Катрин Каултър
Наследницата на Валкорт (50)

Петдесета глава

Малко след като Джейсън Бренан и сър Холрик бяха върнати в подземието, Мигинс се промъкна зад Гарън и го подръпна за ръкава.

— Милорд!

— Кажи, Мигинс. Да не си открила пак нещо?

Старата жена неспокойно се огледа и прошушна:

— Господарю, слушайте внимателно…

„Какво още?“ — запита се той. Толкова много му се струпа наведнъж. Брат му… новината, че не е граф… Мери… Чакаха го толкова важни решения. Кимна на старицата:

— Слушам те.

— Мери се промени. Тъй и не разбрахме защо, но откак се върнахте, тя вече не е същата. Не знае сума ти неща — имена, места, какво ли не… Не помни дори името на козата, а нали тя я кръсти! Ревнува от Илейн, чак позеленя от злоба. Нещо не е наред, милорд. Внимавайте.

— Не съм ти споменал, но тя не е добре — прошепна Гарън. — Дано се оправи бързо. Като я отвлече, майка й я упои и май още не е минало действието на упойката.

Мигинс май не му повярва. Понечи да каже още нещо, но Гарън я прекъсна:

— Нещата се промениха. Ако Артър наистина е жив, значи аз не съм граф на Уеъръм. И нямам право да взема Мери за жена. Така че всичко, за което говориш, вече няма никакво значение.

Замисли се за пропуснатото време. Трябваше да се ожени досега. Но пък щеше ли кралят да го провъзгласи за граф на Валкорт? Надали. Както и да се беше променила Мери, към добро или към зло, вече нямаше да е негова. Невесело се засмя. Джейсън Бренан беше прав, той отново беше обикновен страж на краля.

Мигинс продължаваше да гледа смръщено.

— Чудно нещо — промърмори. — С очите си видях как лорд Артър умря. Сега чувам, че бил жив. На кое да вярвам, на ушите си или на очите си?

— Джейсън Бренан каза, че му е трябвал жив. Защото само брат ми е знаел къде е скривалището. А след като той е жив, тази крепост принадлежи на него. Той е първородният син, а пък аз трябва да напусна. — Колко трудно беше да се изрекат тези думи!

— Брат ви беше лош господар, момчето ми, все недоволен, все сърдит. Сега ще остане и без пари. Мислите ли, че кралят ще върне съкровището на лорд Ранълф?

— Зависи от къде лордът се е сдобил с него. Не знам и не е моя работа, кралят ще реши.

— Ами тия негодници Джейсън Бренан и сър Холрик?

— Бърнъл ще ги отведе в Лондон. Ще отговарят пред Негово Величество. С позволението на краля лично аз ще пратя на оня свят Джейсън Бренан — макар, че за него това няма да е достатъчно възмездие.

— Не знам, момчето ми, не знам… Доста се объркаха работите.

„Да, за съжаление“ — каза си Гарън и промърмори:

— Питам се коя ли е била Арлет и как е забогатяла толкова.

Мигинс се наведе към него и прошепна:

— Сигурно е била вещица като оная, от която сега си патим. Няма ли да я убиете, милорд? Няма ли да й светите маслото? — Зад гърба им нещо прошумоля и тя подскочи като ужилена.

— Тая какво ти шепне? — Беше Мери — беше сложила ръце на кръста си, очите й гневно искряха. — Оплаква се от мен, нали? Казва, че не съм истинската Мери! Нали това каза? Дърто чучело!

„Не била истинска? Как така?“ — Гарън погледна годеницата си. От гъвкавото й тяло струеше сила и живот, разпуснатата й коса беше прихваната със златна лентичка. Той каза миролюбиво:

— Аз вече не съм господар на това място, Мери. С Мигинс говорихме за брат ми, който, ако наистина е жив, е законен граф на Уеъръм. Не знам какво ни чака от тук насетне. Може кралят да те даде на него. Искаш ли да поговорим?

— Не ми каза дали си на страната на това дърто чучело.

Тя беше друг човек. Наистина. Той само я погледна и замълча.

Мери вирна глава и добави:

— Бълик искаше да знае кога ще е сватбата, милорд. Казах му, че сватба няма да има, нещата са променени и канцлерът няма да се съгласи. — Тя се извърна към Мигинс: — Какво слухтиш? Нямаш работа тук! Хайде, махай се.

Старицата се отдалечи, като си мърмореше:

— Тая упойка ти е взела ума, и ти стана вещица като майка си.

Мери отново се обърна към Гарън:

— След като няма да се женим, мисля да отида с Робърт Бърнъл в Лондон и да помоля краля да повика майка ми.

— Не се безпокой, той сам ще я повика. Дължи му много обяснения.

— Какви ти ги наговори старата Мигинс?

— Каза само, че забелязва у теб голяма промяна. Обясних й, че е от упойката. Мислиш ли, че това е причината?

— Не ти ли е все едно? Нали вече няма да сме заедно…

Той обходи с поглед залата. И след стотици години тази крепост щеше да е тук и пак да е същата. За него обаче вече нямаше място в родния дом.

— На теб сякаш ти е все едно, Мери. Изобщо не си разстроена. Толкова ли маловажно беше за теб всичко? Нашите целувки… сватбата?…

Тя го погледна в очите и каза студено:

— Няма значение какво чувствам и какво мисля. Нямаш земи, нямаш титла. Дори и сребро вече нямаш. Кралят няма да разреши сватбата. Майка ми ще се види с него и ще му обясни всичко. Няма вина, искала е само да ме спаси. Мен и Валкорт.

„Това е друга жена!“ — стреснато си помисли Гарън, но опита да я вразуми:

— Като те е пуснала да си вървиш, майка ти е загубила и последния си коз. Защо го е направила? Няма логика.

Мери само сви рамене.

— Скъпа, допреди по-малко от седмица ти се страхуваше от нея и я мразеше. Нима сега искаш да кажеш, че не е виновна за случилото се в Уеъръм?

— Е, наистина ще я изкараш вещица. Та тя дори не е стъпвала тук, каква е вината й? Умували са с Джейсън Бренан, да, но не е нейна работа какви ги е вършил той. Ще го обясня на краля. Онези двамата лъжат и ще си понесат последствията.

Докато я слушаше, Гарън си глътна езика. Поовладя се и попита:

— Наистина ли мислиш, че те лъжат?

— Все едно какво мисля. Не си блъскай ума, вече не е твоя работа. Вече си обикновен страж на краля.

За нейна изненада той се изсмя; ако му го беше казала предишната Мери, щеше да се засегне, но сега му беше все едно.

— О, значи така. „Обикновен страж!“ Целувала си ме само защото бях богат граф. Някога обичала ли си ме истински?

— Да, но човек трябва да гледа напред, миналото е без значение. А и кой беше виновен да не се оженим досега? Аз чаках и чаках, но ти не предприе нищо. Цяла седмица.

Думите й сякаш увиснаха в пространството. Какво да й отговори — беше права. Той цяла седмица се колеба. Нямаше смелост или просто не искаше?

— Кажи ми, би ли се омъжила за Джейсън Бренан, ако отърве кожата?

Мери се усмихна студено.

— Никога. Той е обезобразен. Коя би искала за съпруг чудовище?

— И все пак — настойчиво продължи Гарън, — ако лорд Ранълф докаже, че среброто е негово, кралят ще му го върне. Разбира се, ще задържи своя пай, но Ранълф пак ще е богат. Не искаш ли да се омъжиш за Джейсън, който ще наследи богатството?

— Ще си помисля. — Мери вирна нос, обърна си и се отдалечи.

Гарън я изпрати с поглед и се замисли над това колко преходни са понякога нещата. Надежди… планове… човешки съдби… цели светове можеха да рухнат за миг. Момичето, за което допреди няколко дни беше готов да умре, днес му беше чуждо и безразлично. Какво се беше случило, каква магия беше направила вещицата?

Той от сърце си пожела смъртта на Хелън. Ако кралят не я екзекутираше, щеше да я очисти със собствените си ръце. Това дяволско изчадие трябваше да изчезне от лицето на земята, хората трябваше да спят спокойни. Спомни си кулата: първо със запалена камина, после руина, изоставена от столетия… тази жена притежаваше свръхестествени умения. Неволно потръпна. В съзнанието му блуждаеха объркани мисли — вещицата… Валкорт… Джейсън Бренан… Мери.

Стига толкова — главата му щеше да се пръсне!