Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Средновековна песен (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Valcort Heiress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Катрин Каултър. Наследницата на Валкорт

Американска. Първо издание

ИК „Плеяда“, София, 2012

Редактор: Весела Прошкова

ISBN: 978-954-409-328-0

История

  1. — Добавяне

Трийсет и пета глава

Миризмата на развалени яйца накара Мери да повърне. Тя с усилие отвори очи, но по-добре да не ги беше отваряла. Предметите сякаш танцуваха пред погледа й. Примигна и пак замижа. Обля я нов талаз от зловоние и тя чу гласа на майка си. Бърз, нетърпелив, властен. Хладен като лед.

— Събуди се, Мариана, късно е.

Мери облиза сухите си устни.

— Мирише ужасно… Гади ми се…

— Ще свикнеш. Отвори очи и се изправи. Прекалено дълго спа. Започнах да се безпокоя, че съм прекалила с дозата.

Мери се надигна. Беше замаяна и слаба. Опита се да преглътне парещата в гърлото й жлъчка, но не успя. Приведе се и заповръща в легена, който майка й държеше. Не можеше да спре. Стомахът й се свиваше в болезнени конвулсии чак до края, когато не остана нищо за повръщане.

— Изпий това.

Тя поклати глава и пак се надвеси над съдината. В стомаха й гореше адски огън, болките я пронизваха като нажежени шишове. Май това беше краят.

Майка й безцеремонно я хвана за косата, вдигна главата й и наля някаква течност в гърлото й. После здраво стисна челюстите й.

Мери се задави, но преглътна. Вкусът на течността беше отвратителен.

— Умирам, отровена от собствената си майка. Бог ще ви съди за това. А годеникът ми ще ви нареже на късчета. — Тя преглътна мъчително, после пак и пак. Сякаш беше изпила разтопено олово, течността изгаряше вътрешностите й. Щеше да се пръсне. Дишането й секна. Е, това наистина беше краят.

В следващия момент майка й разхлаби желязната си хватка и я бутна назад. Мери се свлече на възглавницата. Тъкмо когато чакаше смъртта, стана чудо. Болката в стомаха намаля, огънят, който я изгаряше, позатихна. Майка й я зашлеви, обаче тя не помръдна. Лежеше вцепенена и с ужас чакаше да се върнат болките. Но не. Отвори очи и видя мъчителката, която подаде легена на някаква прислужница и нареди:

— Гленис, изхвърли това!

Стори й се, че зърна някакво момиче, цялото в бяло, с бели чехли и бяла монашеска забрадка — толкова голяма, че напълно закриваше лицето му. Майка й разпореди още нещо, но Мери не разбра какво. Момичето отвърна също така неразбираемо: странно — говореше някак припряно и като че ли раздразнено. После вратата се затръшна и майка й се върна при нея. Изгледа я недоволно, после отиде до прозореца. Дръпна завесата от лисича кожа и в стаята нахлу хладен въздух. Мери задиша с пълни гърди. Благословени, живителни глътки въздух! Стомахът вече не я болеше. Жива беше!

„Защото жива съм им нужна. Нали трябва да ме продадат!“ — помисли си. Опита се да възстанови събитията. Кога я бяха отвлекли? Май след полунощ. И я бяха довели в „Майзерлинг“. Но как е възможно? Манастирът беше на един ден езда от Лондон. А навън беше тъмно, още не се беше разсъмнало. Дали не беше лежала в несвяст повече от денонощие? Не, надали. Явно не беше в „Майзерлинг“. Как тогава щяха да я открият спасителите й? Джейсън Бренан със сигурност беше наоколо. Нещата започваха да добиват логични очертания. Все едно къде се намираше, важното, че беше на себе си. Опипа корема си, болките бяха отлетели. Дишаше тихо и леко, обзета от необяснимо блажено спокойствие.

— Благодаря — промърмори, без да погледне майка си. Стъпалата й бяха боси и тя усети хлад. Надигна се в леглото, опря гръб на тапицираната табла, подви крака и се омота със завивката. — Колко време бях в безсъзнание?

— Почти шест часа.

— Значи не съм в „Майзерлинг“. — Дори не разбра, че го изрече на глас.

— Не. На друго място си. Идвам тук, когато искам да се усамотя и да се отдам на заниманията си.

— А къде е Джейсън Бренан? Чака в другата стая заедно със свещеника?

Майка й се разсмя.

— Глупости. Вероятно търси проклетите пари в проклетия Уеъръм.

— Ако ги намери, аз за какво съм му?

— Колко си глупава! Парите са за мен. Дава ми ги и получава Валкорт. Е, няма да е справедливо спрямо баща му, лорд Ранълф, все пак парите са били негови. Но пък той откъде ще знае? И дали парите са били наистина негови? Не е ясно. Може би да. Как иначе този фукльо Джейсън щеше да плаща за капризите си? Във всеки случай пипна ли съкровището, край. Няма връщане.

Мери промълви:

— Няма как Джейсън да проникне в Уеъръм. Алерик е там с куп хора, пиле не може да прехвръкне. Изключено е външен човек да влезе, камо ли да търси съкровище.

Майка й махна пренебрежително, гладката й бяла ръка описа красива дъга във въздуха.

— Няма и да го забележат дори — заяви усмихнато. — Кой ще обърне внимание на някакъв калайджия с две-три дръгливи мулета?

Калайджия? По дяволите. И тя да беше там, щеше да го пусне.

— Хитро измислено.

— Благодаря.

— Но дори и да влезе, къде ще търси? Уеъръм не е малка крепост. Освен ако Джейсън не е узнал къде е скривалището.

— Твърди, че го е узнал. Макар да се питам от къде. Не ми каза, само се усмихна. Жалко, че Артър ни напусна толкова млад, ако беше върнал парите доброволно, щеше да спести този ужас на Уеъръм.

— Напуснал? Та той е бил отровен! Не е ли истина?

Майка й само сви рамене.

— Никой не знае къде са скрити парите, никой! — почти извика Мери.

— Така си мислиш. Джейсън не би посмял да ме излъже, той се страхува от мен. Че е разбрал — разбрал е. Но не знам как.

— Той е страхливец, надали ще се осмели да влезе в Уеъръм. Най-много сър Холрик да опита, но Алерик ще го познае веднага. И ще го тикне зад решетките.

— Съмнявам се, че Холрик още е жив. Наредих на Джейсън да го очисти. Няма полза от него. Никаква.

„Жалко“ — помисли си Мери — самата тя би могла да свърши това, и то с огромно удоволствие. Вдигна глава и погледна майка си.

— Мислите ли, че този път Джейсън ще успее?

— Ако се придържа към плана ми, успехът му е сигурен. Обяснила съм му всичко — как да влезе, какво да говори и как после да изнесе съкровището. Твърди, че знае къде са парите. Чакам го да дойде и да ми връчи плячката. А аз ще благословя брака ви.

Хелън се отдалечи от тясното легло и отиде при камината. Чак сега Мери забеляза, че стаята е с форма на полумесец, което беше странно и озадачаващо. Къде ли беше попаднала?

Майка й се извърна към нея.

— Колко сложен е животът понякога… Ами ако след всички перипетии бащата на Джейсън реши, че не те иска за снаха? Ако отиде в Лондон и го заяви на Негово Величество?

— По-добре да отиде в Рим. И да моли Негово Светейшество за прошка, защото е дал живот на едно изчадие.

— Боя се, че кралят няма да е във възторг, задето го разиграваме. Нищо чудно да хвръкне и главата на Джейсън. Е, тогава поне ще си свободна да се омъжиш за когото искаш. Пипна ли парите, ще ми е все едно. Ако изобщо остане жив, Джейсън може да се оплаква на когото ще. Кой ще повярва, че съм го накарала да краде нечие съкровище? Аз да не съм крадла? Никой няма да се усъмни в една достопочтена и многоуважавана игуменка!

Хелън се загледа в окаяната млада жена, която преди много време беше излязла от утробата й. Каква коса — червена, плашеща! Дяволска коса като на баба й Елевайн, майката на Хелън, също вещица. Беше си отишла безславно — беше объркала някаква рецепта и се беше разлетяла на парчета от последвалата експлозия в кухнята. Добре, че Хелън вече беше усвоила занаята й. А Мариана? Нея не я биваше за това. Хелън го беше разбрала още в мига, в който за пръв път я беше сложила на скута си — имаше усет за тия работи. Ела й разправяше, че детето расте будно и живо. Но за магии — не, нямала предразположение. Ела беше отгледала и самата Хелън, беше вряла и кипяла вещерка, можеше да се вярва на преценката й. Е, какво пък — за сметка на това Мариана беше умна, много умна. Според Ела се беше научила да чете и пише дори по-рано и от майка си. Хелън изревнува, като го чу — беше свикнала винаги и във всичко да е най-добра. Но си замълча, не искаше да дразни Ела, тя беше единственият й доверен човек във вражеското имение.

Мери наблюдаваше майка си и се чудеше какво ли й се върти в ума. Защо да не поговори с нея? Кой знае, можеше и да я убеди.

— Сигурно имате шпиони в Лондон и знаете, че днес трябваше да се омъжа за Гарън Кърси в присъствието и с благословията на Негово Величество. Джейсън Бренан също има уши и очи в двореца, сигурно ви е осведомил. Литургията трябваше да отслужи епископът на Лондон, а сватбената рокля щеше да е подарък от кралицата. Мислите ли, че кралят ще се зарадва, като разбере, че сте провалили церемонията? Ако не ви обезглави начаса, ще ви заточи някъде във Франция. „А аз бих ви разкъсала на парчета, теб и Джейсън“ — добави наум, после продължи заплашителната си реч: — Отвлякохте ме под носа на краля. Гарън няма да ви прости. Дните ви са преброени. Не е ли по-добре да ме освободите? — Като че ли имаше ефект. Майка й изглеждаше обезпокоена и пообъркана. — Сигурно сте чували за Гарън Кърси. Той не е случаен човек. Силно обича и силно мрази. Не си поплюва. Тежко и горко на онзи, който се изпречи на пътя му. Май не сте го включили в сметките си. — Говореше гладко и спокойно, думите й не будеха съмнение. Ако можеше да я чуе, баща й сигурно би извикал: „Браво, момичето ми!“

Но майка й само се изсмя:

— Плашиш гаргите.

— Защо?

— Защото аз вече съм променила всичко — времето, събитията… Знаеш, че за мен е съвсем лесно. — Тя щракна с пръсти пред лицето на Мери. — Ето така! Това е достатъчно.

— Не е възможно. Миналото не може да се промени. Нито пък настоящето или бъдещето.

Хелън стана, приглади бялата си роба и с царствено движение оправи златистата си коса. На дъбовата маса до нея имаше куп книги. Тя отвори една и зачете:

— Звуци… образи красиви… утре спомен ще са те. Сън ли е било или наяве, тъй животът си тече… — После добави: — Всичко е лъжа, драга моя. Лъжа и суета. Няколко думи могат да преобърнат света. Виж книгите зад мен: пълни са със заклинания. Изчела съм ги всичките. Не знаеш какво умея, малката. Цял живот чуваш, че съм била вещица. Да, истина е. Силите ми са безгранични. Ако пожелая, мога да властвам над цяла Англия.

Мери се втренчи в красивите очи на майка си. В тях играеха странни пламъчета, миг по-късно можеха да избухнат в нечестив огън, който да изпепели всичко. Беше толкова красива и така зла. Страхът отново я стисна за гърлото.

— Нещо се умълча, момичето ми. А иначе си приказлива. Хайде, нали знаеш всичко? Но само за видимия свят… Знаеш ли колко разочарована бях, когато разбрах, че няма да наследиш уменията ми?

— Защо?

— Все пак си ми дъщеря.

— Но вие не сте ми майка. Една майка никога не би изоставила детето си. Вместо майка имах Ела. Чудя се дали и тя не е била като вас. Коравосърдечна и двулика. Вашият Троянски кон във Валкорт. Предателка.

— Предателството е обратната страна на предаността. На мен тя ми беше предана. Отгледала ни е и двете. И се кълна, че ни е обичала.

„Милата Ела!“ Мери преглътна с усилие и очите й се навлажниха. Вгледа в майка си: изправена до масата, с книга в ръка, изящна и хладна, подобна на антична статуя.

— Отивам си, майко.

— Никъде няма да ходиш!

Мери се изправи и отиде до вратата. Понечи да хване бронзовата дръжка, ала не се случи нищо. Ръката й не помръдна. Опита се да се дръпне, но напразно. Тялото й сякаш беше чуждо.

— Пуснете ме!