Катрин Каултър
Наследницата на Валкорт (38)

Трийсет и осма глава

„Красива като принцеса? Какви ги дрънкаше тази изкуфяла бабичка? Зъл поглед? Да… Това — да.“

Гарън извади от джоба си няколко монети и ги подаде на старицата. Тя ги пое в дланта си и ги потърка.

— Лъщят, а? Среброто блести, нали?

— Ще ги видиш, като се съмне.

— Не съм виждала пари, откакто ме напусна моят Алард. Затисна го дърво, милия. Намерих в панталона му две сребърни монети, бяха зашити в джоба му. Да, да… Тези ще ги заровя под ей онзи дъб, може някой друид да е живял там, дано духът му те закриля. Макар да се съмнявам…

— Духовете си знаят работата. А и аз малък ли съм? Ще се пазя сам — рече Гарън.

Той се метна на седлото, махна на тримата да тръгват и пришпори коня си. Защо беше попитал за вещицата? Беше наблизо, това му беше ясно. Чувстваше го. И Мери беше наблизо и нищо лошо не й се беше случило.

Заобиколиха хижата и навлязоха в гората. През клоните едва-едва се процеждаше сивкавата светлина на зората, но пътеката се виждаше. Когато гората започна да се разрежда, Гарън извика на хората си да спрат.

— Стойте тук. Ще ви извикам, ако се наложи.

— Но, господарю… — подхвана Гилпин.

Гарън предпочете да не спори и кимна:

— Добре, ти идваш с мен. Джон и Арнолд остават. Вие двамата, чакайте да ви дам знак. С вещицата шега не бива. Гилпин, стой плътно до мен. Ще те пребия, ако объркаш нещо. Разбра ли?

Гилпин не разбра, но кимна.

Прекосиха рехавата гора и излязоха на малко сечище. В средата му се издигаше овален зид, малко над човешки бой, обграждащ двор. Здрава дървена порта препречваше входа. Неочаквано небето отново потъмня. Прокънтя гръм — веднъж, два, три пъти. Мълнията се стовари върху едно вековно дърво на крачки от тях и го изпепели. Арнолд подвикна уплашено към Гарън. Вещицата ги посрещаше с гръм и мълнии. Прокълнато място. Една грешна стъпка и костите им щяха да гният под някое дърво.

Последва нов гръм, този път току до рамото на Гарън. Подплашен, конят на Гилпин се изправи на задните си крака. Гарън успя да го улови за поводите и го дръпна до Дамокъл, който незнайно защо беше кротък като агънце. Гарън погледна пребледнелия Гилпин и го окуражи:

— Няма страшно. Дръж се.

Гилпин преглътна и кимна. Постояха още малко, но не последва нищо. Гарън слезе от коня и подаде юздите на оръженосеца си.

— Стой тук. Пази конете и ме чакай… Не мърдай, докато не те извикам! Ще се справя сам. Без възражения!

Дъждът отново заваля, и то така силно, че калта стана на пързалка. Нищо свръхестествено, тук вещицата нямаше пръст: все пак бяха в Англия.

Портата беше без дръжка. Гарън я побутна, но тя не подаде. Явно беше залостена отвътре. Той огледа стената и видя, че зидарията е неравна, имаше издатини, които да му послужат за опора. Ловко се покатери и се притаи отгоре. Погледна назад. Гилпин беше на мястото си, но Арнолд и Джон не се виждаха: валеше силно и гората тънеше в сивкава мъгла.

Извърна се и огледа двора. Беше празен. Дъсчена настилка водеше към мрачна триетажна кула. Тесните й прозорци бяха обърнати на изток. Изглеждаше пуста. Три малки постройки с дъсчени покриви бяха прилепени до кулата, до портата имаше обор. Той постоя на стената, докато сърцето му се успокои. Ослуша се. Чу само монотонното барабанене на дъжда. Повече не биваше да чака. В проклетата кула беше Мери и животът й беше в опасност. Смъкна се по зида и гъвкаво като котка скочи на двора. Извади меча от ножницата и хвана ножа си. Спусна се към кулата, ботушите му зачаткаха по мокрите дъски. Изправи се пред тясна черна врата с неразгадаем знак, подобен на полумесец. Или по-скоро на сърп, пресечен с три криви линии. Какво ли означаваше? Засега беше загадка. Посегна към желязната дръжка и я натисна. За негово учудване вратата се открехна леко и беззвучно. Той влезе и я притвори след себе си. Огледа се. Беше пусто. Стори му се, че чу подсвирване. Беше вятърът. Или?… Гарън тихо изруга. Намираше се в дълъг тесен коридор с гол каменен под и каменни стени, краят му се губеше в сумрака. Отляво и отдясно имаше по една врата. Гарън пристъпи и долепи ухо до дясната. Не чу нищо. Бутна вратата и влезе. В стаята не беше тъмно като в коридора, през тесен прозорец над главата му се процеждаше светлина. Помещението приличаше на лаборатория и беше с форма на полумесец. Естествено, нали се намираше в кръгла кула! До външната стена бяха наредени големи и малки кошници. Понечи да ги отвори, но кой знае защо се спря. По извитите стени имаше множество лавици, отрупани със съдове, стъкленици и снопчета сушени треви. Стъклениците проблясваха, в една от тях сякаш припламна нещо. Гарън суеверно извърна очи. До две дълги голи маси бяха наредени пейки. Той остана на мястото си, но не чу нищо. Само тишина. Личеше, че стаята е необитаема — въздухът беше хладен и застоял. Излезе, прекоси тесния коридор и се ослуша пред другата врата. Отново не чу нищо. Отвори и влезе. Нямаше прозорец, затова вътре беше съвсем тъмно. И май нямаше никого… Не. Той чу тихо шумолене. Шумът сякаш идваше отгоре. Той бавно вдигна глава.