Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Средновековна песен (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Valcort Heiress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Катрин Каултър. Наследницата на Валкорт

Американска. Първо издание

ИК „Плеяда“, София, 2012

Редактор: Весела Прошкова

ISBN: 978-954-409-328-0

История

  1. — Добавяне

Трийсет и седма глава

Лондон

Гарън не можеше да повярва на ушите си. Взря се в треперещия като лист младеж, когото Уейлън стискаше за лакътя.

— Томас, господарю, един от стражите.

Томас дишаше като пленен звяр, буйната му коса беше разрошена, очите му се стрелкаха уплашено.

Гарън се приведе към него.

— Казваш, че си видял двамина да се промъкват с някакъв вързоп край конюшнята?

— Да, господарю, едва ги зърнах, беше тъмно като в рог. Носеха човек, то беше ясно, дребничък, ама бяха запъхтени, сигурно го мъкнеха отдалеч.

— Защо не ги спря?

Томас отчаяно извърна поглед, търсеше подкрепа от Уейлън.

— Бях невъоръжен и се страхувах. Можеха да ми светят маслото.

Гарън за малко не му изви врата.

— Как невъоръжен? — изкрещя. — Нали си страж, къде ти е сабята?

Адамовата ябълка на мъжа сякаш щеше да изхвръкне. Той отчаяно заскуба косата си.

— Забравих я в нужника, милорд. При стария Клейвър.

Този път Гарън наистина щеше да го удуши.

— Кой, по дяволите, е този Клейвър?

— Слуга, ваша милост. Чисти нужника. А ако имате запек, ви развлича с приказки.

От събралото се напрежение Гарън избухна в луд смях и слава богу, защото иначе щеше да свети маслото на нещастника.

Томас използва паузата и занарежда:

— Каквото можах, направих… Промъкнах се зад тях, рекох си, че по източната стена има най-малко дузина стражи, все някой ще ги види. Ама не. Тия с вързопа се изнизаха. Никой не ги усети, всички хъркаха. Понечих да извикам, обаче се отказах. Докато стражите се окопитят, двамата щяха да ми видят сметката.

Уейлън слушаше, без да променя изражението си.

— Още спят — обърна се той към Гарън. — Наоколо им се търкалят съдове за вино. Кралският лекар тепърва ще се произнесе, но личи, че освен пияни, са и упоени. — Гласът му беше хладен и безизразен.

Пияни и упоени! Гарън щеше да ги хвърли в тъмница.

Уейлън подкани Томас да продължи. Той страхливо погледна Гарън и отново сведе очи.

— Хукнах след тях, милорд, тичах с все сили. Точно зад външната стена има бъчварски работилници, на пътя до тях чакаше талига. Двамата хвърлиха вързопа в нея и го покриха. Аз пропълзях и тихо се качих на каруцата, вътре беше страшна мръсотия, вонеше на карантия и на вкиснало… Опипах вързопа, в него имаше жена, не мърдаше.

Че войниците са упоени, беше повече от сигурно.

Дали и с Мери бяха постъпили така? Дали Джейсън Бренан не беше единият от похитителите? — запита се Гарън.

— Потеглихме и пътувахме дълго-дълго. Най-сетне талигата спря в началото на някаква гора, скочих, мислех, че сме пристигнали. Уви, двамата бяха спрели само да се облекчат. Исках и аз, но се боях да не ме видят. Изчаках и те поеха. Хукнах след тях, но нямаше как да се метна на каруцата. Изглежда ме чуха, защото единият се обърна и подвикна. Плюх си на петите и избягах. — Той въздъхна. — Къде са отишли, не зная. Гората беше гъста и непрогледна, но пътят беше един. Тичах, докато намерих кон. Яхнах го и се прибрах.

— Зърна ли лицата им?

Томас поклати глава.

— Поне гласовете им си чул. Млади ли бяха, стари ли?

— Май стари. Гласовете им бяха дрезгави.

„Значи не са били Джейсън Бренан или сър Холрик“ — помисли си Гарън.

— Помня пътя, милорд, и мога да ви заведа… — колебливо предложи младежът.

Това вече беше нещо.

— Бегом до нужника да си вземеш сабята! Тръгваме веднага! — Гарън се обърна към Уейлън: — Умът ми не го побира. Как са успели да се вмъкнат през толкова постове… стълбища… коридори? И как са намерили спалнята на Мери?

Уейлън промърмори:

— Нападнали са стражите. Четирима берат душа, а този пред стаята на годеницата ви е мъртъв. Милостив е Бог, можеше и да е по-лошо: можеха да посегнат на Негово Величество! — Беше пребледнял като платно, ужасът от грозящото го наказание беше смразил кръвта в жилите му.

— Никой не може да припари до краля, Уейлън. Има не един, а трима стражи в преддверието.

— Така е, сменят се през три часа. Но…

— Хайде, събирай хората си. Ще те чакам при източната порта. Действай, не се бави.

Гневът кипеше във вените в Гарън, блажено чувство, далеч по-добро от отчайващото безсилие. Път… гора… Къде ли бяха отвели Мери? Дали не беше вече късно? Не, тя беше мъжко момиче, нямаше да се даде лесно. А Джейсън Бренан вече беше подписал смъртната си присъда… Той затегна ремъка на седлото. Дамокъл нервно изпръхтя, опита се да го ухапе, но не успя.

— Не се отучи да хапеш! — Гарън плесна коня по врата. — Чака ни път. Трябва да доведем господарката за сватбата. — Наведе се и притисна лице до гладката шия на жребеца, кръвта пулсираше във вените на животното.

„Господи, дано всичко е наред — помисли си. — Ще се справиш, малката ми, печели време, знаеш как — нали си ми умница!“ Представи си я как строго разпорежда на Джейсън Бренан и как го принуждава да прави списъци. Развеселен от хрумването, той се метна на седлото, а Гилпин го изгледа учудено. Малко встрани сър Лайл, също на кон, разговаряше тихо с хората си. Какво ли им казваше?

 

 

В продължение на три часа Гарън и дванайсетте му спътници яздиха, без да продумат. Небето притъмня, луната се скри, студът започна да ги пронизва. Заръмя ситен дъждец, който скоро се превърна в порой и ги измокри до кости. Всички бяха кисели. Стигнаха до мястото, на което Томас беше скочил от талигата. Пътят се виждаше и беше добре утъпкан. Следи нямаше, бяха заличени от дъжда. Без да се бави, групата продължи напред. Навътре гората беше по-гъста и клоните на дърветата донякъде пазеха хората от неспирния порой. Стигнаха до място, където пътят се разклоняваше в две пътеки, напомнящи разперени ръце. Накъде ли беше поела талигата? Дъждът все повече се усилваше. Гарън напразно се взираше за следи: виждаше само кал. Превити на конете, хората чакаха разпорежданията му. Той ги раздели на три групи. С Гилпин и двама от войниците, Арнолд и Джон, потеглиха надясно, сър Лайл и хората му тръгнаха наляво, а групата на Уейлън продължи напред. Нещо теглеше Гарън вдясно, нямаше причина, но се молеше да е познал. След стотина метра тясната кална просека ги отведе на поляна, в средата й видяха малка дърварска хижа, от комина й се извиваше струйка дим.

В момента, в който Гарън спря пред хижата, дъждът също спря. Месечината надникна през черните облаци. Той скочи от коня и се отърси като куче.

— Чакайте ме тук — разпореди на тримата. Потропа на вратата и подвикна — напразно. Потропа пак. Най-сетне една престаряла жена с рокля, тъмнозелена като нощния лес, с мъка открехна скърцащата врата. Вгледа се в Гарън и пребледня:

— Боже, дяволът! — прошепна и се прекръсти. — Но пък тъй млад и красив? И мокър до кости. Защо си дошъл? Да прибереш душата ми ли?

— Не искам нищо. Диря вещицата — изтърси, без да мисли. Сякаш друг говореше с неговата уста.

Старицата се прекръсти пак.

— Бягай надалеч, синко. Тя чете мисли… ще омотае главата ти, мислите ти ще се разпилеят като есенни листа.

— Вещицата отвлече годеницата ми. Трябва да я намеря на всяка цена!

Старицата продължи да го изучава на слабата лунна светлина. Най-сетне кимна и каза едва чуто:

— Идва понякога, навърта се насам… След нея дълго се вие вонящ катранен пушек. Живее по-натам, в черна кула зад дебели каменни зидове. — Тя се пресегна и хвана с костеливата си ръка мокрия ръкав на Гарън. — Слушай, момчето ми. Ако годеницата ти е там, с нея е свършено. Плюй си на петите и бягай надалеч.

Гарън поиска да я отблъсне, но се сдържа.

— Виждала ли си скоро черен пушек?

— Да, няколко пъти. Видях и вещицата. Красива като принцеса, цялата в бяло, с ангелски коси. Но очите й са страшни. Зли, мъртвешки очи.