Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Средновековна песен (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Valcort Heiress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Катрин Каултър. Наследницата на Валкорт

Американска. Първо издание

ИК „Плеяда“, София, 2012

Редактор: Весела Прошкова

ISBN: 978-954-409-328-0

История

  1. — Добавяне

Втора глава

Провинция Източна Англия

Май 1278 г.

Те яздеха в колона по изровената пътека през гората Кландър — място, обвито с древна и страховита мистика. Дебелостволи борове, дъбове и кленове преплитаха клони над тях, образувайки покров. Топлите лъчи на следобедното слънце пробиваха все още редкия шумак, който след месец щеше да се превърне в свод от зеленина.

Гарън вдигна лице към слънцето и усети леката милувка на вятъра. Беше един от онези дни, в които човек се радва, че е жив, и събира сили за следващите. Бог също беше сътворил чудо — не беше валяло цели три дни.

— Чудо на чудесата! — рече Алерик на спътниците си и им разказа как веднъж дядо му пътувал цели два дни без дъжд.

Два — да, но три? Три дни без във врата ти да се изливат ведра вода? Нечувано. Бяха късметлии, времето им даваше добър знак. Мълчаха, всеки вглъбен в мислите си. Гарън мислеше за брат си и се питаше от какво ли е починал, все пак беше млад, само на трийсет. Кралят не знаеше. Колкото до спътниците му, те сигурно се питаха какво предстои от тук нататък — сега, когато господарят им вече беше лорд Гарън, граф на Уеъръм, притежаващ земи и замък, няколко села, две градчета и две крепости. Или си спомняха за гостуването си у лорд Севърин и лейди Хейстингс и се чудеха дали Уеъръм ще е също тъй внушителен като Оксбъро.

 

 

— Това няма много да те забави, Гарън — каза му крал Едуард. После многозначително впери в него сините си очи — сапфирените очи на династията Плантагенети. — На път за Уеъръм можеш да оставиш това скромно послание до лорд Севърин.

Кимна на секретаря си и Робърт Бърнъл, канцлер на Англия, подаде на Гарън стегнато навит пергамент, завързан с тънък черен шнур. Дори и в най-неподходящ момент — а този беше именно такъв — човек не би посмял да откаже на краля и тъй пергаментът, грижливо увит в намаслена кожа и притиснат до гърдите на Гарън, го съпроводи по целия път от Лондон до Източна Англия — до Оксбъро, твърдина на графа на Оксбъро, лорд Севърин Лангторн-Трент.

Не му беше минало и през ум да наднича в посланието на краля, само въздъхна, като си помисли за излишните пет дни, загубени по пътя към новия му дом. От друга страна, Гарън не беше виждал лорд Севърин близо година и половина — откакто кралят беше изпратил Севърин в Оксбъро, за да го направи наследник и зет на умиращия Фок Трент. За по-малко от три часа приятелят му беше станал съпруг и граф на Оксбъро. А сега имаше и син.

Гарън неволно се усмихна, като си спомни доволството, изписано на суровото лице на Севърин, докато държеше в ръце младенеца Фок — наречен по името на стария граф, и идиотски се кълнеше, че по-красиво бебе досега не се е раждало. Лейди Хейстингс гледаше усмихнато отстрани и тихо си тананикаше, докато седеше на трона и шиеше дрешки за бъдещия наследник на графството.

Към полунощ, когато всички си легнаха, Гарън и Севърин седнаха пред голямата камина в просторната зала на Оксбъро, за да изиграят партия шах. Севърин направи ход с коня, облегна се назад, сключи пръсти на корема си и въздъхна:

— Знаеш ли, понякога ми е жал за Де Луси, лудия, който отрови жена си заради Хейстингс. — Той проследи хода на Гарън с пешката, дръпна бързо офицера си и отново се отпусна на облегалката. — Отървах се и от лоши съседи, и от набези на наемници, и от крадци и разбойници. Е, намира се понякога някоя черна овца да ми развали спокойствието, но това е нищо, повярвай ми.

Гарън се засмя:

— Имаш бебе, Севърин, и то най-красивото на света, както твърдиш. Жена ти е мила и грижовна, а Оксбъро процъфтява. Няма причина да си недоволен. — Посегна към пешката, но се спря. — Какво пише кралят? Иска нещо, нали? Е, поне няма да скучаеш. Ясно е, че ще ти отвори работа.

Севърин премести царицата си и обяви:

— Мат!

— Хм.

Гарън огледа дъската, усмихна се кисело и преобърна царя си:

— Печелиш. Хайде, кажи ми какво е желанието на краля?

— Иска един от любимите му коне, подарък от Филип Френски, да заплоди Марела, кобилата на лейди Хейстингс. Иска да изпратя Марела в Лондон, щом бъде готова за чифтосване.

Гарън беше изумен. Нима кралят го беше накарал да бие път само за това?

— А, Трист! Ела и поздрави лорд Гарън! Цяла сутрин гледа Фок и не ми обърна внимание! На мен, който те храня и съм спасявал рошавата ти главица повече пъти, отколкото можеш да броиш — знам, че можеш да броиш, защото съм те виждал как разпределяш поравно жълъди между малките си.

Бялката се покатери по ръката на Севърин, настани се на рамото му и наблюдавайки Гарън, заприглажда с език козината си.

— Здравей, Трист. Не се плаши, не съм лош. Бих ти дал месо, ако имах. Не знаех, че ядеш жълъди.

— Не ги яде. Май с тях учи малките си да броят. Те скоро ще ни напуснат, доста са пораснали. Питам се за какво ли им е да броят в гората?

Гарън се засмя.

Трист, изглежда, се заинтересува от споменаването на жълъдите. Поколеба се и протегна лапа. Гарън помилва животинката — първо по крачето, после по гръбчето.

— Стои неотлъчно до Фок. Казах й, че няма нужда, но не ме слуша.

Трист се намести като яка около шията на Севърин.

— Кралят иска да си помагаме. Пише два-три реда и по този въпрос. Оксбъро и Уеъръм не били далеч, редно било да се подкрепяме. Заедно да отблъскваме нападателите. Честно казано, изненадан съм, кралят обикновено сее раздор между васалите си. Но сега пише, че след като и двамата се ползваме с одобрението на лорд Грелъм де Мортън, той би искал да сме силни, ако му потрябваме.

— Аха. Трябват му войниците и парите ни.

Устните на Севърин се разтегнаха в усмивка.

— Няма друго обяснение.

Трист издаде звук.

Гарън вдигна бокала си, украсен с прелестни тъмнозелени стъкълца от поречието на Рейн, и кимна на Севърин.

— Приемам твоето приятелство и ще ти помагам, ако трябва.

— Както и аз — каза той и също вдигна чаша.

Двамата отпиха.

— Само дето съм твърде уморен от битки — промърмори Гарън — и от хорското двуличие, толкова двуличие има, особено в кралския дворец… С радост бих се отдал на скуката, драги. Поне за няколко месеца.

Двамата изпиха още по няколко чаши от хубавото вино, а Гарън загуби още една партия шах от домакина.

 

 

Силен вик го върна в настоящето. Той вдигна ръка и възпря четиримата си спътници. Потупа с длан коня по шията и Дамокъл се поуспокои. Чуха още един вик, последван от разправии, ругатни, конски тропот и цвилене.

— Стойте тук — нареди Гарън на най-близкия до него, Алерик. — Отивам да видя какво става.

Слезе от коня и извади меча си. Запромъква се безшумно между дебелите стволове и преплетените храсталаци към мястото, откъдето звучаха гласовете и ругатните, които ставаха все по-силни и отчетливи. През клоните на един вековен дъб зърна как на една полянка едър като канара мъж със сплъстена черна брада се опитваше да удържи някакво момче, сигурно крадец, а то с все сила го налагаше с юмруци, където свари. Мъжът се стараеше да избягва ударите, без да им отвръща, за да не нарани момчето. Опита се да го притисне до гърдите си, но то се изскубна и го удари в корема.

Гарън беше слисан: очевидно малкият нямаше да се даде без бой.

Момчето, чийто глас трепереше от уплаха, пискливо извика:

— Пуснете ме или ще ви убия! Всички до един! Глупци! Тоя, дето ви води, лъже! Слепи ли сте? Какво ще спечелите от мен? Само неприятности! Пуснете ме!

„Смелчак!“ — помисли си Гарън.

Нямаше изгледи главорезите да пуснат хлапака. Още двама мъже — не по-малко свирепи от исполина — се готвеха да му се притекат на помощ, ръмжаха и стискаха дълги ножове.

— Не го убивайте! Отдръпнете се! — извика главатарят на бандата, който изглеждаше като цар сред просяци. Носеше червена вълнена туника, на богато украсения му колан беше закачена красива шпага. Един от главорезите пристъпи към момчето, но предводителят вдигна ръка и го застави да спре.

В следващия миг малкият внезапно се извъртя, дръпна се назад и с все сила удари по носа исполина. Хрущенето на счупена кост се чу чак до мястото, на което се беше притаил Гарън. Рукна кръв. Мъжът изрева, сграбчи момчето за яката и го запрати в голяма купчина камъни.

— Малък негодник! Проклет да си! Дяволите да те вземат! Счупи ми носа, гад такава!