Катрин Каултър
Наследницата на Валкорт (3)

Трета глава

— Спри, Берм! — изкрещя предводителят. — Идиот, казах ти да внимаваш. Виж какво направи. Знаеш, че господарят не си поплюва, ще ни обеси още преди залез-слънце, ако се случи нещо с малкия.

Берм избърса с длан носа си с и изгледа с ненавист момчето, което лежеше на земята.

— Няма да пукне това копеленце. — Вече поомекнал, той се приведе, за да изправи момчето на крака. Бърз като змия, малкият го изрита в слабините и го претърколи, исполинът се преви и заквича от болка.

— Мъжествеността ми! Край! Копелето ми видя сметката!

„Добър удар“ — помисли Гарън, време беше да се намеси, преди останалите от глутницата да се нахвърлят върху малкия.

— При мен, Алерик! — извика и с един скок се озова на поляната. Вдигна меча си и изкрещя:

— Стига толкова!

Пасмината се стресна, но и зарадва: като плячка този надут рицар беше много по-ценен от кльощавото хлапе.

Главатарят му кресна:

— Не се месете, сър. Вървете си по пътя, за да си нямате неприятности.

Гарън се взря в тримата разбойници, после в момчето, което напираше да се измъкне, въпреки че беше смазано от бой. Надигна се, довлече се до едно дърво и се сви като пребито кученце. В трескавите му очи се четеше дива воля за живот. Гарън му се усмихна окуражаващо.

Берм все още беше превит на две, притискаше длани към слабините си и стенеше, от носа му шуртеше кръв. Нахлупената му шапка и сплъстената черна брада почти скриваха лицето му. Гарън погледна мъжа със скъпата туника, навъси се и се сопна:

— Не ви ли е жал? Какво искате от малкия?

Онзи отвърна:

— Племенник ми е. Разглезен хлапак. Дебела глава. Водя го при баща му, той да му бере грижата.

Момчето изкрещя:

— Долен лъжец! Не съм те виждал никога! Господине, тези дръвници ме отвлякоха!

Човекът с туниката понечи да го зашлеви. Гарън вдигна ръка и го спря. После процеди с леден глас:

— Омитай се. Заедно с хората си. Иначе ще се явите пред Свети Петър още днес. Надали го искате.

Един от мъжете изръмжа и замахна с ножа си.

— Я не ме плаши, нещастнико! Ти ще отидеш на оня свят!

— Виж кой е зад мен — извика Гарън и отскочи встрани.

Алерик се изсмя.

— И гледай добре, глупако! Тук сме, милорд.

Гарън допря меча си до лицето на мъжа и нареди:

— Омитайте се или ще умрете. Изборът е ваш.

— Убийте ги! — изкрещя онзи с туниката. Извади шпагата си и се втурна към Гарън. В тъмните му очи се четеше мрачна решителност… и разум — което не можеше да се каже за другите от шайката. Беше достоен противник, целеустремен и горд. Но дали беше отчаян? Не, надали. Беше добър боец и го съзнаваше.

Гарън видя как един от мъжете се втурна към момчето. Отскочи и шпагата на нападателя прониза въздуха. Гарън извади нож и го заби в шията на непознатия. Всичко стана бързо и плавно като насън. Нападателят хвана дръжката на ножа, завъртя се като обезумял и се строполи на земята. За миг всички онемяха. Като се опомни, онзи с туниката гневно изкрещя:

— Негодник! Ще те убия! Ей сега!

„А, значи още не те е страх от мен“ — помисли си Гарън. Изръмжа и се втурна към противника си. Мечът му беше насочен напред като пика.

Чу как конете се разбягаха.

— Алерик, заеми се с останалите! — извика той през рамо. — Пази момчето! — Видя, че противникът му вече не е така наперен. Спря се, поглади брадичката си и каза насмешливо: — Нищожество! Жалък тип със скъпа червена туника. Ще те пощадя, ако ми я предложиш на колене. Ще я дам на малкия. Е, мършо?

— Не съм мърша, негоднико!

— Щом не си мърша, кажи кой си и какъв си.

— Какъв съм не е твоя работа. Не се меси. Уби един от хората ми. Ще си платиш, и то скъпо. — Той замахна с шпагата. — Дълго има да чакаш за туниката ми, гад такъв!

Гарън ловко избегна удара и процеди:

— Ако момчето не я иска, ще я използвам за коня си. Защо се страхуваш да кажеш кой си и кой е господарят ти? Ако не те убия, ще го направи той, след като му се явиш с празни ръце. И тогава той ще разтрива с туниката ти коня си.

Мъжът вдигна рамене и изруга грозно.

— Четирима срещу едно беззащитно момче — продължи Гарън. — Отвлекли сте го, нали? — Той свирепо се усмихна. — Какви сте? Извратени? Или господарят ви е извратен?

Онзи изръмжа и скочи. „Гъвкав и бърз“ — безстрастно отбеляза Гарън, докато проучваше под око противника си, търсейки слабото му място.

И го откри: непознатият се гневеше лесно. Липсваше му хладнокръвието на добър воин. Беше слаб противник, но Гарън не бързаше да го праща на оня свят. Не и преди да разбере кой беше той и кое беше момчето, затова само описа широка дъга с меча и отблъсна нападателя.

Подлецът усети, че надали ще излезе жив от битката. Хукна да бяга и докато прескачаше един пън, изкрещя през рамо:

— Ще си платиш за това!

Гарън го подгони, но онзи се оказа много бърз. Охраненият му кон беше наблизо, а Дамокъл — твърде далеч, спънат с другите коне. Страхливецът се метна на седлото и отпраши, нямаше как да го догони. Задъхан, той само проследи с поглед как аленият силует се стопи в дъбравата. Бавно прибра меча в ножницата и отново се запита кой ли може да е мерзавецът. Ако го зърнеше след време, със сигурност би познал издълженото лице с тъмни пламтящи очи, надничащи изпод гъсти черни вежди. Би разпознал и коня, дорест жребец с бяла козина около копитата, кон, който с удоволствие би присвоил, след като изпрати собственика му в преизподнята.

Върна се на просеката и видя Пейли — в мига, в който той прониза с меч едного от шайката. Ритна го и мъжът се строполи.

На полянката се възцари мъртва тишина.

— Къде е момчето? — запита Гарън.

Алерик се огледа.

— Тук беше… А! Няма го. Изчезнал е малкият неблагодарник. Уплашил се е и беж. Сигурно се спотайва в шубраците.

— Нищо чудно — промърмори Гарън. — Сигурно са го отвлекли за откуп. Което означава, че момчето е ценно за някого.

— Да пратя ли Пейли да го търси? — запита Алерик. — Какъвто е дългокрак, ще претършува набързо. Или по-добре Хобс, той има орлови очи.

Гилпин, оръженосецът на Гарън от близо две години насам, се засмя.

— Така е, Хобс може да открие игла в копа сено.

Гарън вдигна очи към следобедното слънце, което бавно угасваше зад преплетените клони на дърветата. Нямаше време, денят преваляше. Но как да изостави момчето? Тръгнаха да го търсят, като подвикваха и го окуражаваха. Не го откриха, колкото и да го викаха. Накрая Гарън каза:

— Остава ни само час-два светлик. Искам да съм в Уеъръм преди залез и да прекарам нощта в ложето си. — Ложето! Каква префърцунена дума за късия тесен нар. Някога спеше на него заедно с по-малкия си брат Кейлън, но той вече не беше сред живите. Подритна един от мъртвите и добави: — Няма как да ги погребем… ще ги оставим тук.

Хвърли отново загрижен поглед към слънцето и се запита дали да не продължат да търсят още. Бедното хлапе. Дали щеше да намери обратния път към къщи? И кой беше тайнственият злодей с туниката?

— Ей, момче! — извика за последно. — Не ти мислим зло! Разбойниците са мъртви! Няма страшно! Покажи се най-сетне! — Малкият не се обади и Гарън разбра, че вече няма надежда. — Направихме каквото можахме — изсумтя. — Ако му е писано, ще оцелее. Да тръгваме. — Докато крачеха към конете, той попита: — Някой не разпозна ли тартора им, оня с туниката? Така и не узнах името му или името на господаря му.

— Беше някакъв дядка — измънка Гилпин и се изплю.

— За теб, да — нямаш и петнайсет. — Гарън го тупна по рамото толкова силно, че едва не го повали на земята. — За теб и аз съм дядка, а Алерик трябва да е белобрад старец.

— Ха, белобрад! Я го вижте — плешив като речен камък. Но за стар — да.

Алерик заплаши момчето с юмрук:

— Ей, малкия! Ще видиш ти кой е стар!

Гилпин се усмихна лукаво:

— Не се гневете, сър. За мен сте мъдър и благосклонен покровител, чиято възраст е без значение. А темето ви е като пътеводен фар за всички, тръгнали да дирят надежда и упование.

Алерик гръмко се разсмя.

Гарън ги изгледа и поклати глава:

— Хубава работа! Така ли говорят мъже? Ще повърна.

— Не си и помисляйте, господарю, нали после ще трябва да чистя чизмите ви! Ако питате мен, момчето се крие, защото е зърнало кървясалите очи на Пейли и го е взело за Лукавия.

Дългокракият Пейли, който стърчеше и над Гарън, изгледа Гилпин заплашително.

— Млъкни, малко нищожество.

— Да, на твое място бих замълчал — промърмори Гарън.

— Не стига, че ме сърбят очите… — Пейли разтри с юмрук клепачите си. — Не знам какво им става, винаги се зачервяват напролет.

— Престани да ги търкаш — посъветва го Гарън. — От търкането става по-зле. Мий ги с вода. Но стига приказки. Тръгваме! — Гласът му поомекна. — Чакат ни у дома — добави някак замечтано.

Гилпин се огледа:

— Момчето ще се оправи. Бива си го. Видяхте ли как срита дебелака и му разби носа? — Вдигна глава и извика с все сила: — Ей, малък, покажи се! Връстници сме, ще станем приятели!

Конско цвилене накара Гарън да се усмихне.

— Хобс, прибери животните. Без да искаме, увеличихме табуна.

Хобс разбираше от коне. Ласкавият му глас примами животните да се приближат, макар и предпазливо.

Час по-късно Гарън дръпна юздите на Дамокъл, даде знак на спътниците си да спрат и погледна своя дом. Крепостта Уеъръм, славеща се с двестагодишна история, се възправяше пред тях като огромен гранитен юмрук: непоклатим страж на върха на самотен нос, врязан в Северно море. По вода твърдината беше непревземаема, черните базалтови скали на носа стърчаха като копия и също като вълните биха натрошили като черупка всеки кораб, дръзнал да се приближи до брега.

Непознато досега задоволство обзе Гарън, докато съзерцаваше крепостта, която вече му принадлежеше. Той имаше право да нарича Уеъръм свой дом, а не брат му. Връщаше се за пръв път след осем дълги и сурови години изгнание.

Беше прекрасна пролетна вечер, още не се беше стъмнило, но над крепостните зъбери ранната, почти пълна луна вече беше поела нагоре по небосклона. Още час и щяха да изгреят звезди. Топлият ветрец милваше кожата му. Вечерта по нищо не приличаше на онази отпреди осем години, когато морето бушуваше свирепо, дъждът се лееше като из ведро, а леденият вятър и гъстата мъгла пронизваха до кости всеки, който беше имал нещастието да се окаже на открито. Беше на шестнайсет през онази нощ, когато заедно с Бари, синът на оръжейника, бяха препуснали през бурята, без да дочакат утрото. Баща му беше починал, нямаше и два дни от погребението. В ушите на Гарън още отекваха думите на брат му: „Няма какво да правиш тук, Гарън. Силен си и си умен. Тръгвай да дириш късмета си.“ Никога нямаше да забрави как за последно се беше обърнал на седлото и беше хвърлил прощален поглед към Уеъръм. Тъмните облаци тъкмо се бяха поразкъсали, мъглата се беше вдигнала, а слабата светлина очертаваше силуета на крепостта върху черното небе. Беше като фар на надеждата, вечна и непоклатима, Гарън със свито гърло се беше запитал дали ще я зърне пак.

Е, сега беше отново тук. Само Бари го нямаше, много отдавна беше починал от тежка болест, задушен от кървави съсиреци.

Крепостта Уеъръм сега беше негова, на Гарън, заедно с принадлежащите й градове и села: негово наследство, бъдеще и дълг пред поколенията.