Катрин Каултър
Наследницата на Валкорт (40)

Четирийсета глава

Нечия ръка го потупа по лицето, после още веднъж, този път по-силно. Чу уплашения глас на Гилпин:

— Господарю, отворете очи! Ставайте!

Гарън с мъка отлепи клепачи и се взря в познатото лице на оръженосеца си. Образът беше някак размазан, сякаш плаваше.

— Слава богу, жив сте! Какво стана, казвайте! — Гилпин се беше вкопчил в него като дете.

— Какво стана ли… Не знам. Бях там, после тя ме запокити някъде…

— Тя? Коя тя?

— Вещицата… в кулата. Казва, че е майка на Мери, но няма как да е. Красива, младолика, с млечнобяла кожа и с ангелска коса. Очите й бяха сиви и студени като надгробен камък. Докосна ме… май ми е втрила някаква отрова… гади ми се.

Той си спомни дяволската милувка и потръпна. Кога беше станало всичко? Преди миг? Преди векове?

Лицето на вещицата плуваше пред погледа му, достатъчно беше да протегне ръка и щеше да я сграбчи. По дяволите, май бълнуваше. Пръстите му се свиха в юмрук.

— Щях да я заколя. Чаках само да разбера къде е годеницата ми. После всичко се завъртя пред очите ми. И ето ме сега тук. — Гилпин го подкрепи и той бавно се надигна. — Всичко пропадна. Не успях да намеря Мери. Къде сме, знаеш ли?

— Там, където бяхме, милорд — в края на гората. Арнолд и Джон още стоят, където ги оставихте.

Гарън усети милувката на слънцето.

— Я, съмнало се е.

— И то отдавна, милорд.

Как така? Нима бяха минали часове?

— Разкажи ми какво стана.

— Видях ви да прескачате стената и да влизате в двора. Мина доста време. После се появихте пак, излязохте през портата. Подвикнах ви, но не ме чухте. Подминахте ме и продължихте към Арнолд. Подминахте и него. Не продумвахте, сякаш ви предстоеше нещо важно. В едната си ръка стискахте нож, а в другата — меча. Опитах се да ви спра, но вие ме отблъснахте. Повървяхте малко, обърнахте се със затворени очи към кулата и се свлякохте на земята. Помислихме ви за умрял, изобщо не помръдвахте. Били сте упоен, казвате? — Гилпин обърна лице към кулата и се прекръсти.

Спомените на Гарън бавно се пробуждаха. Вещицата, лицето й, почти долепено до неговото, милувката, странният сладникав дъх. Да, беше втрила някаква упойка в кожата му. Тялото му престана да му се подчинява, пръстите му се отвориха против волята му и ножът падна. Нататък всичко му се губеше.

Ножът и мечът му бяха тук. Той се претърколи и бавно се изправи. Не се чувстваше замаян. Сякаш всичко се беше случило другиму. Той вдигна ножа, затъкна меча си и заяви:

— Връщаме се в кулата! Хайде, тръгваме.

Въпреки страха всички го последваха без колебание. Арнолд и Джон претърсиха обора и пристройките. Не намериха ни талига, ни коне: само празни съборетини.

Тясната черна врата на кулата беше заключена. Дърпаха, бутаха, обаче вратата не помръдваше. Можеха да отсекат дърво и да я разбият с дънера, но щеше да отнеме време. Внезапно вратата подаде. Арнолд и Джон се стреснаха и се отдръпнаха.

— Няма страшно — окуражи ги Гарън. — Нали това искахме. Влизаме!

И кулата беше празна също като пристройките и обора. Нещо неуловимо се усещаше във въздуха и всички се чувстваха особено. Гарън мълчеше. Джон се прекръсти. Арнолд гледаше слисано.

— Руина — каза полугласно Гилпин. — Тук не е стъпвал човешки крак. Само камъни и паяжини.

— Дяволски капан — прошепна Арнолд — говореше толкова тихо, че думите му се стопиха във въздуха.

Гарън кимна.

— Наистина е запустяло. Чудна работа. — Върна се и огледа входната врата. Белият сърп с трите черни линии блестеше, сякаш беше изрисуван току-що. Е, поне едно нещо беше, каквото го помнеше. Той леко докосна с пръст сърпа, очаквайки да се изцапа с боя. Пред погледа му изплува ироничната усмивка на вещицата.

„Ще те убия — закани се той наум. — Все някога ще те открия и ще ти светя маслото.“

— Да се връщаме — каза на хората си. — Излишно е да търсим тук. Връщаме се в Лондон. — Без да се обърне, той тръгна към коня си.

Някъде високо се чу гръм и над главите им се събраха черни облаци. След по-малко от минута заваля силен студен дъжд, гората потъна в полумрак, не остана нищо, освен мокрия танц на капките.

Какъв провал, упрекваше се Гарън. Не успя да открие Мери, а по-страшното беше, че не знаеше какво да прави от тук насетне.

Час по-късно в началото на гората срещна Уейлън и останалите. И техните дирения бяха ударили на камък.

— Съжалявам, милорд — промърмори сър Лайл.

Щом излязоха от гората, дъждът спря.