Катрин Каултър
Наследницата на Валкорт (49)

Четирийсет и девета глава

Залата притихна. Гарън чу как Мери диша на пресекулки. Направи й знак да мълчи. Тишината беше нарушена от плътния гърлен глас на Робърт Бърнъл:

— Искам да знам нещо. Според теб, Джейсън, съкровището е било на баща ти. Искам да знам как лорд Ранълф се е сдобил с него.

Бренан бавно извърна лице към канцлера. В този момент Бърнъл беше като бог — гледаше го отгоре, силен и гневен.

— Съкровището винаги е било наше — промълви. — Разбрах за него като дете. Веднъж заварих баща ми да брои пари: беше зарит в монети, броеше ги и ги прибираше в торби. Личеше, че е щастлив, защото говореше на парите и ги галеше. За пръв път го видях такъв, той не се усмихва никога. Като ме забеляза, не се развика. Махна ми да се приближа и каза: „Това, момчето ми, са наследствени пари. Дарени са ни навремето от Арлет. Не казвай на никого за тях. Езикът ти ще отрежа, ясно ли е! Когато си отида от този свят, парите ще са твои. Пази ги, защото ти ще заемеш мястото ми. Това сребро е семейна тайна, Джейсън, на него дължим всичко. Изчезне ли, с нас е свършено, ще се затрием като род. Затова го пази. Разбра ли ме?“ Нищо не разбрах, както не разбирам и до ден-днешен. Какво искаше да каже баща ми? Че среброто е прокълнато? Че ако някой го пропилее, ще умре? Как ще се затрием като род? Защо? Не знаех нито коя е Арлет, нито кога е дарила парите на семейството ни. Попитах баща ми, а той отговори с благоговение: „Арлет е била жена с необикновени способности. Черпила е вълшебни сили от стволовете на вековни дъбове. Била всемогъща и всесилна, затова хората я търсели за услуги. Купищата сребро били отплата от признателните.“ Не добави друго, а пък аз бях твърде уплашен, за да го разпитвам още. Закле ме да мълча и ме отпрати.

Бърнъл се обади:

— В такъв случай защо си казал на Артър?

Джейсън наведе глава.

— Бях съвсем млад, едва петнайсетгодишен, Артър беше на осемнайсет. Двамата се бихме в един рицарски турнир близо до Йорк. После мърсувахме и пихме… пийнах повечко. На турнира Артър ме беше сразил и аз, сигурно за да се изтъкна, кой знае защо му се похвалих със съкровището. На сутринта, като изтрезнях, изтръпнах. Запитах Артър дали е чул нещо за някакво съкровище. Отвърна ми, че не помни, бил се натряскал здравата. Повече не говорихме за това. Реших, че наистина е забравил. Турнирът свърши и всички се завърнаха по родните си места.

— Издаде ли местонахождението на съкровището?

— Сигурно, но нямам спомен.

— Призна ли пред лорд Ранълф грешката си?

— Не, да не съм луд! Нали щеше да ми отреже езика и да ми го натика в гърлото! Като каже нещо, го прави.

— Значи скри от баща си и той не е знаел за опасността, на която си изложил съкровището… — каза Бърнъл съвсем тихо, толкова тихо, че Гарън трябваше да се наведе, за да чуе думите му.

— Защо да му казвам, мислех, че Артър е забравил, нали беше пиян. А и нищо не се случи след това. Години минаха! Веднъж, докато бях на поход във Франция, ме намери вестоносец и ми връчи писмо. Баща ми пишеше, че бил нападнат, съборен, бит и че някой отмъкнал всичко, което намерил в тайника. Пишеше на мен, защото съм бил единственият посветен, дори и майка ми не знаела. Не посмях да му призная вината си, знаех, че не си поплюва. Заклех се, че не съм казвал на друг, но мисля, че той се усъмни в думите ми. Все ме гледаше изпод око, държеше се настрана… От там насетне вече нищо не беше същото. А аз бях скован от страх и не знаех как да поправя грешката си.

Сър Холрик се обади:

— Лорд Ранълф беше сигурен, че си се издал. И ми заръча да те следя. От пет години съм твоя сянка. Знаехме, че си се изпуснал, само не ни беше ясно пред кого — баща ти не знаеше за Артър. И ми заръча да те следя, надяваше се някой ден да споделиш с мен. И този ден дойде — когато трябваше да осъществиш плана си!

Джейсън се извърна към Холрик, идваше му да го убие. Вдигна ръка и замахна, но болката го надви. Почти се свлече на колене и изкрещя:

— Мръсен кучи син! Предател! Беше най-довереният ми човек, а си ме шпионирал, само и само да угодиш на баща ми!

Сър Холрик го изгледа подигравателно.

— Трябваше да видиш баща си, като му казах, че си хукнал да дириш помощ като някое пале! Смя се от сърце. Помощ от кого? От вещицата в „Майзерлинг“! Само глупак би се съгласил на такава сделка: съкровището в замяна на Валкорт. Глупак! Намерил с кого да се пазари, с вещица! Баща ти все пак потри ръце, като разбра. Можеше и да излезе нещо, кой знае какви щяхте да ги забъркате… Лорд Ранълф знаеше за всяка твоя стъпка. Планът на вещицата му хареса, макар че беше засрамен и покрусен от безчинствата ти в Уеъръм. Това, че Артър най-сетне излезе от летаргията, беше добре: разбрахме къде е скривалището. Баща ти се смя, като разбра, че ще се предрешиш като бабичка. По негова заръка се преправих на калайджия, нали трябваше да съм постоянно с теб, той ти няма никакво доверие. Сега, като узнае за позорния ни провал, ще ни обеси. Няма прошка за такива неща. Среброто премина в чужди ръце и с вашия род е свършено. Знаеш за проклятието.

Джейсън изкрещя:

— Ти си виновен, нещастнико! Вещицата ми обеща Валкорт, но ти изпусна наследницата. Вещицата каза да те убия — аз те съжалих. Толкова години си с мен… и аз съм човек, зная какво е милосърдие. Но сега няма прошка. Ще те очистя, кълна се. Помни ми думата!

— Нямам вина, просто лош късмет. Налетяхме на Гарън Кърси и той освободи наследницата.

Джейсън изведнъж се вцепени. После проговори бавно, опитвайки се да надвие болката:

— Чакай… малко. Ти при мен ли я водеше… или другаде?

— Помисли малко и ще си отговориш сам, жалък негоднико — презрително се тросна Хорлик.

Джейсън изстена.

— Значи си ме предал… за пореден път. Водеше я при баща ми, нали? Той да се ожени за нея! И да получи Валкорт, а аз да гоня вятъра.

Въздухът беше като наелектризиран. Сър Холрик помълча, после избухна в гръмогласен смях.

— Естествено! Нещастник такъв! Баща ти щеше да ме възнагради, а от теб, както винаги, нямаше да получа дори признание. — Той се обърна към Гарън: — Не сте никак глупав, сър. След като едва не убихте мен и изклахте хората ми, бързо сте разбрали каква апетитна хапка е била пленницата ни. Защо да не я вземете за жена? Така слагате ръка на цялото й наследство, и то без никакво усилие. Но ме чуйте добре, сър: среброто принадлежи на лорд Ранълф.

Гарън се усмихна:

— Сър, тя не ми каза коя е и аз не подозирах, че е наследница. Да не говорим с какви мъки я склоних да ми даде ръката си.

Холрик се обърна и посочи Мери:

— Тя е от прокълнат род. Вижте тази дяволска коса — не ви ли говори нещо?

— Мери е моя! — изкрещя Джейсън. — Тя ми принадлежи. И ме обича. Ето, превърза раната ми! Ще се оженим, а аз ще убия майка й. Валкорт е мой, защото наследницата ми принадлежи!

Сър Холрик застана пред него, приведе се и просъска:

— Сляп ли си? Скоро ще си на оня свят. Каква наследница? Валкорт… среброто… ще си останат несбъднати илюзии. Ти загуби… и аз с теб. Сам съм си виновен. Повярвах на баща ти, послушах го. Той само потриваше ръце, заслепен от алчност, вече чуваше дрънкането на монетите. Уж само трябваше да те следя, нищо повече. Преправих се на скитащ калайджия и тръгнах с теб. Е, ето докъде стигнахме. — Сграбчи го и го разтърси. Джейсън се опита да го отблъсне, но не успя и се олюля, болката вече го надвиваше. Сър Холрик го пусна, отстъпи назад и го изгледа с отвращение. — Сега сме тук, мразени и унизени. Дължим го на вещицата. На нея и на проклетите й планове. Знаеш ли колко старинно е това сребро? Арлет го е оставила на прабаба ти, а тя, преди да умре, го е дала на лорд Ранълф. Ти обрече своя род на гибел, нека го сполети прокобата.

— Арлет… — Бърнъл се обърна към сър Холрик, но сякаш говореше на себе си. — Тя сигурно е била жрица на друидите. И сигурно са й давали сребро за защита от лоши сили или за опрощение. Знаете ли нещо повече?

— Не. Сър Ранълф не каза нищо друго. Предаде ми онова, което бил чул от майка си.

— Коя ли ще да е била тази Арлет? Ще поразпитам. Със сигурност е била родственица на Ранълф… негова предшественица.

Гарън се разсмя; подсмихваше се, докато слушаше Бърнъл, но не издържа и се разсмя на глас.

— Сър — каза, — търсите под вола теле. Какви друиди, я вижте колко нови са монетите! Та те са почти съвременни. Най-много да са от времето на крал Хенри, нали оттогава се секат пенсове! Ако сър Ранълф е скалъпил тази история за пред сина си и сър Холрик, то ние няма защо да й вярваме. Струва ми се, че кралят трябва да попита Ранълф за истинския произход на имането.

Бърнъл, този иначе благовъзпитан мъж, пусна една „благословия“ — толкова беше смутен. Като се поокопити, рече:

— Вярно е, че ни водят за носа. Ама и аз толкова пъти броих тия пари, как не им обърнах внимание? Прав сте, Гарън. Ранълф трябва да обясни на краля от къде има съкровището.

Гарън се обърна към Джейсън:

— Искам да знам къде е заточен брат ми. Или вече е късно? Убихте ли го, след като разбрахте къде държи парите?

— Артър все още е жив — изсумтя Джейсън. — Щях да го убия, но можеше да ми потрябва, не бях сигурен дали е казал истината. — Макар и с усилие, той се засмя: — Както вече споменах, вие не сте никакъв граф. Все още сте най-обикновен страж на краля.

Този път Робърт Бърнъл не издържа — стана и безцеремонно стовари здравия си юмрук върху брадичката на Джейсън:

— Службата при Негово Величество е чест! Няма място за ирония.