни унищожи. Пристигна на вран кон с войска и поиска съкровището си. Каза, че ако лорд Артър се предаде и върне среброто, ще ни пощади. Но лорд Артър беше мъртъв, как да се предаде? Елкинс му обясни, но Черният демон не повярва. Първо Мърло, а после всички почнахме да му се надсмиваме. Мислехме го за надут пуяк, чувствахме се силни, не знаехме каква смъртна опасност ни грози.

— Уеъръм е крепост — рече Бърнъл. — Как не можахте да се опазите?

Залата утихна. Всички мълчаха и слушаха.

Тапър каза:

— Предател пусна вражи войници през скрития заден вход откъм брега. Докато Демонът сипеше закани по Мърло и останалите, част от хората му се промъкнаха в крепостта и ни нападнаха отвътре. Сам виждате какво стана след това.

— Кой нарече Черния демон с това име?

— Той самият се нарече тъй, сър. Каза, че ако някой остане жив, няма да забрави името му никога.

Бърнъл замислено поглади брадичката си.

— Някой знае ли кой беше този мъж?

Хората си зашушукаха. Готвачът Бълик извика:

— Никой не знае, сър. Беше с шлем и не го свали. Облечен беше в черно и яздеше голям черен кон.

— А какво беше знамето му?

Хората загълчаха, но никой не си спомни да е видял знаме.

Гарън промърмори:

— Не знам какви сребърни монети е търсил този Черен демон тук.

— По-скоро се питам колко ли са — промърмори Бърнъл.

Ясно беше, че пресмята пая на Негово величество.