Катрин Каултър
Наследницата на Валкорт (25)

Двайсет и пета глава

Крепостта Уеъръм

Шест дни по-късно

За щастие Алерик повече не се сети да разпитва за сър Холрик или Джейсън Бренан, както и за самата нея.

Гарън най-сетне се прибра. Тримата с Гилпин и Пейли прекосиха подвижния мост, копитата на конете им гръмко чаткаха по гредите. Бърнъл не беше с тях, сигурно с хората му си бяха тръгнали за Лондон. Което пък означаваше, че всичко в Радсток и Фърли е минало добре. Какво облекчение!

Сър Лайл и тримата му войници яздеха след Гарън. Мери беше повече от сигурна, че те са наели двамата нещастници, посегнали на Гарън, и че те ги бяха убили в хамбара след залавянето им. Сигурно пак те бяха ликвидирали и новия ковач, после бяха казали, че е избягал от Уеъръм. Но нямаше доказателства за престъпленията им.

Гарън беше свалил шлема си и смолистата му коса блестеше на слънцето.

Чуха се възбудени гласове.

— Лорд Гарън се е върнал! — извика Лайло, младата дъщеря на един от дърводелците, които наеха в Уинторп, следваше неотлъчно Хобс, докато той с мелодичния си глас говореше на конете.

Новината се разнесе бързо. Не след дълго хората наизлязоха от залата и околните сгради и дворът се изпълни с народ. Занаятчиите махаха със сечивата си за приветствие.

Дамокъл се изправи на задните си крака, сякаш за да отговори на посрещаните. Мери слезе по стъпалата и застана зад Мигинс. Радваше се, но сърцето й беше свито, как да ликува, като знаеше какво я чака?

Гарън се беше върнал.

Но нейното време тук изтичаше.

Сред морето от лица Гарън зърна две огнени плитки. Мери надничаше иззад Мигинс. Защо ли не се беше втурнала да го посрещне? В ноздрите му нахлуваха познатите аромати на дома, хората го приветстваха, всичко беше познато и хубаво. Той се усмихна широко. Коравото му сърце се разтопи, за пръв път го посрещаха толкова тържествено.

Беше прекрасен ден, ярко слънце огряваше крепостта, земите, хората и добитъка му, както и непослушните плитки на това червенокосо дяволче.

— Мери — извика, — ела най-сетне насам!

Разбрал е! Тя пребледня. Разбрал е коя е и сега щеше да я изобличи пред всички. Полазиха я тръпки. Чу врещене на коза и се обърна: Еръл дърпаше една пръчка от устата на Ерик. Чу Илейн да казва:

— Хайде, Мери, господарят е тук. Иди и му разкажи за премеждията ни.

Тя събра смелост, вирна брадичка и закрачи към Гарън, който в този момент слизаше от коня си. Силното животно възбудено въртеше глава, Гарън го поглади по шията, а Хобс притича и му заговори успокоително.

Гарън се взря в крачещата към него Мери и се усмихна — не можа да се сдържи. Докато го нямаше, беше разбрал, че това момиче — дошло все едно от къде, все едно с какво минало и от какво потекло, го вълнува и го кара да се усмихва.

По дяволите… Нещо с него не беше наред.

— Какво има, Алерик? Мери ми се струва умърлушена. Болна ли е?

— Тя да ви каже, господарю.

Без да си дава сметка какво прави, Гарън изтича напред, грабна Мери, вдигна я във въздуха и я завъртя. Хората развеселено го приветстваха.

В този момент той почувства, че тази девойка му принадлежи също като Уеъръм, и мисълта го изпълни със странно и необяснимо щастие. Свали я леко на земята, наклони главата й назад и я целуна.

Винаги жива и весела, този път Мери беше хладна като камък. Стоеше със стиснати устни и сякаш изобщо не присъстваше. Какъв удар по мъжкото му себелюбие!

Гарън допря чело до нейното и смръщено й каза:

— Следващия път ще сме насаме, госпожице! — Пусна я и се обърна към Алерик: — Само шест дни, а май сте оправили абсолютно всичко.

Алерик прошепна:

— Елате с мен в залата и ще ви разкажа какви неканени гости имахме. Някакъв сър Холрик с няколко дузини рицари и стрелци настояваха да ги пуснем вътре. Мислеха ни за мъртви, или че сме на умиране. Предложиха ни храна, ако ги пуснем.

Той млъкна, погледна Мери и й кимна. После отстъпи крачка назад, за да я остави насаме с господаря.

Гарън беше онемял.

— Мери? Кой е този сър Холрик? Говори! Какво се е случило?

— Този сър Холрик очевидно не е знаел за завръщането ви — промълви тя. — Разбрах, че е той по знамето на Джейсън Бренан, което оръженосецът развяваше.

— Сигурна ли си?

— Да. Два орела с кости помежду им. Доста зловеща гледка.

Гарън се обърна към Алерик:

— Джейсън Бренан ли е Черният демон?

— Така излиза. Пратил е сър Холрик, понеже не е очаквал съпротива в Уеъръм.

— Сети ли се да скриеш стрелците зад бойниците?

— Да. Но се предпазвахме и с щитове. Аз прикривах Мери. Хобс улучи сър Холрик. Не го уби, но доста му разкървави шията, приличаше на заклано прасе. Проклина ни и досега, сигурен съм.

Гарън изгледа Мери:

— Била си на бойниците? При Алерик?

Тя кимна.

— Кажи ми тогава, как позна сър Холрик?

Мери не отговори.

— И от къде знаеш, че е човек на Джейсън Бренан?

Тя с усилие преглътна.

— Нещо те свързва с тези хора, нали? Хайде, сигурно вече си го разказала на някого.

— Не, помолих Алерик да изчака. Исках вие пръв да го чуете.

— Добре. Алерик, остави ни сами. — Той се обърна към хората в двора и извика: — В Радсток и във Фърли всичко е наред. Можем само да се радваме. Благодаря и на вас, свършили сте чудесна работа. Свободни сте.

Никой обаче не си тръгна, предстоеше да стане нещо важно, усещаше се. Алерик повторно подкани всички да се върнат на работа и хората, макар и с неохота, започнаха да се разотиват — никой не смееше да противоречи на военачалника.

Гарън погледна Мери изпитателно:

— Слушай, няма от какво да се боиш. Ти направи толкова много за Уеъръм. Кажи ми честно, да не си съпруга на Джейсън Бренан? И да си избягала? Сър Холрик сигурно е изпратен да те прибере. Но пък откъде ще знае, че си тук?

— Джейсън Бренан не ми е съпруг. Не съм омъжена.

— Добре… — Той зачака.

Мери нервно кършеше ръце — никога досега не го беше правила. Помълча малко и изрече на един дъх:

— Майка ми ме е обещала на Джейсън Бренан. Като разбрах това, избягах точно преди да ме омъжат. Сър Холрик е човек на Бренан, издебна ме и ме залови. Аз съм момчето, което освободихте на полянката.

Алерик, който не беше далеч, чу последните думи на Мери и хлъцна от изненада. Възможно ли беше това? Не, изключено!

Мери погледна Гарън в очите и каза:

— Аз наистина съм момчето, което избавихте от разбойниците в гората Кландър, милорд.

— Но защо не се обади, като те викахме?

— Страхувах се. Не знаех кои сте и какво искате. А и бях толкова зле, че не можех да говоря. Повръщах от удара по главата.

— И после реши да тръгнеш след нас, така ли?

— Да. Все пак не съм съвсем глупава.

Той едва доловимо се усмихна.

— Наистина не си. Как успя да се вмъкнеш и да се настаниш тук?

— Мигинс и Лайзъл ми помогнаха.

— Защо?

— Казах им, че знам и умея много неща, че ще помагам за възстановяването на Уеъръм. Лайзъл ми даде рокли на лейди Ан, бяха скрити под плочника на спалнята. Двете склониха хората да ме приемат и да не ме издават. Решиха да ме представят за свещеническа дъщеря. През онази съдбовна първа нощ всички бяха сити и доволни и никой не ми обърна кой знае какво внимание.

— И не си казала на никого коя си?

— Не.

— А коя си в действителност? Как е истинското ти име?

— Мариана.

— Хубаво звучи.

— Само не знам дали ще харесате останалите…

Той сложи ръце на рамене й и лекичко я разтърси.

— Знам, че не си кралицата на Англия. Която и да си, за мен е все едно. Кажи ми името си.

— Мариана де Лус де Морней. Някои ме наричат „наследницата на Валкорт“.

За миг главата на Гарън сякаш се изпразни, известно време той просто я гледа смръщено. После чутото с усилие си проби път в съзнанието му. Той бавно и много внимателно я отдалечи от себе си.

— Ясно…

— Бяхте казали, че богатите наследници само мърморят и командват… и че имат криви жълти зъби. Е, моите не са.

Тя широко се усмихна, в устата й сякаш бяха наредени бисери.

— Да, да… — измънка Гарън, обърна се и си тръгна.

Мери понечи да извика след него, но Алерик й направи знак.

— Оставете го, господарке. Много му се събра. Нека се успокои малко. Кой би допуснал, че сте наследница на Валкорт? Или че сте момчето от гората? Дайте му време да подреди мислите си.

Мери проследи с поглед отдалечаващия се Гарън.

— Боя се, че умът му е зает с друго, Алерик. В момента го вълнуват дворът и постройките.

Гарън беше спрял да огледа един празен участък, отреден за билкова леха.

Алерик каза:

— Дори и аз бях чувал за наследницата на Валкорт. Не знаех, че ще дойде ден лично да се запозная с нея.

— Много хора са чували.

— Нещата отиват на зле, Мери. Не зная какво ще стане от тук нататък. Признайте ми, истина ли е всичко, което казахте?

Тя само кимна, не можеше да говори, беше като смазана.

— Неведоми са пътищата божии… Е, Гарън ще реши какво да прави. Колко бира имаме?

— Достатъчно. Моля те, Алерик, не разказвай за мен на хората.

— Никой не се интересува от вас. С едно важно изключение: сър Холрик. Сега той знае къде сте и ще го съобщи на Джейсън Бренан. От което пък ще последват неприятности. Трябва да предупредя господаря!

 

 

Гарън влезе в стаята си, където Гилпин му беше приготвил гореща баня. Отпусна се в топлата вода и се опита да не мисли, напразно.

— Остави ме сам, Гилпин.

Е, сега вече знаеше името на Черния демон: Джейсън Бренан. Този човек беше хищник и хладнокръвен главорез, каквото си поискаше, ставаше негово. Той беше опустошил Уеъръм заради проклетото съкровище.

Гарън постепенно си даде сметка, че страшното тепърва предстои.

Мариана де Лус де Морней, наследницата на Валкорт…

Пратеницата на съдбата в Уеъръм.

Затвори очи и се опита да си представи какво би могло да стане от тук нататък, но не успя.

Едно беше сигурно: скоро можеше да не е между живите.