Катрин Каултър
Наследницата на Валкорт (45)

Четирийсет и пета глава

Мери с усилие отвори очи и видя някакви драперии… беше под балдахин. Примигна веднъж-дваж, за да избистри размътеното си зрение. Главата й пулсираше от болка.

Притисна с длани слепоочията си и се помъчи да седне, отметна драпериите и стъпи на пода. Усети хладния допир на коприна и едва сега забеляза, че е по дълга прозирна нощница с красива бродерия. Огледа се и видя запалена камина. Беше в спалня, в спалнята беше топло и нямаше други хора. Само дето не беше ясно къде е. Продължи да разтрива слепоочията си и болката, макар и бавно, понамаля. Устата й беше пресъхнала. На масичката до леглото имаше гарафа с вода, тя я надигна и жадно отпи няколко глътки. Помнеше отвличането, срещата с майка си… после всичко беше мъгла. Тя се сепна и остави гарафата. Нищо чудно майка й да беше сложила нещо във водата.

— Мамо?

Отговор не последва. Или беше наистина сама, или майка й беше станала невидима.

Стана и направи няколко несигурни крачки из стаята. Можеше да се държи на крака, което беше добре. Огледа стаята: беше във вид на полукръг. По-скоро сърп. Приличаше на онази, в която я бяха довели след отвличането й. На кого, по дяволите, беше хрумнало да прави такива налудничави стаи? И къде беше все пак?

Не беше ясно. Трябваше да се измъкне от тук, трябваше да се прибере при Гарън. Тя бързо прерови един сандък, опрян до леглото. Намери дрехи: прекрасни рокли, каквито нямаше и в кралския дворец. Едната — изумруденозелена, другата — алена, а третата — чисто бяла. Бельо, пантофки, всичко имаше. На кого бяха? На майка й?

Тя бързо смъкна нощницата и се облече. Дрехите й бяха по мярка, което я учуди. Все едно, не беше важно. Важно беше да се измъкне оттук и да се върне при годеника си.

Стаята нямаше прозорец. Единствената светлина идваше от огъня в камината.

Колко ли беше часът? Какъв ден беше? Колко време беше прекарала тук?

Тя отиде до вратата и предпазливо натисна дръжката. Вратата беше заключена. Естествено — не можеше и да се очаква друго. Беше пленница.

Тя гневно заблъска дръжката. За нейна изненада вратата се отвори. Мери се втренчи в бравата: защо ли първия път не подаде? Излезе в тъмния тесен коридор. В края му се виждаше стълбище. Точно отсреща имаше и друга врата, но тя реши да не проверява какво се крие зад нея. Промъкна се тихо и опипом заслиза по стълбите. И долният коридор тънеше в мрак, едва успя да различи изхода.

Чу шум. Майка й ли идваше?

Резето на входната врата изтропа и тя бързо се прилепи до стената. Видя как вратата се отвори. Не беше майка й. Влезе една престаряла жена с кошница в ръка; без да се оглежда, тя тръгна към дъното на коридора, където се беше притаила Мери, вървеше и си тананикаше. Дали не беше дошла да нахрани пленницата? Мери изчака старицата да я подмине, промъкна се зад нея и я стисна за шията:

— Дърта кранта! Ядене ли носиш? Гладна съм. — Тя поохлаби хватката си.

— Ох, да. Пускай, че боли!

— Къде сме?

Старицата я изгледа.

— Как, не знаеш ли? В кулата на вещицата! Заръчала ми е да се грижа за теб до завръщането й.

— Кога ще е това?

— Не знам. Утре… вдругиден… Не знам и не питам, само изпълнявам. Иначе вещицата ще ме превърне в гущер. Гладна си, нали? Вода имаш, знам, тя ти е оставила. Аз пък нося храна. Ще хапнеш ли?

Колко дни беше прекарала в безсъзнание? Ако омразната й майка се мернеше сега, Мери щеше да я удуши на мига.

— Къде живееш?

— В горска хижа, тук, наблизо. Вещицата ме навести, даде два пенса и ми заповяда да те храня. После дойде и един млад рицар, питаше за вещицата. Упътих го. И той извади два сребърни пенса и ми ги даде. Нови, лъскави.

„Гарън е бил!“

— Каза ли му да дойде тук?

— Да, нали те търсеше. Но го видях после да се връща… заедно с хората си. Май не те бяха намерили.

Поне се беше отървал жив. Дали се беше срещнал с майка й? Дали бяха разговаряли? Сигурно. И тя го беше упоила или омагьосала, в това нямаше съмнение.

Но, слава богу, Гарън беше жив. Как ли се беше измъкнал?

— Тия пари… защо ги взех? Не ми трябват, за какво са ми?

— Дай ги на мен. На мен може да ми потрябват. Хайде, отиваме у вас, даваш ми парите и ми показваш пътя за връщане.

— А, не, вещицата може да си ги поиска. Не ща да ставам гущер, казах ти.

— Добре, остави парите. Ако поиска да й ги върнеш, дай й ги.

— С пари или без пари, щом види, че те няма, с мен е свършено.

— Ти пък сега! Какво толкова? Щяла да те превърне в гущер… Чудо голямо! Я помисли как пъргаво ще тичаш! От кога се грижиш за мен?

— От два дни. Будя те, къпя те, храня те, давам ти да пиеш от гарафата и те водя по нужда. После те оставям и ти пак заспиваш като агънце.

Мери взе кошницата и поведе старицата към изхода. Хлопнаха вратата и се отдалечиха от грозната черна кула, изпрати ги само вятърът.

Гарън. Дали беше още в Лондон? Или се беше отказал да я търси и се беше прибрал в Уеъръм? Не беше ясно, но и нямаше време за дълги размисли.

— Да тръгваме. — Тя побутна старицата.

Затътриха се през леса, като гущер старата май щеше да е по-чевръста. Най-сетне стигнаха до хижата. Мери се огледа и запита:

— А сега на къде?

Възрастната жена й посочи пътя. Мери отвори кошницата, вътре имаше шише вода, самун хляб и месо от яребица.

— Да си го разделим, много ми е.

Възрастната жена взе хляба.

— А месото?

— Вземи го ти. И него, и бутилката. Път те чака.

Мери пусна кошницата и хукна към гората.

— Сбогом! — извика през рамо.

В този момент нещо силно изфуча. Мери се притаи зад един вековен явор.