Катрин Каултър
Наследницата на Валкорт (16)

Шестнайсета глава

Сърцето й сякаш щеше да изхвръкне. Трябваше да каже нещо. Вирна брадичка, докосна ръката му и рече:

— Кълна се, милорд, че няма да ви навлека неприятности. — „Моля те, Господи, моля те, дано наистина стане така! Искам да спазя обещанието си.“ — Повярвайте ми, никой не се интересува от мен. Има хора, които ме търсят, но те не означават нищо за мен. Не искам и да чуя за тях.

Ами ако майка й я откриеше? Или сър Холрик? Или Джейсън Бренан? Не, не и тук в Уеъръм. Тук беше в безопасност. Никой не знаеше къде е. Освен може би сър Холрик? Щеше ли той да я издаде на господаря си Джейсън Бренан? Или на майка й? Можеше ли след това майка й просто да дойде и да я прибере?

Не, никога… докато Гарън я закриляше. На всяка цена трябваше да спечели благоразположението му.

— Щом никой не се интересува от теб, защо криеш коя си?

Тя не продума.

— Каза, че те търсят. Кой? Защо? Хайде, кажи, защо ми нямаш доверие?

Тя безпомощно го изгледа.

— Сигурно си избягала от баща си и сега той те търси — неумолимо продължи да я разпитва Гарън. — Тъй ли е?

— Не, не е баща ми.

— Значи някой друг близък. Майка ти? Но защо да се боиш от нея, какво страшно има в една жена?

„Само да я беше видял, щеше да разбереш!“

— Не вярваш ли, че ще те защитя?

— Не знам, надявам се. Може би.

Е, това вече беше нещо.

— Искаш да ти вярвам, нали? Е, как да вярвам на човек, който не иска да сподели с мен истината? И то без да има никаква видима причина. — Той млъкна и замислено поглади брадичката си. — Или знаеш къде е скрито съкровището и сега да чакаш сгоден момент да го отмъкнеш. Дали пък ти не си отровила брат ми?

— Глупости. Та по това време аз още не бях в Уеъръм! Вижте, Гарън, моите лъжи са невинни. Просто ме е страх, пазя се. Защото съм обикновено момиче — младо и неопитно.

Той не се засмя. Облегна се на стената и скръсти ръце — заплашителна поза, която, помисли тя, му беше доста присъща.

— Приемете, че просто съм тук и че с моя помощ ще върнете старата слава на Уеъръм. Слава богу, крепостта не е срината до основи. Ще оправим всичко. Можете да разчитате на мен. Печеното не беше ли вкусно? Залата не светна ли от чистота? А мога да направя и ще направя много повече. Хората ме обичат и ми помагат с удоволствие.

Той се вгледа в нея. Черните облаци бяха придошли и беше станало съвсем тъмно. Не можеше да види изражението й.

— Може да си скрит враг — рече бавно. — Може да си тук, за да ме убиеш — както убиха брат ми.

Мери се вцепени. Видя как ръцете му се свиват в юмруци, но не се подаде.

— Не съм ви враг. Напротив, тук съм истински щастлива. Позволете ми да се грижа за крепостта, искам да съм полезна — на вас и на хората ви.

— Толкова неща умееш… как си се научила?

— Вещиците умеят всичко. А аз съм малка вещица.

Внезапно в съзнанието й оживя спомен. Сигурно е била шестгодишна, когато дойде да ги навести майка й. Не беше идвала преди това. Беше с цяла свита войници, придружиха я чак до залата.

Вечерта Мери се вмъкна в спалнята й, като всяко дете и тя искаше да е до майка си. Видя я коленичила пред нещо, което приличаше на купчина сушени билки. Чу я как с мелодичния си глас реди странни думи, докато стриваше стръковете между дланите си. След това направи странен жест, поръси нещо като пясък и тревите лумнаха. По-силен страх Мери не беше изпитвала.

На никого не каза за видяното. Боеше се. А и беше чула хората да шушнат, че майка й е вещица. Такава ли беше наистина? Ако беше вярно, защо беше избрала да се отдаде на Бога? Защо беше изоставила нея и баща й и се беше уединила в манастира „Майзерлинг“?

Гарън развеселено се изсмя.

— Ти, вещица? Прекалено невинна си. А и не съществуват вещици. — Той огледа безбрежната тъмна шир пред себе си. — Виж, допреди миг морето беше като огледало. Сега пулсира. Вълните напират да се освободят, скоро водата ще заври. Идва бурята. Тапър твърди, че познавал времето. Каза, че през нощта ще вали и ще вие вятър, но утрото ще е ясно, топло и слънчево. Ако е така, ще потеглим за Уинторп. — Той я погледна и неохотно добави: — Колкото до теб… ако ми помагаш, ще ти позволя да запазиш тайните си.

Щеше да я остави на мира! Тя сведе глава, замаяна и облекчена.

— Благодаря ви, милорд. Кълна се, няма да съжалявате.

Дали? Нещо му подсказваше обратното, май щеше да съжалява, и то много.

Мери добави:

— Кралицата е била доста щедра, но са ни необходими още доста неща. Трябва да купим вълна. Илейн, жената с двете малки деца, е шивачка. Борън е тъкач. Аз също мога да преда и да тъка. Ще му помагам. Ще науча и други жени. Чух, че Борън вече се е заел с поправката на поломените станове. Трябва да направим и сламеници, за да спим удобно…

Той я остави да изрежда. Най-сетне вдигна пръст и го допря до устните й.

— Сигурен съм, че ще направиш всичко необходимо.

Лудост, пълна лудост: тази непозната го възбуждаше! Тъй лесно беше спечелила хората в крепостта — първо Мигинс, после другите… Той отдръпна ръка от устните й.

— Имам пари, но повечето ще отидат за работници. Айнър, дърводелецът, е жив, но е вече стар. Ковачът е убит. Добре, че поне Елър, оръжейникът, е жив и здрав. Демонът не е унищожил посевите, но ни трябват семена. — Той се засмя. — Мислех се за богат, но парите май няма да ми стигнат. Как ли ще оправя Уеъръм…

— Защо не помолите краля да ви намери някоя богата наследница?

Думите сякаш сами се изплъзнаха от устата й. Какво й ставаше?

Той се изсмя:

— Може, но богатите наследници не растат по дърветата. А и не са добра партия.

— Не е вярно.

— Разбира се, че е. Общоизвестно е.

— Какво значи „лоша партия“? Обяснете ми.

— Богатите наследници знаят цената си и са високомерни. Оплакват се безспир, циврят, командват… всички ги мразят… И задължително са грозни и отблъскващи. Гади ми се само при мисълта да се оженя за такава наследница.

— Глупости. Само тъпак може да вярва в подобни глупости.

— Позволяваш си да ме наречеш тъпак? Ако беше мъж, нямаше да се церемоня. Досега да съм те запокитил долу.

— Е, в такъв случай ще си меря думите… макар това да не е лесно… понякога.

Гарън зяпна учудено. Момичето кокетничеше! Кипна и отсече:

— Според баща ми не може жена да противоречи на господаря си!

— А ако мъж противоречи на жена си?

— Мъж може, но жена — не. Мъжът може да прави каквото иска. Но една жена трябва да си знае мястото.

— Бих убила мъжа си, докато спи, ако си позволява волности.

— Говориш самонадеяно. Но пък какво… може и да си права. Съпрузите трябва да се уважават. Не помня някога баща ми да е удрял майка ми. Но стига за това. Чух снощи хъркането на Мигинс, ти беше до нея, как я изтърпя? — Гарън внимателно изгледа Мери. — Защо не спиш в стаята на баща си? — И веднага вдигна ръка. — Знам, знам, мястото ти навява тъжни спомени.

— Щом казвате…

— Наистина, как спа при тази дъскорезница?

Мери грейна в широка усмивка, която очерта две сладки трапчинки на страните й и разкри красивите й зъби.

— Пях си наум. Пях, докато се унесох и заспах. Като отворих очи, вече се беше съмнало.

— Изпей ми някоя песен.

Тя вдигна глава и запя с топъл и чист глас:

„Нежен ангел върху облак

аз безгрижна си летях,

но плени ме дързък конник,

що под себе си видях.

 

Паднал ангел, но щастлива,

аз при момъка се спрях,

тленна веч, безумна, дива,

и отдадох се на грях.“

— Никога не съм я чувал. Пееш хубаво, но текстът е странен. Най-странната песен, която съм чувал досега.

— Странна? Може би… Сама я съчиних. Знаете ли колко трудно се измислят рими? — Тя гордо добави: — Пяла съм я пред придворния бард и той страшно я хареса.

— Не знаех, че е имало бард в Уеъръм.

Тя надменно вирна носле.

— Имаше в предишния ми дом.

— Май ще променя решението си. Веднъж да направиш списъка, и ще поискам да ми разкриеш всичко.

— Поискате ли това от мен, няма да има списък.

— Добре, отивай при Мигинс да й пееш. Ще се видим утре, приготви списъка. — Той кимна и се взря в морето. — Знаеш ли, докато вечеряхме, чувах смехове, крамоли, хълцане, оригване… Беше като музика за ушите ми.

Мери се обърна, внимателно слезе по стълбата, подхвана полата си и се затича през двора на укреплението. Той извика след нея:

— Ангел? Баща ти ли те е наричал така?

Тя се поспря и дръзко рече:

— Според баща ми слънцето съществуваше само за да огрява пътя ми.