Катрин Каултър
Наследницата на Валкорт (29)

Двайсет и девета глава

Мери знаеше, че нощем Гилпин спи на сламеник пред вратата на Гарън. Малко предпазливост не беше излишна, въпреки че беше добавила сънотворен извлек към бирата му. Тя прикри с длан пламъчето на свещта и събу чехлите си, после внимателно прескочи Гилпин и тихо отвори вратата на спалнята. Оръженосецът не помръдна. За щастие Гарън не се беше залостил отвътре. В този момент Гилпин промърмори насън:

— Ще го заколя, господарю! Ей сега ще му видя сметката!

Мери едва не припадна. Бързо се извърна, за да провери дали оръженосецът не се е събудил, но той спеше като заклан.

Тя затвори вратата зад себе си, взе дебелата дървена греда и я постави на мястото й. В спалнята не беше съвсем тъмно, еленовата кожа беше отметната от прозореца и вътре струеше слаба лунна светлина. Тя поспря за миг и вдъхна хладният и свеж нощен въздух. Вгледа се в постелята и видя Гарън, който не помръдваше. Отиде до леглото и вдигна свещта, за да разгледа лицето на спящия. Изглеждаше много млад, приличаше на голямо бебе. В съня си леко се усмихваше. Дали и той като оръженосеца си не сънуваше как отсича нечия глава?

Спеше по гръб, с разкрачени крака, завивката беше дръпната до кръста му. Беше гол, което правеше задачата й по-лесна, макар малко да се боеше от онова, което се спотайваше под завивката.

Е, бяха заедно и бяха сами. Той беше гол, а вратата — залостена. Знаеше приблизително как се прави всичко, но не се чувстваше уверена. Беше чувала Лайзъл да разправя на Илейн, че мъжете са ненаситни същества. И че жените нямат друг избор, освен да мислят за рокли и дрънкулки, докато мъжете задоволяват похотта си.

Вгледа се в широките му плещи и забеляза белег на едното му рамо; друг, дълъг и назъбен, пресичаше ръката му, трети изчезваше под завивката, преметната на кръста му. В единия край на стаята стоеше нова вана. Мери се наведе и вдъхна аромата на тялото му, беше й познат и приятен. Посегна да го докосне, но се спря. Къде да го пипне? Ами ако се стреснеше?

Той изръмжа насън и завъртя глава. Замахна, после отпусна ръката си. Какво ли сънуваше?

Мери отдръпна дланта си и отново се загледа в него. Беше едър. Отлично качество за един боец. Тя се усмихна, но усмивката й застина: едър означаваше, че и повече ще я боли. Все едно. Време беше да действа. Остави свещта на пода, почака сърцето й да се успокои и смъкна робата си. После повдигна долната си риза и предпазливо легна върху спящия. Той се ококори, подскочи и се подпря на лакти.

— Кой си ти?!

— Свой!

Гарън изсумтя и пак затвори очи; тя изчака, докато дишането му отново стана равномерно, после го побутна отново да легне. Възседна го, но не знаеше какво да прави от тук насетне. Някак си трябваше да проникне в нея, но как? Разделяше ги завивката. Май беше по-добре всичко да стане, докато беше буден, щеше да пита и което не знаеше, щеше да й се обясни.

Гарън се протегна, намести се и захърка. Не като Мигинс, а съвсем тихичко. Мери се наведе и го целуна. Бързо и леко, като парване от стрела. Макар и мимолетна, целувката й се услади. Наведе се и го целуна повторно, този път по-дълго. Устата му беше топла, а топлината й беше особена… накара я да потръпне. Намръщи се, малко изненадана, сърцето й биеше забързано. Беше чувала, че телесната близост е приятна, а във Валкорт и в двореца мъжете само за това мислеха. Впрочем не само те. И жените се кикотеха и шушнеха, щом зърнеха някой красив мъж, но какво ли точно си казваха? Че ухае приятно? Че искат да палуват с него? По дяволите, защо не беше слушала! Каква недалновидност. Не й беше минало през ум, че ще й потрябва в бъдеще.

Отново го целуна, вече по-страстно. За неин ужас той отвори уста и езикът му докосна устната й. Това пък какво беше? Тя стисна бедрата си около кръста му. Неочаквано езикът му се плъзна вътре. Мери едва не подскочи от изненада. Само това не беше очаквала — нечий език да се пъха в устата й! Тръсна глава, а той сладостно измърка. Вдигна ръка, сложи я на бузата й и прошепна:

— Бланш, пак ли си дошла да ме будиш с целувки? Толкова си апетитна…

Бланш? Коя беше тази? Будила го с целувки! Ако беше тук, Мери щеше да я напляска здравата.

— Ела, Бланш, не бягай! Ах, ти, малка палавнице. Дай да пипна гърдите ти. — Той едва чуто си затананика тъжната песничка за ангела, която тя някога му беше изпяла, и сложи ръце на гърдите й. Мери се вбеси: нахалникът мислеше за друга, а си тананикаше нейната песен!

Той млъкна и промърмори недоволно:

— Я, какво е това! Искам те гола, миличка… — Запретна ризата й, а Мери му помогна да я свали през главата й. — Така е по-добре. Дай да си поиграя с гърдите ти.

Беше гола и яхаше мъж, който прокарваше длани по раменете, ръцете и гърдите й. Дланите му бяха топли и грапави и тя потреперваше при всяко докосване. Чувството беше непознато и малко плашещо.

— Ах, колко ми е хубаво. Дай целувка, Бланш. Хайде, ела. Ще си поиграем на воля.

Мери се наведе над него, като го наблюдаваше внимателно. Очите му още бяха затворени. Бълнуваше ли? Как беше възможно да не се събуди след толкова много думи и движения? Прииска й се да притисне устни до неговите и завинаги да остане така. Гарън сластно замърка, зарови лице в гърдите й и запрокарва език по тях. Тя за малко не подскочи, но не го направи, защото й беше приятно и защото искаше най-сетне да стигне до онова, което се криеше под завивката.

Ръцете му се плъзнаха надолу. Тя замръзна и ужасена усети как пръстите му започват да си проправят път в нея.

— Толкова си топла и мека. Но защо си така суха, Бланш? Какво има?

Суха? Това пък какво беше!

Гарън повдигна ханша й, а тя подпря длани на гърдите му и затвори очи в очакване на онова, което предстоеше да се случи. Той плъзна пръст в нея и затърси път нагоре. Болеше, но не много. Ами по-нататък? Какво следваше? Каквото и да беше, тя го искаше. И то много. Пръстът му навлезе по-дълбоко, а сърцето й затуптя още по-бързо. Заболя я, но за кратко. Не беше глупава, знаеше, че той иска да проникне в нея, и то не с пръст, а както трябва. Гарън отдръпна ръката си, остави Мери да се отпусне върху него и смъкна завивката. Тя не събра смелост да погледне, макар да изгаряше от желание. Е, нямаше връщане назад. Надигна се и усети първо пръстите му, а след това и нещо друго. Той изстена от удоволствие и натисна здраво. Упорства известно време, но без особен резултат. Мери го хвана за раменете, затвори очи и стисна устни, за да не извика. Щеше да я разкъса, тя си знаеше, но нямаше как — трябваше да изтърпи. Един силен тласък и Гарън проникна в нея… господи, по-навътре ли искаше?

Не можа да издържи. Подскочи, но преди да се отдръпне и да избяга, той я улови. Стисна я с две ръце за кръста и я върна върху себе си. Съпротивата беше безсмислена.

В този момент Гарън ококори очи. Трябваха му две-три секунди, за да осъзнае какво става. Вместо Бланш отгоре му беше Мери, мъничка и тясна, а той напираше като звяр. Личеше, че я боли, пищеше като заклана. Все едно, не можеше да спре. Продължи като обезумял. После се поовладя, стисна зъби и процеди:

— Правим глупости! Не е редно! Слизай от мен, махай се!

Думите му я зашлевиха като камшик. Болката се понасяше, но това, че я отблъсна, беше нетърпимо. Да се разплаче, за да я съжали? Глупости. Просто трябваше да довърши започнатото. Тя натисна с все сила надолу и усети как Гарън прониква в нея докрай. Болката беше нетърпима. Стори й се, че ще умре. Да умре? И какво от това? Тъкмо щеше да избегне сватбата с Джейсън Бренан. Гарън не помръдна.

Дали пак не беше заспал? В следващия миг той изригна куп проклятия. Улови я за кръста и я вдигна. Този път тя не се възпротиви. Излишно беше, подчини се машинално.

— Стига, Мери! Не бива!

Тя се наведе, зарови пръсти в косите му и го зацелува като обезумяла. Гарън се опита да каже нещо, но постепенно ругатните му преминаха в сладостни стенания. Повтаряше като в унес името й, докато внезапно разбра, че е станало твърде късно. Беше стигнал предела, след който нямаше връщане. Тялото му се напрегна като лък, той пое въздух и изкрещя името й; викът се блъсна в тъмните греди на тавана. Никога досега не се беше чувствал така, светът пред очите му се завъртя като калейдоскоп, той се понесе на ангелски криле и застена в сладостна агония. Беше в рая.

Стреснат, Гилпин извика отвън:

— По дяволите, господарю! Какво става? Май някой се вмъкна, докато спях… прескочи ме и влезе. Проклет да съм, никога няма да си простя тази грешка! Добре ли сте? — Той заблъска с юмруци по залостената врата, после опита с рамо и с ритници. Но вратата не подаде.

Мери чу блъскането, обаче не реагира. Вече нямаше значение какво ще се случи после. Важното беше, че вече не беше девствена. Вътре в нея беше бликнал тайнствен топъл фонтан и тя тръпнеше от непознатото усещане. Сведе поглед към Гарън, който беше слят с нея. Лежеше неподвижен, със затворени очи и отпуснати ръце. По лицето му беше изписано блаженство. Май беше задрямал.

Задрямал? Какво неуважение! Болката й попремина и тя се почувства по-добре. Наведе се над него и сложи длан на страната му:

— Гарън… аз… май вече не съм девствена. Няма как да съм, след като си целият в мен. Хайде, събуди се, трябва най-сетне да разбереш какво се случи току-що!

Отвън Гилпин изкрещя:

— Добре ли сте, господарю? Ще доведа Алерик! Идваме на помощ, не бойте се!

Гарън се ококори. Трябваше му само миг, за да се свести. Сграбчи Мери за кръста и изкрещя, като едновременно с това се претърколи отгоре й:

— Не, Гилпин! Не ходи никъде! Не ми трябва Алерик! Разбра ли? Бълнувах, всичко е наред. Не викай Алерик. Лягай си.

— Но как да си легна, господарю? Чух толкова страшни крясъци! Някой да не ви е опрял нож в гърлото?

— Не. Млъквай и заспивай!