Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Средновековна песен (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Valcort Heiress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Катрин Каултър. Наследницата на Валкорт

Американска. Първо издание

ИК „Плеяда“, София, 2012

Редактор: Весела Прошкова

ISBN: 978-954-409-328-0

История

  1. — Добавяне

Двайсет и втора глава

Пратениците на Гарън се върнаха с добри новини. Нито Фърли, нито Радсток бяха нападани. И сър Уилс, и сър Грегъри не знаеха нищо за случилото се в Уеъръм. Изпращаха дузина мъже за помощ при ремонтите, което беше добър знак: признаваха суверена си.

На мъжете беше разпоредено да майсторят легла и те веднага се заеха с работата.

Гарън беше застанал при бойниците и се радваше на късмета си. Не бяха минали и две седмици откакто влязоха в тази призрачна крепост, посрещнати от няколко отчаяни, полуживи и дрипави хора, напомнящи сенки. Сега заедно със спътниците на Бърнъл в залата се веселяха около шейсет и пет души и вдигаха наздравици. Чашите от пазара в Уинторп свършиха добра работа и дори се оказа, че не бяха на загуба, както мислеха.

— Много са здрави — му беше казала Мери, — нямат счупване. Ще служат с години. Пък и направихме добро. Старицата едва не се разплака от радост, като разбра, че ще й изкупя стоката. Двамата с мъжа й чак ми попяха и потанцуваха, толкова бяха признателни.

На Гарън му идваше да прихне. Докато погледът му се рееше над равнината между гората Глен и Уеъръм, той си помисли, че отдавна не се е чувствал така добре.

Вечерта в залата вече стояха четири нови маси и осем здрави и хубави пейки, щяха да издържат поне сто години, това беше сигурно. Залата не тънеше в мрак като преди, и то не защото беше ярко осветена от факлите: грееше от усмивките на хората. Туптяха щастливи сърца, гърдите дишаха с лекота, погледите блестяха.

Колкото до нужника… не пречеше да се възползва от препоръката на Мери, знае ли човек къде ще го осени прозрението…

Заедно с Бърнъл трябваше да потеглят сутринта за Фърли, а после да продължат към Радсток — още половин ден път. Гарън не искаше да напуска Уеъръм и се зае да разубеждава Бърнъл. Щом сър Уилс и сър Грегъри им бяха пратили хора, значи признаваха върховенството му. Което пък означаваше, че могат да отложат пътуването.

Бърнъл се пресегна и бодна с ножа си парче печено заешко, после отбеляза:

— Това, че крепостите не са нападани, е добре. Демонът явно мисли, че съкровището е тук, и не го търси другаде. Това, че ни пратиха хора, също е добре. Значи подвластните са ви покорни. Но ще е най-добре лично да се видите със сър Уилс и сър Грегъри и да приемете васалитета им.

Нямаше измъкване. Гарън промърмори:

— Мисля, че няма да срещнем съпротива. И да им е минавало през ум да се делят, няма да посмеят. Надали някой ще се престраши, особено във ваше присъствие. — Той заподхвърля ножа си от ръка в ръка, изпитваше сръчността си. — Ако не бях толкова зает тук, с удоволствие бих подхванал сър Грегъри. Чувал съм, че по характер бил доста чепат. Няма начин в бъдеще да не ми създаде проблеми. Ще е добре да му покажа кой съм. Знаете, че обичам да се бия. С краля се дуелирахме чудесно и все го надхитрявах — просто се мушках под шпагата му. Той, разбира се, можеше да ме срита, но беше джентълмен.

— Гледах ви веднъж как се биете. Кралят тъй ви цапардоса, че ви запрати в храстите. Много е силен и е жилав като камшик.

Гарън си спомни как после два дни ходи като пребито псе.

— Аз още не се бях научил да се пазя, сега съм пъргав като дива коза.

— Добре, но не ви ли омръзна да се дуелирате? Нали съвсем скоро се бяхте били… заради някакво отвлечено момче?

— Там малко се поизложих, изпуснах главатаря им. Конят му беше под ръка, оня се метна на седлото и отпраши. Кое ли ще да е било момчето… Тъй ценно, че да го отвлекат?

— Като се прибера в Лондон, ще разпитам. — Бърнъл отпи глътка бира и се оригна.

Гарън помълча малко и добави:

— Чудя се дали още е живо. Надали. Оставихме го само, а светът е пълен с лоши хора. Жалко, беше куражлия малкото дяволче.

Бърнъл посочи Мери: малкият Айво й разказваше нещо, а тя се смееше.

— Казахте, че сте й дали добър урок. Браво. Жените трябва да се потупват, за да свикнат да мерят думите си. Макар че и това невинаги помага. — Бърнъл въздъхна. — Жените са си жени. Такава е природата им. Но пък не можем без тях. Ето, да вземем и кралицата — Нейно Величество мърка пред нея като котенце.

Гарън се засмя, сдъвка парче хляб и погледна към Арно, новия им мелничар. Той се беше надвесил над чинията, топеше големи залъци и ги нагъваше. Разбираше си от занаята — брашното му бяло като сняг, нямаше и песъчинка да ти скръцне по зъбите.

— За какво мислите, Гарън?

Той сви рамене.

— За жените. Достатъчно е да ме слушат. Не ме е еня за природата им.

— Жените винаги ли ви се подчиняват?

— Да, когато търсят удоволствия.

В съзнанието му изплува пухкавото личице на лейди Бланш, една от куртизанките, която често го навестяваше в полунощ и гъделичкаше с целувки корема му. Той потръпна от спомена.

Бърнъл стисна устни.

— Говорите за плътта, милорд.

— Като всеки нормален мъж, сър, и аз намирам плътските наслади за доста привлекателни.

— Млад сте — кисело промърмори Бърнъл. — Ако трябва да съм откровен, завиждам ви. Но има и по-важни неща от тленните бесове, особено когато човек вече е на възраст.

„О, да, по-важни неща има винаги…“ — помисли си Гарън. Спомни си как Мери се пазареше с един търговец на кожи в Уинторп и се засмя. — Понякога жените са по-оправни от нас. Има неща, в които никой не може да им съперничи.

— Учуден съм, че вашето незаконородено протеже прави списъци като кралицата.

Неговото протеже? Дали Мери в този момент се разсмя, или така му се беше сторило?

— Може би повечето грамотни жени също го умеят.

— Според канониците жените по принцип са безполезни същества. Ролята им е да раждат деца, нищо повече. Какво, не сте ли съгласен с мен? Или с канониците?

— Безполезни същества… Само отшелник би могъл да се съгласи с това твърдение. Виждали ли сте как красиво пише Мери? Как напътства хората? Как Алерик я търси за съвет? Как всички — и жени, и мъже, я уважават и й се подчиняват? А с билкарския алманах ще стане и лечителка. Няма безполезни същества. Всички имат място под слънцето.

Бърнъл сдъвка още един къс заешко месо, от което покапа гъст мазен сос по брадичката му. Мина му през ум за дневника на една истинска вещица, Елеонора Акитен, крал Хенри я беше държал в тъмница до края на живота й. Дългото й житие беше пълно със сатанински деяния — убийства, интриги… нямаше низост, на която тази жена да не беше способна. А едновременно с това беше писала и поезия!

Но пък кралица Елеонора? Тя също пишеше и четеше. Правеше списъци, камари от списъци, всеки от тях полезен и правилен. Съветваше краля. Даряваше го с ласки и когато бяха насаме, го целуваше като малка палавница.

— Отваряйте си очите, Гарън — промърмори. — Някой ден тази малка червенокоска може да ви изрита от Уеъръм и да заеме мястото ви.

Гарън се усмихна, погледът му беше като залепен за Мери. Тя беше седнала до Борън, говореха си за станове. Измитата й коса блестеше като злато под светлината на факлите. Сапунът на пазара в Уинторп беше твърде скъп и тя приготви домашен, като се прибраха в Уеъръм. Жасминов сапун, ухаеше божествено.

Че жените не са безполезни същества, беше повече от ясно. Че няма да се променят — също. Нежни в леглото, досадни в кухнята. За да се отърве от натякванията им, човек или трябваше да избяга някъде далеч, на война, или да си пререже гърлото.

Но нима мъжете нямаха трески за дялане? Алчни за пари… грабеха, убиваха…

Диваци. Като господарите на Фърли и Радсток, особено сър Грегъри.

Май трябваше да му натрие носа, за да не кривва встрани.

Хм. Май и за жените важеше това правило.